Да, най-накрая да дойде някоя истинска група, за да направи истински концерт! Е, не че досега не е имало такива концерти; по-правилно е да кажа “най-сетне да дойде *отново* истинска група. Напоследък нямаше яки концерти.
Изключвам, разбира се, страхотният празник в Зимния дворец, който направиха Halloween! И преди това Yngwie Malmsteen и Joe Satriani, и двамата в НДК…
Е, така е, не е като да е нямало концерти. Макар озвучаването на Малмстийн да беше убийствено гадно и потуши въодушевлението ми от “срещата” на живо с един от китарните ми кумири от времето, когато още учех гамички ;) Но нищо, Ингви си е Ингви;)
Както и Джетро - направо не мога да повярвам, че група от мащаба на Джетро идва в България! Ако Ингви имаше много фенове у нас в края на 80-те и началото на 90-те и леко ги “поизгуби”, поне предполагам част от тях, след размазаното озвучаване в зала 1 на Антоан Хадад (китаристът на Ахат; май той беше тонрежисьор на залата…), то при Джетро положението е малко по-различно. Те винаги са имали многбройни фенове, но някак по-кротки, но-ненабиващи се в очи. Например аз също съм фен на Джетро Тъл, но това не е “показателно”,… “забелязващо се” от музикалните ми пристрастия. Мога да казвам, че съм метъл, прогресив-фен и какво ли още не, но едно от последните неща, които ще се сетя да кажа, ако някой ме помоли да си опиша пристрастията с няколко думи, е “Jethro Tull”.
Защото за мен да харесваш музиката на Джетро е като да харесваш тази на Pink Floyd или Beatles. Или примерно да сменяш измерението, като чуеш “Venus” на Shoking Blue, “Doctor, doctor” на UFO, “Paint in black” на Stones или “Metal heart” на Accept.
Защото тези неща не са въпрос на “фенщина”, те са просто музика. Без която не можем. И която не можем да споменаваме всеки ден за щяло и не щяло.
Ако това да харесвам определен изпълнител или стил е като да наресвам архитектурата на храмовете, то вживяването в някои песни е като влизането в храма - за него не се говори с думи.
articles feed
Писане на коментар