Как бързо някои неща застанаха на мястото си. Не говоря чак за “просветление”, за него или не се говори, или се говори без нужда. А пък и моето усещане не е чак толкова тотално, колкото си мисля, че би следвало да е “просветлението”. Просто няколко от нещата ми станаха някак по-отчетливи. Тук се сещам за Павката и безкрайните словесни дуели с него по време на лекциите в СУ, превръщащи се на моменти при нужда в стихоплетски “състезания” под банките. От типа “куплет и половина от мен, куплет и половина от теб” и така докато издържим или докато професорът издържи да се прави, че не ни е видял. И който се е “поизложил” - черпи кафе на “Петия етаж” или в “Яйцето”… Та Павката още си има навика когато сме заедно и се запознаваме с някого, да избързва с едно “Той е ясен, а аз съм отчетлив”. Истината при Декарт е мисъл за нещо, която се явява “ясно и отчетливо” в разума. Познайте колко малка част от въпросните нови ни познати разбираха за какво иде реч. Но ние продължавахме с майтапа - когато се заблее, аз го отменям. И заедно сме истината. ;)
——
Та подредиха се доста неща, вече зная какво искам да свиря. Какво искам да снимам. И как да го представям. Разбирам защо от толкова време искам да се занимавам с кино и знам вече какви са кинематографските ми интереси. Разбирам защо все нещо “не ставаше” и с рисуването като малък, и с китарата като по-голям. Казвах в разгорещените диалози с Дикс, че свиря за себе си и се сърдех, като ми казваше, че съм свирел за другите. Проблемът е бил, че не съм “свирел себе си”.
С рисуването също - дядо беше офицер, не е било прието да е и художник, но все пак е рисувал. За себе си. А аз рисувах донякъде заради него, заради спомените ми за него, донякъде и заради окуражителното отношение на нашите. А е трябвало да рисувам единствено заради себе си. Това е искал да ми каже другарят по рисуване, когато плахо влязох на първия (и един от малкото преди да се откажа) час на кръжока по рисуване, заедно с “големите” от прогимназията. Казваше ми да не гледам другите - аз си мислех, че ми казва “да не преписвам”, все едно може да се преписва като на контролно. А той ми е казвал да рисувам за себе си.
——
Проблемът и разрешението е в киното, защото то е проблемно. Не може едно и също нещо да е холивудска боза и документален военен филм, без да е проблемно в същността си. Това, което разбирам лично за себе си е, че и музиката, и фотографията, и живописта са само начини на изразяване, но определящо винаги трябва да е изразяването, а не начинът.
Ограничаването в “начините” на изкуството е личен избор на твореца, различен вид усещане на вдъхновенията, нищо повече. Важно е самото изразяване, не процесът му, не нарцистичния авторов контрол, а изразът, който може да бъде уловен и усетен от другите. И може да не бъде уловен. Или усетен.
Това е и смисълът за мен на стария разказ за най-великата поема, която е на един обущар, но пък той е неграмотен. Не помня кой го беше казал, и може би така трябва. Важното е, че изкуството е най-великият хазарт - не виждаш на коя страна пада зарът. Нещо повече, не гледаш изобщо къде пада.
Почти толкова мащабно дело, колкото и животът.
——
Другото е включване и изключване и включване и… Защо “spirit off - spirit on”? Не зная. Spirit of Baraka.
