Fill my eyes with that double vision…
Нося очила. Снощи взех вълшебните стъкълца и днес беше първият ми ден на работа с “прозорче към света”…
——
Причината е ясна - имам нужда от тях. Според науката астигматизмът не е нещо, което се придобива за ден-два, а пък аз даже не съм и сигурен дали изобщо се “придобива”. Интересно - може цял живот всъщност да съм виждал двойно, но ей-така, нарочно да не съм обръщал внимание.
Лекарката каза, че да, възможно е да се е влошило от постоянната ми работа пред монитор през последните години. Лоши компютри, лоши…
Никога не си бях представял, че нещата могат да бъдат толкова отграничени, че светът може да бъде толкова… ясен. Когато за първи път постоях малко по-дълго с очилата, направо не ми се сваляха, макар и сега все още да ми е неудобно и да имам на моменти усещането, че тежат поне няколко кила. Бяхме с Краси на маса пред купички сладолед и аз с трепет гледах далечните надписи без да се взирам, без да свивам очи и без да поклащам леко глава, за да “слея” сенките.
Защото явно винаги съм виждал двойно.
Следващият момент беше на уплахата. Страх, че става нещо с мен, дори че нещо е станало вече. Да, знам, че е малко и не би трябвало да е страшно, но това са очите ми все пак!…
Най-трудното, поне за мен, в носенето на очила е свикването с постоянното натрапливо усещане, че земята не е на правилното си и обичайно място. Когато хвърлям кос поглед надолу, към краката си, “изпадам” извън границите на очилата и виждам как стъпвам в нещо размито, неясно…, далечно. Сякаш вървя, а краката ми се носят далеч надолу и дори малко назад… Мисля си, че и с това ще свикна, но най-важното сега е, че мога цял ден да гледам с нормално отпуснати, отворени очи.
——
Днес е един от малкото дни, в които не ме боли глава и не се чувствам смъртно уморен още на половината на работния ден. Благодаря на Краси, че след като сам бях решил да ида “някой ден” на лекар, взе че ме замъкна там онзиден ;)
