Arcane Lore

През 2004-та за коледа и нова година бяхме взели живо дръвче, смърч с корени, който нагласихме в голяма саксия и украсихме като празнична елха. Всичко беше страхотно, живо дръвче за елха е в пъти по-приятно от отсечено с кръстачка. След празниците, като се постопли, го засадихме в тревната площ до блока, заедно с малкото борче, което открихме сред корените на смърча. Какво стана с тях след това?

Борчето “Борко” не издържа много. Като порасна висока трева, все си казвах, като минавах по пътеката след работа, че трябва някой ден да пооскубя тревата около дръвчетата или поне да я утъпча или да поставя някаква ограда, за да ги предпазя. Тогава имаше практика цигани да се наемат за косене на междублоковите пространства. То май още си я има, де… последната година се разкарваха разни дядковци с ръчни тримери, ама то като скорост, качество на косенето и внимание към дървета и цветя си е същото. И така един слънчев ден видях, че борчето чисто и просто е окосено заедно с тревата. Намерих корена и известно време го поливах, когато слизах да полея смърча. Но така и не се съвзе — нормално.

“Шмръкльо” и той същата есен пострада. След въпросното косене около месец някъде остана сеното разхвърляно и неприбрано. Аз пак все се канех някой почивен ден да сляза да го събера, но покрай ходенето на работа не намерих време. Изпревари ме някоя бабка или дядко от входа — сеното един горещ ден беше скупчено край кофите за смет, по-точно между тях и дръвчето ни. След няколко дни и след очевидното нежелание на събиращите боклука фирми да отнесат сеното, незнайно как, пламнал огън в тая купа и сеното изгоря. По някаква “случайност” изгоряха точно тогава и всички други купи сено в квартала.

Смърчът беше така опърлен, че успя да се съвземе и да покара нови клонки едва миналата пролет. Поливахме го в най-горещите дни и когато много избуяваше тревата наоколо, я разчиствахме. Покрай това ни занимание аз даже почистих цялото каре тревна площ. Беше пълно с боклуци, под и в тревата имаше цял пласт вестници, найлони, цигарени кутии, стъкла, кофички от кисело мляко… и така из цялата площ.

Дръвчето много трудно успя да се позакрепи и въпреки че като го купувахме изглеждаше силно и стройно, пълно с енергия за растеж, сега вече няколко години не може да тръгне нагоре. И даже, честно казано, изглежда все по-малко и свито, сякаш се смалява.

Най-последният удар по него беше по празниците. Когато се върнах след нова година от Троян, пътувал точно в най-голямата виелица и премръзнал, видях дръвчето с отчупено връхче. Нямам представа дали някоя случайна пиратка или изтървано хлапе от квартала му е откъснало връхчето. По-скоро ми се вярва да е второто. Откъснато е самото връхче, десетина сантиметра, това, което е в основата на всеки растеж на тези иглолистни дървета. Без връхче практически не може да расте сега. Е, може би все пак ще успее да си пусне някак друго, но жалкото е, че няколко години вече това измъчено дръвче не може да порасне малко и да премине критичната граница от метър и петдесет, под която е постоянно уязвимо от хората.

Стои леко край пътеката, навътре в тревната площ и сякаш все повече се свива, смалява и накланя на една страна. А сега вече е и без връхче.

Ужасно тъпо ми е. След като се роди малкият, тъщата дойде по някое време и реши да вземе да засади и тя някакво дърво. След около месец въпросната череша, след като точно беше пуснала първите листенца, осъмна с отчупени клончета и бързо изсъхна. Тази тревна площ се намира от южната страна на блока и имам силното съмнение, че бабите от блока държат там да няма дървета, за да не им се хвърля сянка върху южния калкан. Няма да се учудя, ако всичко това е било нарочно, но не се замислям много по въпроса, за да не се ядосвам.

Но всеки път, като минавам по пътеката и погледна настрани към нашата елхичка, ми се свива сърцето. И за какво да купуваме скъпите елхи в саксии, дето тая година стигнаха цени минимум 45-50 лева? За да си успокояваме съвестта, че видите ли, ние тая година не сме секли дърво, не сме “нарушавали екологията”. Дрън-дрън. Дори и в планината да ида да засадя елхичката, пак само подпомагам родния дърводобив. Дървета трябва да се садят в градовете — но виждате какво става, едвам кретат или направо си изсъхват. Работещ отдел по озеленяване към общината трябва, но няма. Кметът Борисов има пари за какви ли не глупости, като огромната рампа за инвалидни колички, дето изтипоса отстрани на “Св. Александър Невски” и загрози цялата му северна фасада, а пари за озеленяване няма. Да, трябва да има достъпност за инвалини, да — но това се прави с малка платформа с електромотор, която се вгражда отстрани на входа и не загрозява толкова фасадата. Защото една платформа е широка 80-тина сантиметра, а рампата е огромна. Е, вярно, огромните неща повече се забелязват и са “повече работа”.

Без служба по озеленяване можем само да си джафкаме в публичното пространство, че бил мръсен градът, че се изсичали дървета, че това, че онова… Да, всички заедно и всеки поотделно можем да засадим дръвчета из тревните площи. Но не това ще е доброто нещо, доброто дело. Доброто ще е да създадем такава нагласа, в която да се появи и задържи, да се оцени и стимулира експертно отношение към озеленяването. А експерти по озеленяване съм сигурен че има. То философи има толкова много, та сигурно и лесотехническият университет и той дипломира кадри всяка година. Това, което няма е отношение към проблемите.

Коледа не е мой празник. Нека други секат млади дръвчета и окастрят дряновете. Вярно, че по някои места тези непораснали още иглолистни са малка напаст за земеделските земи, но е вярно и друго — че със систематичната си политика на масово залесяване с иглолистни държавата през последния около половин век на практика остави без вода някои райони. Тук никога навремето не е имало масово иглолистни гори, освен може би в някои от по-високите планини, не зная. А сега навсякъде се смята за един вид добродетел да идеш в почивния ден и да засадиш борче… Защо борче, защо не дъб или габър, ясен или акация? Борът се добива лесно и бързо, затова. А какво по-добро от това и природозащитниците да работят несъзнателно за дърводобивната индустрия? В България днес най-ценното, което остана след всичките разграбвания е именно дървеният материал. Даже пожари се палят лятно време, само и само да се прибере леко поопърлената, но отвътре качествена дървесина за без пари. Или пък се “разчистват” коритата на реки, за да нямало наводнения. И след това пак си има наводнения. И дървен материал.

А, да — да оставим коледната елхичка, да вземем “отколешния обичай” със сурвакането. Това е още по-нагло — значи идва люта зима, всичко се е притаило и ще чака пролет, за да цъфне, обаче дрянът точно тогава взема, та напъпва и цъфти. И както правят хората — юрват се да го секат, да кълтучат пъпките му, за да ги слагат из мазните баници, защото “било на късмет”. Суеверни шматки такива… А, и се правят сурвачки, сурвакници или както там им казват. Навремето в училище ни караха да носим дрянови клонки и кой каквото намери вкъщи — ошав, малки гевречета, пуканки, сушени чушки… Цялата тази храна не че е чак много, но всичкото си е простащина и неуважение към хляба. Защото накрая след цяла вечер бой по дрехите на хората никой не яде тия неща, ами направо се изхвърлят след празниците на боклука. Някой ще каже, че то вярно е храна, ама нали така е традицията, то е за здраве и късмет, затова си заслужава жертвата… Жертвата? За здраве и късмет? Суеверни шматки такива…

Зная, че това е нищо и че е нормално да се пропуска като нещо нормално. Зная и че почти всяка седмица от календара има поне един такъв празник, в който се прави нещо, само защото такъв е табиетът, така е отколешната традиция и то е за “здраве и късмет”. Не са само дрянът и елхите, не е само масовото кастрене на прясно разлистилите се и пуснали реси върби по Цветница. Не е само и боядисването на яйца, всичките там нечетни броеве ястия по Коледа, скачания в реката за донасяне на кръста, ритуални пити и хлебове с кръстове и змейове върху тях, парички в хляба… Не е само това — почти цялото ни ежедневие е обвито в суеверия, “празни вери”.

Аз харесвам празниците около нова година, защото като малък тогава нашите не ходеха на работите си и всички бяхме вкъщи и си почивахме. Усещах го с всяка фибра на тялото си, защото не се налагаше да ходя на тъпото даскало. И, разбира се, имаше подаръци — не много и не само подаръци, но достатъчно, за да се чувстваме всички приятно и празнично. Тогава някъде май беше и зимната ваканция, а ако има зимна ваканция и има сняг, това е едно от най-великите неща на света. Много сняг, сняг навсякъде — това тия години, дето ошашква постоянно разните кметчета и министърчета не е нищо в сравнение със снега, който помня аз. Нямаше коли, защото цял ден не можеха да излязат от преспите. Е, разчистваха го по-бързо и без такава паника, като днес — може би наистина са викали войничетата, не знам. Аз като войник съм чистил само в поделението.

Но и Нова година не е мой празник. Какво е “нова година”? Кой е решил, че точно на 31-ви декември трябва да свършва годината? Всъщност ясно е, че така е устроен календарът, но кой е решил 31-ви да е точно на този ден? Защо не на някой друг, примерно… 18-ти май? А иначе всички си умират да празнуват “края”. Някаква особена тръпка ги тресе и с умиление започват да правят ретроспекции, все едно животът им през отминалата година им минава на кинолента. Президентът се изтъпанчва в 12 без 10 и започва да реди кратък държавен доклад, примесен с охкания и ахкания за това колко сме добре днес и как прекрасно ще сме утре. Все едно гледам Тодор Живков как прелиства листата с новогодишното си обръщение към народа. Същата работа, едно към едно. Само дето днес не ползват листа, а аутокю и на хората им се струва, че президентът им говори лично, в очи. Хора, това е просто един най-обикновен ден! Необикновеното в него не е някакво магично свършване на времето, а най-простият факт, че почти всички са в отпуск и са се запасили с алкохол и фойерверки. Три неща, които винаги са опасна комбинация. Нова година е най-обикновен ден, в който различното е, че масово пияни хора хвърлят пиратки. Всъщност прави сте — това го прави необикновен, определено. Ама това ли е празникът?…

Няма “нова година”, всеки ден е краят на отминалата година и начало на следващата. Всеки миг е край и начало. Но всеки ден не можем да правим ретроспекции, нали? Или можем, но няма да звучат тежко, на място и отколешно традиционни… Кастанеда беше писал, че начинът светът да се спре и да се навлезе в неправенето минава и през отказа от живота, разбиран като биография. И затова всяко разказване, преповтаряне на биографията я заличава, прави я не-лична и чужда. Разказването на всеки ден от живота като биография беше едно от основните упражнения, които описва. Но едва ли нагласата на нашенеца е да спре света и да се откаже от биографията си.

Вярно, и аз имам дни, в които поглеждам през рамо. Като оставим настрана личните ми такива обзори, публичните ми ретроспекции са свързани най-вече май с този сайт и са на рождения ден на бележника ми. Това е разделяне, в което има смисъл, има значение за мен — носи се точно от началото на бележника. Но в “нова година” не намирам нищо смислено, освен напиването и гърменето с пиратки. Ако това е “смислено”, де… Иначе всеки ден е нова година, но не нова година с подаръци и веселие до зори, а такава без нищо особено. Ако на 31-ви декември празнуваме новата година и забравяме, че всъщност сме остарели с още една, то всеки ден е тъжен и монотонен празник на постоянно отминаващата година, в който в суетата си не забелязваме, че се заражда всеки път нова година.

Така е, няма нова година, има само ежедневие. И това е чудесно, защото е чудо. Какво бихме правили, ако свърши ежедневието?…

Онзи ден бях на изпит, кандидатдокторантски в СУ. Борех се сам за само едно място, това по история на философията на 19 век към катедра “История на философията”. Изборът ми на специалност далеч не беше случаен, философията на 19-ти век ми е интерес, който с кратки прекъсвания съм поддържал почти през цялото време. Втората причина да избера точно “Ново време, втора част” е, че исках да продължа работата си по изследване на Интернет — след дипломната работа, чиято тема беше “Онтология на авторските права в Интернет”, сега бях решил да започна да се занимавам със сравнително изследване на влиянията на философията на 19в. върху съвременната нагласа. Най-вече влиянието на анархизмите и донякъде и на марксизмите върху концепциите за свободен софтуер и култура, върху тези за отворени и общоприети правила в интернет-стандартите и т.н. Много е говорено за влиянието на позитивизма и последвалите го прагматизъм, утилитаризъм и т.н. върху всякакви съвременни нагласи, но малко по-късно появилите се анархизми са били все пренебрегвани. Всъщност това не е изцяло теза за 19в., но и никой не е казал, че точно така щеше да ми е формулирана. Ако ме бяха приели за докторант. Ако.

Накратко, не ме приеха. Не ме и скъсаха — просто не ме допуснаха да вляза. Понеже доста приятели знаят, че щях да кандидатствам, ще разкажа какво стана. Няма да имам сили да разказвам подробно на всекиго всеки път. Даже с усилие се настроих да пиша това сега, и то с два дни закъснение.

Преди да продължа, нека тези, които имат впечатления от друга специалност имат предвид, че става дума за специалност “Философия” в СУ — това, което само 6-7 години преди да му прекрача прага като първокурсник е било сърцето, гнездото, люпилнята на партийните стратези, интелектуалният елит на цялата поддържаща идеологическа структура на комунистическата ера. Това е била специалност, в която философия се е учело докъм 1947г. След това под огромен партиен натиск преподавателските места на известни български философи от началото на миналия век, като Димитър Михалчев и Иван Саръилиев, например, са буквално “разчистени”. И на тяхно място след 47-ма идват политически назначени верни на партията кадри, които започват да налагат еднообразието на курсовете, продължило практически чак до промените през 1989г. — “Истмат” (Исторически материализъм), “Диамат” (Диалектически материализъм) и История на БКП. Сигурно е имало и още двайсетина подобни дисциплини, включително и няколко общи историко-философски, но пак пречупени през призмата на партийната трактовка. Може и да е имало — не зная, за щастие съм следвал след този период.

Та разликата между тази специалност и другите може да е в това, че в нея нищо не става непредвидено или по обявения начин. Особено когато става дума за докторантски места. Може би в някои технически или някои от другите хуманитарни специалности наистина държат на ИЗПИТА за докторанти. Във “Философия” държат на ПОДБОРА. А той започва преди изпита и всъщност самият изпит е само формално част от него. На практика изобщо не е важен. Трябва да са те “харесали”, трябва да са те ”подбрали”.

——

Доста време след семестриалното си завършване и скоро след дипломирането и промоцията ми реших, че е крайно време да отделя време за работата си по философия. Това значи да запиша докторантура, която ще е адекватна на интересите ми и да се подготвя достатъчно добре, за да покрие приемните стандарти. Което и направих, но, както се оказа — само формално. Защото съдържанието на тия стандарти е субективно, а не обективно — не ти се доказваш на изпита, а те преценяват дали да те вземат.

Но по ред на номерата… Първо имах сблъсък с бюрократичната машина на СУ, за пореден път. Ако някой ви е казал, че СУ е подобрил управлението си през последните десетина години, да знаете че или е заблуден, или откровено лъже. Вярно, вече не използват мониторите на компютрите за подпора на дебелите тефтери. Но качеството на обслужването не се е подобрило. Накрая, след няколко пъти ходене из канцелариите, се сдобих и с лелеяния “докторантски справочник”. Трябваше да си го купя.

Обяснението, което ми дадоха беше, че “понеже университетът нелигитимно и в нарушение на правилата се е съгласил да приема документи на кандидатите, съдържащи копие на дипломата, което не е заверено нотариално и понеже цената на една нотариална заверка е горе-долу колкото справочника, затова сега нека кандидатите да приемат, че като компенсация трябва да си закупят справочника”.

Който иска, нека го прочете отново. Аз в първия момент не повярвах на ушите си. Това били думите в телефонната слушалка, които юристката на факултета (или на университета, знам ли) каза на секретарката на катедрата, когато ходих да си търся конспект. Не мога още да го повярвам — това е човек, който очевидно е с юридическо образование, а аз, без да имам изобщо такова образование, ясно виждам, че такова обяснение не може да е правно. Ама в никакъв случай. Все едно — може сега ако някой от чиновниците във ФФ прочете това да се възмути, че постъпвам неколегиално и неетично, като издавам такива неща и те, видите ли, злепоставят специалността и факултета… Специалността, драги ми смехурковци, е злепоставена отдавна. И вие нищо не сте направили откакто съм влязъл в тоя факултет, за да я поставите поне малко по-добре. Добре, че “специалността” не е философията.

——

Отидох на 5-ти декември на изпит, след като доста дълго се готвих по-общо и последните седмици — концентрирано и систематично. За мен това не е малко време и не е малко ресурс, защото е трудно да се отдели дори и един час за учене в стая с бебе на половин година. Ние сами гледаме сина си и в същото време аз работя от вкъщи на свободна практика, за да изкарвам пари за отглеждането му. И за някоя и друга такса за “докторантски справочник”. Само който не е работил и учил така, не знае колко лесно е да се отделя време за подготовка за кандидатдокторантски изпит. Тъй че бях добре и подробно подготвен, не само с учебникарските факти, а и с мои си малки разработки, водени от интересите ми в дисциплината.

Първо се изненадах малко, че пред залата бяхме само пет човека. Вярно, това е само за едната от катедрите, “История на философията”, но доколкото разбрах после и за другите две катедри напливът не е бил чак огромен. Малко след 9 часа вкупом дойдоха Димитър Денков, Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Хараламби Паницидис и квесторът, секретарката на катедрата Росинка Тодорова. Разбираемо защо, всички бяха с приповдигнат дух и в добро настроение — 5-ти декември е празник за факултета, в аулата имаше промоция на дипломанти, речи по случай 110 години от завършването на първия випуск на факултета и обсъждания на кръгла маса с колеги от БАН и другите университети. С една дума — празник. Аз лично искрено съжалих, че не мога да се отдам на такова празнуване и да ида да слушам лекциите и да се видя с познатите ми докторанти, защото по същото време бях на изпит.

Аз бях единствен кандидат за мястото и Хари Паницидис дойде при мен с една шепа сгънати листчета — да си тегля сам и да си пиша сам каквото съм си изтеглил. Не пропусна преди това да ме попита леко учуден (както ми се видя тогава, а както сега ми се струва, като си спомням — раздразнен) защо не съм идвал на консултация при тях. Аз хлъцнах искрено учуден и смутолевих нещо, че съм говорил с Емилия Минева още за дипломна работа. Което си е живата истина, на практика тя сама тогава ми подхвърли идеята — макар че нейното, разбира се, беше за сравнение на влиянията на различните марксизми. И евентуално малко анархизми, но по-скоро не, защото тогава тя беше, който работеше по анархизмите и подготвяше сборника “Класици на анархизма. Антология”.

Бях подготвен за който и да е въпрос от конспекта, включително и за въпроси за Киркегор и Соловьов. Философи, каквито, както се шегувахме после с Ванката, днес вече няма, защото има лексотан. Тоест лекуват ги. ;) Падна ми се “Човек, общество, история — О. Конт, Дж. Ст. Мил, Х. Спенсър”. Започнах да пиша почти веднага, въпреки че Паницидис нещо се засуети около мене, замърмори “надявам се да сте чел”. Когато Жоро Каприев разбра от него какво ми се е паднало, се обърна към мен, каза “ох, Спенсър” и закима с глава, “е, нищо, успех, успех”.

Всъщност можех да пиша по всеки въпрос. Но ми хареса, че ми се падна точно този за позитивизма. Харесва ми — не че не зная другите, просто по този ми беше и приятно да пиша. Не заради Спенсър — Спенсър е идиот, истинският гений във въпроса за мен е Мил. Та писах, направих си блок-схема в черновата и после я следвах. Изписах нагъсто 7 страници и реших, че толкова стигат и ги предадох преди края на времето. Паницидис стоя на един стол край мене първите десетина минути и нещо ме гледаше — и аз нямам идея защо, квестор си имаше.

И излязох от “стъкленото” на четвъртия етаж с чувство за добре свършена работа и изпълнен с ентусиазъм. Успокоил нервността на сутринта, вече бях изпълнен с нетърпение да обсъдя на устния изпит други теми от дисциплината и евентуално и идеите ми за дисертация…

——

Изкарах някак три часа навън, пих на обедна почивка кафе с Андрей, той попи от този ми ентусиазъм и ми се зарадва за това. На връщане се видях с Ванката Миков, който беше дошъл от БАН за въпросната кръгла маса по случай празника. Говорих и с него и макар на всички да казвах, че “може и да не ме приемат, то не се знае”, всъщност бях настроен, че съм показал достатъчно знания 1) и ентусиазъм и ангажираност 2), за да вляза.

Устният изпит продължи точно една минута и половина. Всъщност устен изпит нямаше — толкова продължи недопускането ми до устен изпит. В кабинета бяха хората от комисията за дисциплината — Паницидис, Емилия Минева и Асен Давидов. Като влязох, ги почаках малко, бяха ми обърнали гръб, наведени нещо над масата. После видях, че през цялото време се готвеха да излизат. Давидов беше с навлечено яке, а Минева се готвеше да си взима и тя дрехата. В дъното цъкаше на стария си компютър Александър Андонов, дипломният ми ръководител. Не зная дали е бил там и по време на обсъждането, най-вероятно е бил, а това изобщо не е готино, според мен. Като сложим и бързането “да си ходим”, отношението е така отвратително, че е цяло чудо, дето все още в тая специалност им идват кандидати за докторантури…

Буквално думите, с които почна Паницидис бяха, че “Ние прегледахме текста, но за съжаление според нас има доста пропуски и не можем да напишем повече от 4.25. Това е и оценката, която ви поставяме. А то, за съжаление значи, че не можем да продължим.” Прав си е — за устен изпит трябва минимум 4.50 от писмения. Хитрата уловка в случая е, че в специалност “Философия” оценката от писмения не се “поставя” а се “избира” след като вече е взето решение дали тоя човек да се пусне нататък или не. На практика това е “зачот”, булева стойност, “да” или “не”. Дали ще ми пише 4.25 или 3.00 — практически разликата е никаква. 4.25 в случая е застраховка да не им поискам преразглеждане. Тоест “добре е, браво, почти да успеете, колега”. Дрън-дрън.

После и Асен Давидов каза нещо, колкото да не е без хич — той пък каза, че не е видял достатъчно за Спенсър, а той това чакал. И Минева и тя за приглася “да, о, да — Спенсър, ами при Спенсър темата за човека, това е много интересно, то това е най-…, и аз самата чаках да чуя за Спенсър, а то само една страница накрая”. Вижте сега, колеги — ако толкова искате да разберете нещо за Спенсър, прочетете си го. Надявам се, че сте го чели, затова отдавам тия възгласи на някакво очакване за покриване на норми, което очакване аз не съм удовлетворил.

Да, ама не е и така. Защото Паницидис на два пъти в това съвсем кратко “късане” ми каза “Имате данни, личи си, че сте чел много, но ние просто търсим друго”. Всичко е ясно — “имате данни”, “чел сте много”, но сори, ама не ни кефиш, ние имаме други планове за тая докторантура. От този момент ми стана ясно и само закимах усмихнато с глава и чаках кога да им затворя вратата отвън.

Асен Давидов реши да повтори Паницидис с това “имате данни”, но реши и да го допълни с “но имаше някои малко неясни и може би дори противоречиви момента в текста”. Е тук смръщих вежди и щях да го питам къде по-точно, да ми каже пасажа. Емилия Минева вече се обличаше и ме гледаше като натрапник, който как вече не е разбрал намека и не се е пръждосал. Но все пак почнаха да ровят из текста и да търсят “противоречието”. Защото може всичко да съм писал, но противоречия или неверни неща сто на сто няма. Намериха накрая нещо, цитираха ме, че не съм обяснил достатъчно ясно идеята за свободата в принципа за вредата (harm principle) в утилитаризма на Мил.

Ми хубаво — не е ясно, не е подробно, не е и гениално. Ама аз кандидатствам да уча, бе! “Доктор” е образователна степен, каквато е и “бакалавър” и “магистър”! Не съм написал всичко, не е гениално — ами научете ме, образовайте ме. Ръководете ме в това тригодишно изследване в темата на дисертацията ми. А не ми се оправдавайте, че “то е хубаво, имате данни, ама не е това, което търсим”! Какво търсите?!? Хората на крака ви идват, кандидатстват ви, а вие ги гоните и местата остават празни. Търсачи…

——

Това, което беше върхът и заради което два дена не мога да се събера да напиша кратко “не взех изпита”, а вместо това два дена по-късно пиша огромна статия беше, че пак, за втори път за деня, в кабинета ме попитаха “А вие защо не сте идвали на консултации?”.

Разберете ме правилно — консултациите са нещо, което се прави след като вече има тема, по която се работи. След като студентът е влязъл в университета, а не преди това. След като дипломантът има одобрена дипломна тема, а не преди това. Преди това е само въпросът за одобряването на дипломната тема. Преди това консултации няма. Има след като докторантът вече е приет и започва да работи и готви докторската си дисертация. Не и преди това.

Студентите, дипломантите и докторантите се консултират с преподавателите, чак когато има работа, по която да се консултират. Консултацията е работна среща, на която се обсъждат проблемите в работния процес на докторанта. Консултацията не е предварително подмазване и лицемерничене. Поне не е според мен. Затова не ви отидох на консултация. Не ми и хрумна сериозно, макар на няколко пъти да се бях питал пред приятели “дали не е добре да ида да ги питам дали мястото не е запазено, щото нали така стават тия неща в нашата специалност”. И не отидох, защото според мен така трябва. Критерият за приема е изпитът — условията му са публикувани в наредбата, конспектът е в платения справочник. Всичко друго е подмазване.

“Ето аз съм си в кабинета, Емилия и тя — имаме приемно време, е-ее?” Такова “е-ее”, с жест с разперване на ръцете, което казва “е как така, как не ви е срам — да не дойдете на консултация и да искате сега на изпит, е-ее?”

——

Казаха ми да пробвам пак отново, щели даже да отворят пак мястото. Защото, видите ли, сега и те съжалявали, “защото сега ще ни вземат мястото от друга специалност”. Да съм бил дошъл пак, имал съм данни, настоявали, пък и да не съм се обиждал, то е обективна критика.

——

Цял ден бях като ударен с мокър парцал. Към три часа снимах из Докторската градина, после звънна Ванката, свършила им кръглата маса и да се видим. Видяхме се и двамата заедно се убеждавахме в своите си тълкувания на случилото се. Горе-долу еднакви, разбира се — то е ясно какво е станало.

И все пак аз не съжалявам, че кандидатствах. Доста ми е обидно и ужасно много съм разочарован. Но не съжалявам. Ако не бях доволен от писмения си или ако не се бях подготвил по целия конспект или пък ако не ми харесваше дисциплината — тогава може би щях. Но са ми полезни прекараните дни и седмици в четене на всякаква литература по въпроса. Доказах и на себе си, че с 90% четене в Интернет човек пак може да се подготви по философия. Стига да има нагласата и културата да чете от екран, както би чел и книжни тела на маса в библиотека.

Това, което се надявам, е да не си създам лошо чувство към философията на 19в. Е, Киркегор и Соловьов може да ги прежалим ;) Шегувам се. Мисля, че няма да се отдръпна — един изпит при хора, които са си били решили, че няма да ме вземат, защото “търсят друго” и защото “не съм ходил на консултации”. Ами да, звучи тежко и важно, ама не ми е проблем, даже никакъв. Специалност “Философия” просто не струва.

Моят съвет към всеки, който има интереси в областта, е да отбягва българските “академични” институции и среди. Нещо навън, в някой истински университет — да. Нещо отдалечено, онлайн, нови медии, интернет-университети, дори и само гледане на записи от лекции в Бъркли — да. Но иначе не си струва. Поне в днешно време. След години — кой знае…

Преди малко, докато зяпах серия от “Загубени” (аз тъй им викам) по една от телевизиите, мина рекламен блок с анонс на новините. Казаха, че в “Яйлата” при Камен бряг се строи. Дадоха и кадри на строителни материали, бетонни плочи и подобни. Отвратих се. Стана ми обидно, че някои хора могат да живеят заедно на места, за които да се грижат и които да ценят, а аз съм вързан тук.

Първо за пореден път ми стана неприятно заради управата, която позволява такива неща. Така бяха представили нещата в анонса, типично по “жълт” маниер хвърлиха разни казвания набързо, за да привлекат внимание. Пролича, че някой някъде е допуснал да се строи в резервата. После, докато пиша това, догледах самите новини и видях целия двуминутен репортаж. Оказа се, че управата не е виновна, а напротив — точно общинската управа и историците и археолозите са пуснали сигнала и са издействали бързата реакция на държавата срещу строящия.

Оказа се, че някакъв си собственик вложил едни пари в имот там преди не знам си колко години и на тоя имот, пак преди хиляда години, имало някаква си хижа. И сега, видите ли, той тръгвал да я възстановява. На практика си я строеше наново. Та второто ми възмущение беше от него и от многото, които мислят като него. Казва на репортера, че ако сме щели да започваме да нулираме нотариални (тъй де, “натурални”, нали знаете, че така им казват на село) актове и да ограничаваме граждани, дето са инвестирали в имота и честно и съвестно са си плащали таксите през годините, били сме се връщали към някакви отминали времена.

Никой ли не разбра най-накрая, че в България има резервати? Не, не е само “Сребърна”, има много други и не, не са направени, за да пречат на честните и съвестни данъкоплатци.

А, и за “Натура 2000” — никой ли не разбра най-накрая от тези “собственици на земи”, че имат по-голяма сметка да си задържат земите, земите им да влязат в “Натура 2000” и държавата и ЕС ежегодно да им плаща обезщетения за ограниченията на защитената територия? Всички ли са толкова тъпи, че се юрват веднага да строят бетонни плочи и да канят поредния измислен чуждоземен строителен инвеститор? Казвам “измислен”, защото в Иракли е пределно ясно, че инвеститорът не е точно швейцарски, а по-скоро “Русалко”-музикантски с подставени лица?

Не си продавайте земите на строителната мафия, а ако е в резерват, буферна зона или защитена територия без право на строеж, и вие не я застроявайте! Пазете си земята, за да я дадете на внуците си някой ден! Имот се събира трудно, а се продава винаги евтино! Затова му казват “недвижим”, защото е нещо стабилно, нещо, на което можете да разчитате след години.

——

Работя (отскоро, дано продължава безпроблемно) отдалечено за един англичанин. Няма значение каква е работата точно, и без това засега е много, много малко, за да ме изхранва добре, а и е друга тема. Но друго е по-интересно — този човек живее и работи в един от големите паркове на Великобритания — долината на река Тамар. Всъщност официално се води не национален парк, а AONB (Area of Outstanding Natural Beauty) — разликата между такъв район и парковете е в начина на управление и степента на местна самостоятелност. Иначе си е национален парк практически.

Та той може да живее в селце с няколко хиляди души, пръснати из махалите наоколо. Като освен всичко си имат и център с обществени сгради и кей с лодки (навремето са били рибарски, в днешни дни са за разходки и спорт) и всичко в това селище изглежда излъскано, подстригано, излизано. А наоколо — хълмове с гори и поляни. Част от хората са заети в земеделски бизнес и произвеждат екологично чисти плодове, с които са известни в цяла югозападна Англия и Уелс.

Та моят колега излиза сутрин от вкъщи и отива в офиса си, който е през две къщи. Работи там ИТ-проекти, които сам е създал или спечелил, грижи се за бизнеса си, който сам е развил, когато е решил да започне свободната си ИТ-практика. Следобед се “прибира” при жена си и децата, през уикендите не работи, защото са за почивка и за игри с хлапетата му.

Отплеснах се. Темата за истинската свободна практика, а не тази подигравка, която се получава тук е друга и непременно ще я зачекна отделно. Ставаше дума за хората, които живеят заедно в райско кътче и това не им пречи да са технологично интегрирани, ако поискат. Но също така не застрояват резерватите и парковете си, а произвеждат екологично чисти плодове.

Сигурно е много изкушаващо и лесно за някой от тия тукашните “строителни предприемачи” като види хълмовете край долината на Тамар да се почеше по мазното теме и да предвкуси какви печалби само може да направи от застрояването там, какви инвестиции може да предложи на общините и на собствениците. Как може да им завърти главите с обещания и еднократни хилядарки, за да му продадат имотите си и да нареди край реката хотел до хотела, мила моя майно льо…

Но има една огромна разлика — там хората не страдат от глупави комплекси, че живеят на село и че единственият им доход би бил ако продадат земята си. Лондон е на няколко часа път, между другото, а в селцето има поне две-три ИТ-фирми и бърз Интернет. Но не са само физическите удобства и добрата инфраструктура — без хора, които всекидневно да се грижат за оцеляването на тази нагласа нищо не става. Без хора, които да виждат важните неща наоколо и да ги ценят, защото са си вкъщи, а не “временно на гурбет в Гърция”, да речем, не става.

У нас, имам чувството, и оптична връзка да закарат в най-красивите села, и хеликоптери да има дотам, пак няма да се събере общност с магическа пръчка. Все ще се намери някой, който като тоя “собственик” от Камен бряг да изсече, застрои, замърси. Да изхвърли боклука си в двора на съседа, да източи маслото от колата си край засадената от оня от долния етаж фиданка, да клюкарства и все да знае най-много. За всичко — за политика, жени, коли и футбол.

А ми се живее в нормално място, с мотивирана общност от ценящи общите неща хора. Но няма начин.

Мислел съм си какво ли ще е, ако ИТ-специалисти се съберат в някое село и си заформят такава истинска община. Въртели са ми се планове за фирма, която се развива и инвестира в обновяване на такова село, което да стане работно място и в същото време дом, кампус на служителите. В ИТ е лесно да стане така — няма специални суровини, нито нужда от транспорт за продукта. Трябва само спокойствие, креативна и амбицираща и в същото време не-стресова среда. А, и бърза интернет-връзка. Другото са няколко пицарии и бара, кино и други подобни, малко спортни съоръжения и, разбира се, хубаво шосе, по което хората за час-два максимум да могат да идат до големия град, ако имат нужда.

Мечти…

Хората говорят за екология и ни се ще да вярваме, че има засилена обществена чувствителност към проблемите на екологичното равновесие. Нищо лошо, но и нищо ново — хората говореха и за светло бъдеще и за разоръжаване, за премахване на глада и насилието в третия свят също. Това, че хората говорят за нещо не дава никаква гаранция, че хората мислят по проблемите на това нещо. Че се ангажират, че постъпват отговорно всеки ден в малките неща, които именно погледнати отвисоко правят “голямата картина”.

Да, модерно е да се говори за екология, но какво общо има модата? Става ни приятно, че някой някъде е спечелил Нобелова награда с филм за глобалното затопляне, че има блог-кампания за писане по екологични теми и си казваме преди лягане “ехей, на добре отива светът, браво, браво”? Всички кампании, всички филми и цялата истерията на медиите, дори всичките няколко десетки показно засадени дръвчета не вършат никаква работа, когато изстреляме угарка напосоки и нагазим напряко в тревната площ, когато оставяме боклука си в планинските пътеки или заравяме опаковки от вафли на плажа. Ценно е само моето и твоето осъзнато действие, не кампаниите “някъде другаде”.

Без осъзнаване на отговорността пред общото не може да съществува никакво общество. Ако днес все пак имаме нещо общо, то е защото понякога и отчасти се грижим за него. Но общото в света ни е вечно пречкащото се и досадно малтретирано ни дете, то е това, което правим “въпреки”, а не “заради”. Излизаме да почистим пред входа понякога, когато има организирано почистване, но най-често е за да не ни одумват бабите от блока, да отбием номера. Възмущаваме се, че градът бил шумен, замърсен, пълен с коли, а само да се докопаме до наша си кола и леко-полека почваме все с нея да се движим. Както с пешеходците — когато сме пеша мразим и изскачаме пред шофьорите, когато сме с кола мразим и гоним пешеходците.

И все виновно ни е “управлението”. Всеки път се правим, че не знаем, че изборите са бизнес с ужасно много пари, в който ние сме само наемни работници. Казваме, че всичко зависи от нас, защото ние сме “народът” и властта е нещо, което благосклонно делегираме на нашите “слуги”. И вярваме, че ще оправят задръстванията, ще намалят шума и отровния въздух, ще възстановят горите и оформят паркове, ще закрият замърсяващите заводи (то заводи останаха ли, тук вече само се препродава и се строят панелки и курорти?). Ще направят пречиствателни станции, ще опазят измиращите видове, ще върнат риса по тия земи даже може би…

Абе каквото там трябва, за да оправят климата и да можем да кажем на децата си, че когато те остареят, пак ще има природа, ще има баланс, ще има живот. А не да стискаме зъби и да казваме “нека потопът е след мене”.

Не става така. Трябва всеки. Трябва всеки ден. Това е истинската сила, тя прави истинската промяна. Трябва всеки от нас да прави всеки ден малките неща, които дават голямата картина. Заобикалянето на тревните площи, събирането на боклука и почистването са най-малките стъпки. След тях идват културата на паркиране на автомобилите, способността да убеждаваме други хора около нас да ни последват в тази грижа за общото.

Чак когато успяваме да се грижим за всички тези малки неща в живота, в бита и когато наистина започнем да го правим всеки ден, без да се замисляме, чак тогава ще можем да търсим отговорност от съседа по къща или по служба и да разчитаме на кампании. И на натоварване с отговорност на другите. За да търсим отговорност за общото, трябва самите ние да понасяме много повече от своята, лична отговорност за това общо. Трябва да сме отговорно изрядни и това да не е нещо извънредно, а да е “редът на нещата”, да не ни прави впечатление.

Тогава кампании като тази няма да изглеждат така отчаяни и критични. Някой ден, ако успеем. Затова трябва да започнем от днес, от сега и без краен срок. Ако ли не — светът отива по дяволите, с него и ние…