Arcane Lore

Хубав ден, вчерата. Топъл. Имах да дебъгвам един мой пооспагетен леко код и пак не излязох на разходка с Краси и Светли, но към файф-о-клок се поразтъпках из квартала. На уговорка на “халите”, а те — заляти с масички с мартеници и суетящи се около тях лели и баби “ей тия, момче, и те са хубави и не са скъпички”. Поотвикнал съм от лятната топлина, а взе сериозно да ми липсва. Винаги съм го казвал — моят любим сезон е следващият. Не, не точно пролетта, а… ”следващият”.

Прекарах няколко часа в разговор за културата, образованието, нагласите в обществото, интернет-тенденциите и, разбира се, блоговете. Тихичко се прокрадваше думичката “медия”. Говорил съм преди време тук в коментари с Ила за това какво са медиите и дали блоговете са медия. И вчера над чашите с кафе ми се засили усещането, че не посредникът е важен, а посланието. Ако правим блогове, само за да са на върха на купчината с други подобни им, не забелязваме някак, че тази купчина е със смет и сме се изхвърлили. Не че няма цени блогове — напротив, има. Не че всеки блог, взет поотделно, не е ценен — напротив. Но е много лесно да забравим, че не медията е важна, а това, което ни дава и дали то е качествено и истинско или развалено, престояло и подменено в склада. Дали е премислено, почувствано и преживяно или е конфекция. Лесно е да приемем телевизията, например, за стъклен екран с движещи се образи зад него, когато тя в същността си е нещо съвсем различно. И важното трябва да бъде какво се казва, как се интерпретира, как и защо се обговарят обществените тревоги… а другото е чалга.

Вечерта угасваше и следобедът отвъд витрините на кварталното кафе замръкваше, а ние двамата с Боби пиехме кафе и говорехме за култура. Който както я разбира и който както вижда болките и лековете й, утехите и тревогите й. Кварталът ни е най-изолираният в София и само мисълта за придвижване из него или навън ни носи умора. Но в тази изолираност е запазил много други неща, например хора, които във въртежите на всички други дневни грижи намират време и ентусиазъм да мислят за по-важните неща. Било то в политиката, било в културата или пък в спорта… Успява да ни запазва и дава някаква свежест. Засега.

Помислете и вие някой път за такива неща… Може и с кафе, може и в Надежда.

Наблюдение първо (блогове-млогове…)

Бложенето стана мода, или казано по модерному — стана “фешън”. Някои с леко пренебрежение отбелязват как до съвсем скоро блогове имаха (имахме) предимно работещите в ИТ, които тъй или иначе по по-естествен начин заживяват в Интернет. И още по-точно — изкушените от темата за софтуерната свобода. Което за мен беше прекрасна среда и днес, във фешън-гмежта взема сериозно да ми липсва.

Какво е лошото на модата? Ами честно казано нищо, стига да не става самоцел. И понеже дълго време с удоволствие следях все по-нарастващ брой блогове, започнах да усещам неудобство в тая среда. Ако някой каже нещо, то се преповтаря пет пъти, четири от които без никаква обратна връзка към първата статия, сякаш всеки е сам за себе си перфектната “медия” и не изпуска ресурс наникъде. Има блестящи изключения, разбира се, има хора, които със самото си бложене работят за цялостта на смисъла в мрежата.

И тук идва проблемът — тези ценни места мога да си ги следя и да си ги чета с кеф и спокойствие и с чаша кафе в ръка и сам. Или с пряко отваряне на сайта, или през настолния ми четец на емисии, или през препратки, намерени в други подобни им по качество блогове. За какво ми е общ уеб-агрегатор тогава? Ами правилно, не ми трябва. То е все едно да се видя с приятели за да обсъдим нещо интересно и да идем насред голям магазин преди нова година. Или пък в кръчма по време на световното, застанали точно под телевизора.

Освен че не си чуваш приказката, или направо събеседниците отказват за се настроят за разговор в тоя шум, или всеки идва отнякъде непознат и незапознат с общите теми и вълнения и почва да си дава мнението. И в двата случая — кофти тръпка и се прецаква ищахът. Е няма начин — не, мерси.

Приближение първо (осмисляне на публичността)

Имам своя си нужда от преосмисляне на бележника ми, от преоткриване на чистия кеф от списването му. Минаха четири години и може би е нормално да не ме влече вече еуфорията на “айде да се съберем”, “айде да си коментираме колкото може повече”, “айде да се линкваме за щяло и нещяло”, “ама ти за оная кампания писа ли”, “айде да сме по-нагоре в класациите”. Като си помисля, май мен и преди никога не ме е тресла тая треска.

Едно от първите неща, които съм започнал да правя, е да събирам и определям по-ясно идентичността си в уеб. Вече ако тръгвам да оставям коментари някъде, то е само през OpenID. (N.B.: да си включа и коментарите тук към openid-поддръжката) Сайтът ми работи като OpenID-адрес за моята идентичност, още преди месеци включих делегиране на yasen.lindeas.com към доставчика ми на OpenID. Доставчик, на който имам доверие за личните си данни, който е доказал се и се развива постоянно — http://yasen.myopenid.com е профилът ми. Единственият друг OP (OpenID Provider), който ползвам, е http://claimid.com/yasen и то не за друго, а защото дава по-добра видимост на профила в уеб. Използвам claimid.com за уеб-профил и myopenid.com за автентикация.

Така поне хората, които мнението ми ги интересува, ще знаят, че наистина съм го дал аз.

Второто нещо е да се отдръпна настрани от общите уеб-агрегатори. “Общи” разбирани едновременно като публични и като такива без ясна и конкретна насоченост. Няма да казвам имена на сайтове, но много шум влиза оттам, ама много. А аз на шум не мога да пиша, не мога и да снимам напоследък. Който наистина иска да следи сайта ми, искрено вярвам, че ще продължи да го прави и след това — има много начини. Или през специализирани агрегатори, или през емисиите ми (те си работят нонстоп, запишете се сами при вас, настолно), или пък с директно зареждане на сайта ми.

Това е стъпка, за която на няколко хора в лични разговори съм казвал вече и в тия ни разговори сме стигали съгласие с “мда” онлайн или замислено утвърдително кимане с глава наживо. Светът не свършва с “фешъна”, а пък е по-добре да влизаме с удоволствие в сайта ми — и аз, и читателите.

Наблюдение второ (фото-криза…)

Напоследък не мога да снимам, казвал съм го на фото-аматьорите, с които дружа — и онлайн, и при срещите ни наживо с някои от тях (много редки срещи напоследък, но и това ще оправим). Донякъде нарочно, донякъде и поради липса на пари в края на миналата година не съм си купувал нищо ново за SLR-системата. Държа си обективите, които имам от доста време. SMC Pentax-M 50/1.7, Super-Multi-Coated Takumar 105/2.8, Super-Takumar 135/3.5, Pentacon auto MC 135/2.8, Pentacon auto 50/1.8, Osawa MC 75-150/3.8 и обектива от комплекта на Pentax *istDL, SMC DA 18-55/3.5-5.6. И отделно филмов пълнокадров Canon EOS 3000 с китов обектив EF 38-76/4.5-5.6.

Непретенциозна система отвсякъде, но допреди половин година ми вършеше страхотна работа, ентусиазираше ме да разработвам фото-идеите си. И днес с ръка на сърцето бих препоръчал на всеки започващ с това хоби да си вземе възможно най-евтиното и да снима. Например един *istDL втора ръка вече струва смешните 300-400 лева, пък аз съм го купувал за хиляда, и то пак от човек. А Pentax *istDL е страхотен апарат, наистина страхотен! Има много неща, на практика всичките достатъчни неща за любителско снимане. С peterst си говорихме, че дори има функции, които са заключени във фирмуера, просто защото няма достатъчно копчета на тялото за управлението им. Той например наскоро си настрои сам фокус-системата на неговия *istDL — през настройки в менюто при включен режим debug на фирмуера. Абе Пентакс са супер, коригиране на бекфокус при Канон или Никон сигурно няма да мине без сервизен стенд в лицензиран сервиз и съответно една кофа пари…

Но ми липсва желанието да снимам. Идеи имам, даже се тормозя от прекалено много идеи и прекалено много “канене”. Трябва ми фото-“reset”. Сигурен съм, че е период и ще го преодолея. Предполагам, че е нормално и е някакъв етап от доброто ми, “здраво” развитие като фотограф.

Иначе продължавам да обичам да седна на спокойствие пред екрана и да разглеждам снимки на други хора. Най-вече на хора, които познавам наживо или онлайн — нещо не ме влече да ровя из големите фото-общности. Дори и в 23hq.com влизам в моя си профил и разглеждам новите снимки на хората, които вече съм добавил в списъка си. И да, разбира се — прелистването на папката “photo” в настолния ми четец е удоволствие, към което пристъпям с жар и нетърпение всеки ден. ;)

Приближение второ (моите снимки в уеб)

Ищахът за снимане сигурно ще си дойде от само себе си, когато разреша нещата, които са наоколо и които му пречат. Първо започнах да интегрирам фото-идентичността си в уеб по подобие на блог-идентичността, за която говорих. Отписах се от всички сайтове, които или не ми допадат съвсем, или пък изобщо не ползвам. Останаха само 23hq, където периодично влизам да дооправям и развивам превода на български и UrbanStyle.org, който пък администрирам.

Махнах се отдавна и от всякаквите родни фотографски спам-форуми, то и без това там не само форумната част, а и средното качество на снимките май западна. Оставам си за “вратичка” форума PhotoClubs, който ми е близък и тематично. Но дори и там ако някой ми убива ентусиазма, просто няма да обръщам внимание — за мен точно ентусиазмът е важен.

UrbanStyle ще е един от двигателите за новия ми фото-интерес. Другият двигател ще е личният ми фотоблог. И двата от доста време се каня да реорганизирам. ЪрбънСтайл има много изчакващи идейки, доста от тях дадени от хората от общността там (за което съм им много благодарен и страшно им се кефя). Ще има много нови неща, на практика ще е изцяло нов сайт, като се запази досегашното съдържание и общност. Да, хората в ЪрбънСтайл не са просто “потребители”, защото участват със свой си ентусиазъм, напоследък практически те движат сайта и са точно уеб-общност. Макар и в малки за Интернет размери.

Фотоблогът ми е това, което преди повече от половин година взе много да ми отеснява и донякъде беше причина за фото-спънките ми. Drupal е хубава система, когато става дума да се направи бързо и качествено наистина мащабируем и голям сайт. И аз я познавам достатъчно добре и в подробности. Но за личен проект, дори и за такъв с толкова много и различни раздели като Arcane Lore си е малко излишно претоварване.

Отдавна смятам да пренапиша сайта си, lindeas.com, urbanstyle.org и изобщо всичките си проекти, но все се чудех на какво да започна. Хем да не се забия в девета глуха, хем пък и да не е нещо ограничаващо и да ми отеснее. А пък и все нямах време. След разговор по джабър със zbrox ми се загнезди идеята за Django. Бях започнал малко неща с Pylons и Rails, но като се замисля… мнението на Рос ми стига. А и по-важното е да започна сериозно и фреймуърк-ът да е удобен, всичко друго ще си дойде само.

Та основното ми приближение към проблема ми със снимането в близките седмици и месеци ще е реорганизиране на кода и на дизайна на фотоблога ми. За да ми е по-примамливо да качвам нови снимки, а нови снимки искам да качвам, много искам и искам да качвам по много. ;) След това ще дойде наистина запретването на ръкавите около строежа на новия UrbanStyle.

Когато се постопли малко времето (че сега за един месец вече втори път боледувам), ще направя и втора атака на фото-ентусиазма ми. При всяка удобна възможност — стрийт с фото-тайфата в София. На малки групи, максимум трима или четирима човека — които когато успеем. С повече хора акцентът на вниманието пада върху самата тайфа, а не върху търсенето на кадри. А кадри в стрийта има много, страшно много. Ако има нещо, което да ме вдъхновява истински, това е street- и candid-фотографията. Не “репортажната”, не — репортерите са тия изроди, заради които хората по улиците ни гледат с неодобрение и притеснение нас, стрийтващите фото-любители.

Пък ще видим какво ще излезе. Ако се позакрепя финансово с новата ми отдалечена работа, може да се пресегна за един FA 50/1.4 — ще ми пасне ама много таман на моя стил снимане и ще ми е допълнителен стимул.

Я да ви избложа аз…

Докато пиша това, голяма част от активните блогери в София, да кажа “представителна” част от активните блогери се “самоизбложват” в едно от “Кривите”. Това, което, както каза exodus, е приютявало и приютява какви ли не ИТ-сбирки — като почне човек от ежеседмичната линукска среща, после продължи с пак ежеседмичната интернет-среща, с всякаквите “раздумки на по чашка, дето по си разбираме какво искаме да си кажем” и свърши с редовните такива “довършвания” на всичките лекции, баркамп-ове, уебтех-ове и опенфест-и.

Видяхме се с emicha малко по-преди и се подгряхме с кафе в “Чартър”, след това на път към “Блогеда“та опитахме малко нощен фото-стрийт с подръчни средства. Разбирай — без стативи, с треперещи от студа ръце и без “течна стабилизация” ;) Високото ISO понякога върши чудеса, поне като стимул човек да извади апарата и да види, аджеба, какво ще излезе на iso1600 ;)

Кривото ни посрещна полупразно, с малко ни беше изпреварила izida. Тримата “открихме” събитието и за първата поръчка към нас се присъединиха и mikeramm, после Дачев (я, имаме награда за двойно линкване;), emu, neeann, после хората започнаха да прииждат на малки групи и поединично и съвсем скоро бяхме цяла малка армия. Много познати лица, малка част от тях — познати и офлайн, повечето — с проличаваща си блог-идентичност. Практически заехме всички маси в тази част на мазето и за пореден път “изправихме Кривото”. Бого ме запозна наживо с oggin, с когото успях да разменя две-три думи и едно оптимизиращо “наздраве”, на масата им се заприказвах с divedi. Който беше заинтригуван от моята съвсем скорошна вметка, че съм отказал на Гугъл. По тоя повод с крокодилещия се наблизо maniax отсякохме, че Гугъл не са готини и не струват, обаче в Дъблин пият много, много пият и това ги реабилитира в някакъв смисъл.

После се завъртя всичко, посмесиха се компаниите, nb обиколи масите с wordpress-овска наздравица, muffty дойде до мен на нашата маса и се видяхме и с него, обсъдихме с каква валута се плаща на такситата в някои по-особени ситуации. Григор видях за съвсем малко, но пък Пейо не пропусна да ме изтормози с присъствието си. Е, сефте… и аз не му се дадох. Мечкоубиец такъв! :) На една от масите, предназначена най-вече за яко хапване се видяхме и с yovko и emerald. Отдалече и от ниско (защото е висок) се забелязваше nabludatel, когото аз веднага познах, а той пък ми каза, че не си приличам на аватара. Всъщност доста хора го споменаха — май Izida беше първа още в началото, после и други ме обвиняваха… ама какво да направя, като на снимки излизам юбавец… тъй де, като се обръсна, не като сега. Хм, е, и като не съм така напълнял, като сега… А и го нямам все под ръка Tux да позира с мен на рамото :)

И много още други хора бложеха наживо, разбира се, но пък и хем много не познавах или не разпознавах наживо, хем и много не успях изобщо да видя. Тъй че сто на сто пропускам много хора, но пък сигурно и доста хора мен не са видeли. Не видях със сигурност doncho, kaladan, zbrox, gf… Липсваше и например george, ама то пък вярно че той далеко… Е това не им разбирам на блогерските срещи — не мога да правя така бързо връзката онлайн-офлайн. Да не говорим, че ми е някак силно нетипично да свързвам онлайн-личностите с отделни хора в разговори наживо. Така е, идва си с онлайн-живота… и аз не виждам нищо лошо за мен в това. Даже се чудя как хората предпочитат да се видят наживо, когато блогсферата е толкова яко място. И все пак беше готино, не отричам ;)

Нямам много снимки, даже от наличните една-две едвам “стават”, но доста хора фоткаха, пускаха и трескавиците, така че сто на сто ще има освен текст и фото-визия из блозите. Ама хайде, да мушна една фотка и аз (сори, момчета, ама нали знаете — блогър застанал, блогър излезнал ;) nota bene: следващия път да не ги жаля и да тряскам със светкавица).

P.S.: Цяло чудо е, че от толкова много линкове не съм сбъркал поне един… трудничко е, като писането в блога и помагането по приспиването на Светли вървят заедно. Много поздрави и от него, каза едно “а-гуу-да-да-да” специално за блогерите. Май :)

Или Дядо Блаз — както ви приляга. Ведно с красивата Бложанка и работливите блоджета. И блодаръци ще има за всички от сърце… Ще ги разнесе Дядо Блогеда с летящата си шейна (е, не може всичко) с блелените.

Идеята е на Бого Шопов, предал е на няколко човека поканата, посочил ме е и мен. За кратко в околните блогове хората се отзоваха и препредадоха. Става дума за блогърска среща преди празниците. Да се видим, да си полафим, да изпием по няколко, да поспорим и да се поскараме и накрая двама-трима да затворим заведението… Знам аз, я със sale ще допиваме последните бири пред разсъмване, бистрейки бизнес-моделите на отворения код, я с manitu ще се чудим дали във “Фенс” или в друго “Криво” да посрещнем трамваите… Не бях ходил на сбирки отдавна и на ОпънФест успях да видя само “виждането” в “Кривото” и накрая с Цецо разреждахме с бира бавния ни разговор за обективите на Pentax. Докато сервитьорките взеха да се плашат вече дали ще си тръгнем някога.

Защо хората не общуват онлайн? По-точно защо ИТ-тата не общуват онлайн? Постоянно някой ми иска телефонния номер, защото по джабър му “било неудобно”, а по е-пощата пък било “бавно”. А на мен пък по телефон не ми е удобно, ко прайм ся? На пръсти броя познатите ИТ-та, които са по-адекватни и намираеми онлайн, отколкото по телефон или на срещи наживо. И какво — работим с компютри, работим по уеб-сайтове, познаваме технологии и стандарти и изобщо сме страшни направо, с поглед само дебъгваме. Обаче най-великото откритие на века е мобилният. Никой не уважава не-интерактивната комуникация. Е, аз пък не уважавам телефоните. Отплеснах се, това е друга тема. Да се върнем на ”социалното”…

Социално, социална, социални, мрежа, мрежи… Ако някой имаше представа колко анти-“социално” ми е и как напоследък за мен повече от трима души заедно в една компания, които да участват в разговора и да могат да се обръщат към мен… си е цяла тълпа… Да се чудя на Пейо как намира толкова ентусиазъм да комуникира така активно и масово — ей преди малко чета нещо за някаква книга на Жюстин Томс, нещо за онлайн-маркетинг или подобно и на снимките веднага разпознавам нашего агента. Пейо, нищо против — просто си бърборя ;)

Какво е луднал целият видим уеб по това “социално”, ум не ми побира. Вярно, за търговията е полезно — ако ще продаваш нещо в мрежата, ако ще правиш “маркетинг” и “мениджмънт”, тогава си е густо да имаш общност, да си адекватен на уеб-тълпата, даже да ти се създава от общността и самото съдържание… абе сладко си е. Ама любителите, те какво правят в кюпа за уеб-две-онлайн-ентърпрайз-маркетинга? Било важно да си уеб-две, трябвало едва ли не да имаш профил във всяка от измислените “социални мрежи”, да си активен, да имаш контакти, да си намбаруан… Абе хора, нямате ли си с какво да се занимавате? Тези, които правят бизнес някакъв в уеб — за тях разбирам. Въпреки че за уеб-две бизнеса е по-важно човек да има работеща идея, отколкото да е “социален” и свързан с “контакти”. Ама нейсе — то в българския уеб всичко или е изкопирано от западния, или го няма.

Блогерите и те — ако преди две години някой ми беше казал, че ще се появят мета-блогове и те ще са по-“модерни” от личните блогове, не знам дали щях да му повярвам. Самата идея за мета-блог е малко сбъркана, според мен. В някакъв смисъл, разбира се, всеки истински блог е донякъде “мета”, защото пише за процеси, идеи, мисли все в някакво абстрахиране, все от мета-позиция.

Но не говоря за това. Не говоря и за блоговете, които имат различна от чисто личната или чисто вътре-фирмената тематика. Те пак пишат за нещо, обговарят и обясняват гледни точки. Но това да се появят толкова много блогове, които да пишат как се бложи, кое е правилното и да стигат до крайни блогосферни саморефлексии… е това е вече шантаво, честно. И аз съм писал статия-две за това, но цял блог са блоговете… Че даже и класации се заформиха — някои от тях на базата на автоматични рейтинги, други със свои майтапчийски, а някои — със “сериозни” свои критерии.

Но хайде, това са лични проекти на хората в техните им сайтове. Но да видим какво се роди от целия този шум около уеб-две в България — ами нищо, поне нищо ценно. Има няколко сайта, които копират я Digg.com, я Del.icio.us. Не, грешка — не са няколко, доста повече са… Или пък хостинг за видеоклипове. Браво, гениално!… Една търсачка, която не се знае как точно търси и доколко е различна, но за сметка на това пък никой не я ползва. И няколко на брой онлайн-вестника, които под претенцията, че са блогове списват жълти статии. С каквито е пълен така или иначе Интернет. Правилно — това иска да чете българинът, няма какво да се лъжем.

Но да казваме, че има изобщо някаква по-масова Web2.0 чувствителност у нас е несериозно. Някой ден ще има. Но днес — едва ли. Не го казвам, за да се заяждам — казвам го, защото не виждам смисъл да се събират web2.0-изкушените хора. Защо да се събираме? За да пием — че аз и иначе мога. За да се запознаем с нови хора, да намерим приятели — имам достатъчно, слава богу. Даже не мога да намеря време да се видя с всички приятели и познати (някои от тях — ентусиасти на Web2.0). За какво друго? За да “сверим” идеите си? Мнее, че то ако някой има истинска и работеща идея, направо да я прави, да забогатее и да живее с подобряването й. За да “откраднем” идея от друг присъстващ? Е как ще стане, като никой си няма идея? За крадене най-добре крадящите да се равняват по чуждите образци, сто на сто са в пъти по-качествени.

——

Аз така си говоря, де. А и какъв анти-социален патос заформих — сега да не се засяга някой. Иначе ще глeдам да дойда на срещата — приятно ще ми е да видя няколко познати лица и да се запозная с нови. Може и интересни разговори да има, даже сигурно ще има — всеки има някаква визия за уеб и за ИТ изобщо и никога не е скучно. То и с футбола и политиката е така, тъй че ако вземем та сберем темите, цена няма да има срещата ;)

Преди имаше истински блогове, всъщност почти всеки блог си беше “истински”, личен дневник или бележник. Не ме разбирай погрешно, не тръгвам да роня сълзи по миналото на мрежата. Макар както навсякъде по света, и у нас Интернет да има периоди в развитието си, които са разделени от масовото навлизане на повече “модерни фенове”, отколкото средата може да изтърпи. Не се оплаквам, явно е нормално явление — тъкмо нещата започнат да работят добре и се “разчува”, става “яко и модерно” и за нула време плъзват туристи, които със завишената си консумация и практически никакъв принос дестабилизират средата. И трябва да мине време, докато останат само тези от тях, които наистина се интересуват и докато започнат да се грижат за успокояването и после за развитието на тази среда.

Така е било преди време в Щатите с масовото нахлуване на AOL-потребителите в Usenet през септември 93-та. И с българските блогове днес има нещо като “безкрайния септември” на Usenet. Днес вече е трудно човек да си намери и хареса нов блог за четене. Да му е приятно да ходи на гости на автора и през повечето време само да го чете. Много по-лесно е да се “разпишеш” някъде, да си оставиш линк към своя си блог без да имаш какво да кажеш. Защото отвсякъде ни се втълпява, че мрежата трябвало да стане “социална”, че “социалните сайтове” са “върхЪ” и ако някоя услуга не е “социална” или ако авторът не разбира от “уеб-две”, значи е пълен загубеняк и сайтът му не трябва да се посещава. И аз се радвам на web2.0, но още поначало блоговете, разбирани именно като лични дневници, са си изцяло в концепцията на web2.0. Мрежата не “става” социална, мрежата по начало си е социална. Даже започнаха тук-там да наричат “социалните” сайтове “обществени”. Било превод, било на български. На човек може много лесно да му писне от “социалния уеб”, честно ти казвам! Развитието на мрежата е към личното и ценно съдържание, а не към някакви кухи социални форми.

Блоговете днес масово са стенвестници. Създават се, за да бъдат само посещавани, а ако може пък и да докарват по някое левче от рекламки — мм, цена нямат. На хляба мекото. И аз пускам тук понякога реклами, но те никога не са били основното. Стана модерно гоненето на класации в търсачки и писането всеки ден, за да не се изостава от класациите по блог-хостингите и да не се “изпада” надолу в агрегаторите. Търси се жълтото, което ни е близко. Каквото вълнува класа, училището, квартала и то разказано по пищен начин и с много снимки. Защото стенвестниците се четат на минаване в коридора — важно е да има яко снимки, за да е “смилаемо”. А ако е нещо скандално или е по актуална тема от медиите — мм, още по-добре. Ще минат да прочетат и утре следващото. Никакви блогове не са това. Стенвестници…

Блоговете били новата медия. Всеки се надпреварва да прави по-добри огледала, с които да заслепява минувачите. Да “отразява действителността”, най-често почти без лична позиция и казване от първо лице. А всъщност блоговете са пряка публицистика, директна връзка с публиката — без посредник, без медия. Затова са “не-медия”, отричане на посредника. Някои хора все пак успяват да съчетаят личната позиция, чисто блогерското с добре премерена гражданска журналистика. Но това е трудно и като стил се гради дълго. Затова и другите сайтове са повече. Ако не е предизборно време, ще са някакви кампании или нещо друго в трето лице. Или най-много в първо лице, но множествено число — “ние трябва”. Ами като “трябва”, вижте там, направете си го, разберете се и се оправете и не ни казвайте, че всичко това са блогове. Фирмите си правят “корпоративни блогове”, групи хора списват блогове на кампании… и всичко това всъщност не са блогове, а новинарски сайтове. Истинският блог на фирма или на кампания е нещо, което се пише от първо лице и което разказва за ежедневието “зад кулисите” на работата. А не е основното занимание.

И аз пиша понякога кампанийни неща, и хората които чета редовно и те понякога списват такива статии в блоговете си. Но се ужасявам само при мисълта да превърна сайта си в “медия”, “кампания” и затова всички текстове запазват личното, интимното, моето. И когато дълго време в някой от следените от мен блогове не видя нищо лично, просто отписвам сайта от четеца си, махам отметката от браузъра си и продължавам напред. Безлични сайтове в Интернет има безброй, защо да се спирам и да продължавам да ги наричам “блогове”, като те само формално са такива? Ползват “черупката” на блог-софтуер и затова се наричат блогове? Да си се наричат ;)

Някои мислят, че това отчуждаване на популярните блогове било развитие, някаква блог-еволюция. За тях личната позиция и пряката публицистика са недоразвити, едва ли не срамни форми на бложене. За мен това не е никакво качествено развитие, а си е чисто и просто задръстване на мрежата с глупави сайтове. Винаги го е имало, просто днес е много по-лесно всеки да го прави. Добрата новина е, че доста от тези “опитващи” блоговете хора намират добрата нагласа и започват да пишат ценни, въздействащи и лични неща. Започват да увеличават личното съдържание в мрежата, съдържанието с позиция и с ентусиазъм.

Нека никой не се припознава, не казвам “ти” или “вие”. Това е моята визия за ценността на блоговете и може би е едно от поредните ми опитвания да определя по-добре моя си личен бележник. Имам още няколко месеца до четвъртата му годинка, до рождения ден, когато правя такива премисляния. Но традициите са и за да се нарушават, а и какъв блог ще е, ако не си споделям такива лични размишления ;)