Arcane Lore

Мина втори юни. Трудно е да пиша за такъв ден на самата дата, стои ми леко фалшиво, като някакво задължение. Какво е денят на Ботев всъщност? Или не, така е прекалено претенциозно. Като нещо телевизионно или нещо от “вървежните” блогове. Затова — какво е денят на Ботев за мен, лично…

Много просто — ден като всеки друг, в който по обяд леко ме изненадват траурните сирени. Не че съм ги забравил, ами ежедневието ми ме е понесло и разсеяло. Днес знаех, но не очаквах, когато в далечината се чу извисяващият се вой някъде от другия край на града. След малко се включи и кварталната сирена, някъде наблизо, на висок глас и така дълго си говореха от различни краища на полето и воят им се удряше и кънтеше в планините наоколо. Обяснявахме на бебето какъв ден е, защо сирените вият и защо това не е нито страшно, нито тъжно, нито срамно, а напротив. Денят на Ботев е мълчалив празник на осъзнаването на свободата. Карнавал, в който всеки от нас е без маска сам на улицата и търси себе си в неспирния поток на ежедневието, в който “свободата” обикновено е само думичка, с която се комбинират рекламни слогани.

Не съм от онези комплексирани псевдо-бунтари, които показно продължават да вървят по улиците или пък напук седят и говорят на висок глас пред мълчаливо станалите си колеги. Не искам да обиждам, но за мен това отношение “стига вече, дайте да гледаме напред, това са отживелици, а вижте ме мен какъв съм разкрепостен, готин и модерен” е поза, която ако не беше толкова жалка, щеше да ми е само смешна.

Да, почита се геройство и се отдава чест на хора, горели с идеалите на времето си. Не своите лични, не за облагите си, не за кариерата си или пък за премията или тринадесетата заплата. А за идеала на общото, това, дето днес клиширано наричаме “обществена ценност”. Всеки е чувал за обществените ценности, гражданското общество, общото благо. Но никой не ги разбира. А навремето хора са страдали и загивали в името на тези неща. Най-страскащото, най-вълнуващото във всичко това е, че са загивали с ясно разбиране на общественото. На практика те са изживявали свободното общество с всяка своя строфа, с всяка реч, с всяко свое изгнание и всеки звън на сабята им.

А ние само говорим за свобода, равенство, справедливост, братство, съединение, общество, право, кауза… Само говорим и в краен случай правим по нещо, колкото да не изгасне огънят побутваме някоя съчка. Ние днес сме смешните, ние днес сме старомодните, ние днес сме отживелите. Не те.

Вярно, имаме късмета да не познаваме войната и дано завинаги остане така. Повтаряме си, че живеем в свободна страна, във век на облекчаващите живота технологии и че сме на ръба на вълната на времето — устремени и замечтани към неизвестни нови цели, но определено със съзнанието на познали и овладяли свободата. Но не се спираме всеки път в категоричността си и не си задаваме всеки ден съдбовните въпроси, както са правели всеки ден те.

А трябва. Свободата не е отговор, тя е въпрос. Защото все го казваме като заучено стихче, а пък все забравяме смисъла му — “свободата е като хляба, всеки ден се замесва, изпича, изяжда”. Паметта и почитта не е “вчерашен хляб”, тя е нашето тук и сега в размисъла ни за свободата, равенството, справедливостта. Размисъл, който е толкова натоварващ и толкова пречещ, колкото са три минути вой на сирени на година.

Втори юни, денят на Ботев. И не само на него, на всички жертвали най-ценните си неща за свободата и мира на другите. Сирените вият две-три минути на година само, а хората не обръщат внимание. Да, не е приятно - но те не се пускат, за да е приятно, идеята е друга. Да, сигурно на много хора им пречи - и колите по тротоарите пречат, и продажните политици пречат. Но има разлика, нали? Или поне би трябвало да я виждаме?

Децата не обръщат внимание - ученици с чанти бързат за някъде и ръкомахат, унесени в някакво модерно споделяне. И как да обърнат внимание, като възрастните не ги интересува? Профучават коли, даже един човек слиза от блока, пали колата и тръгва. Чува се звук от метални инструменти - някой долу си поправя бричката. Някакви сирени - на кого са нужни… Не, не са нужни, не са и приятни - тези сирени се пускат не защото са нужни на отделен човек или пък са приятни - пускат се въпреки това. Защото са нужни на всички.

Толкова ли е трудно да се спре и помълчи минута-две? Толкова ли е трудно да се стане прав, независимо дали си в парка или в офиса? Всеки знае, че по пладне на този ден са отделени две-три минути за това - не може да каже, че “са го изненадали” в някакво неудобно положение. Но и да са, добре - а другите?

А когато пускат химна - всички показно стават прави, опитват се фалшиво да пеят, даже и по някакъв нов маниер си държат ръка на сърцето. Когато дават химна по телевизията на мач на футболния отбор, даже тогава се пази тишина. На всякакви общи събирания, военни паради за Гергьовден и други подобни когато командващият каже “моля гражданите на колене да почетат паметта на загиналите” всеки кляка, сваля шапка, каквото там трябва.

Когато ни гледат можем, иначе не. Няма смисъл, нали - то нали не ни гледат, защо да го правим. И после ще ме “активизират” за избори - активизирайте народната памет, оставете глупавите си избори! Тия земи са пропити с тъга, раздели и обиди. Различни хора са живели през вековете тук и всички те са имали трудна съдба. Политики са се обръщали, войни са се подпалвали, хората са настройвани едни срещу други, разделяни са от семействата си и са се били далеч от дома. Някои от тях - за да умрат на бойното поле или войната да ги умори извън битките. И днес даже хората все още страдат от последната война, в която съюзниците ни наказаха показно - с бомбардиране и после с окупация. Страдат и от следвоенните тормози на милиция и военни. Не говоря за политика, нито за история - това са измислени неща. Казвам за чисто човешкото признание, състрадание и почит.

И толкова ли беше трудно да постоите прави и да помълчите две минути? И ако не мислите за тези неща, то поне да си давате такъв вид? За да може не вие, но поне някое от децата да реши да спре и то и да се замисли.

Втори юни, денят на Ботев. Преди малко сирените се включиха и после полека воят им затихна и беше избутан от вездесъщия градски шум. Ръмеше дъжд и бръснеше лек вятър - не много силен, но точно такъв, дето да те откаже да излизаш. Из кварталните улици сновяха през цялото време коли, никой не отби и не спря да помисли поне минутка за свободата, за стремежа, борбата и саможертвата. А за какво, мислите, пускат тези сирени, освен за да ни дадат официална възможност, да ни дадат оправдание да се замислим за такива неща? Самият вой е неприятен, никой не го пуска “празнично”. Но винаги може човек да поспре, ако е забързан навън или да стане до бюрото си, ако е на работа. И без да говори с колеги и шефове, без да се притеснява от случайни минувачи за необичайното си поведение да остане сам със себе си. И с воя на сирените. За две-три минутки само, преди отново да се включи в студената машина на ежедневното производство и потребление.

Христо Ботев е по-различна, по особен начин очарователна фигура в историята ни. Ако Васил Левски е хладният ум, спокойният и винаги намиращ изход таен революционер, то Ботев е тоталният изблик на всички таени с векове чувства. На всички стремежи за свобода и идентичност, които са се натрупвали и са се прочиствали вътрешно през годините на чужда власт. Само човек като Ботев може да запали такава надежда, смесена с чувство за ценност на саможертвата у четниците си, че да го цитира после Вазов в “Тих бял Дунав се вълнува”: “Хайде, братя, излезнете, тука ще се спрем и земята целунете, дето ще да мрем!”.

Днес въпросът за саможертвата в името на идеал за национална идентичност е почти неразбираем - ние усещаме духа на ботевата жертва, защото всичко това ни е близко по един или друг начин. Но дори и ние, българите, не можем докрай да разберем докрай подтика за такова действие. Днес сме настроени по по-различен начин към жертването в бой и дори малко трудно осмисляме щурмуването на нож от българската войска на вражеските позиции по време на войните за национално обединение. Когато навсякъде американци говорят за “заплахата от тероризъм”, за “самоубийствени атентати” и за “нападения над сили на коалицията” е малко по-трудно да се открие загубеното “по пътя” разбиране на мотивите на Ботев.

Но макар и трудно, вживяването в устрема на ботевата чета е достижимо и от нас - само трябва в деня на Ботев да спрем, да се изправим под воя на сирените и да се впуснем в търсене из дълбините на сърцето си. Там, където най-естествените и ценни човешки стремежи се крият и пазят от разрушителното ежедневие. Не е нужно да се жертваме - сирените вият за кратко и спират. Животът продължава, но е такъв, какъвто го живеем не само заради нас, но и най-вече заради жертвите на хора като Ботев. Вече 130 години.