Днес е 24-ти май - денят, който отбелязваме като празник на славянската писменост. Не искам точно днес да се задълбаваме много във въпроса доколко е славянска и дали Константин-Кирил и брат му Методий са създали първо глаголицата или първо кирилицата. Има историческа хипотеза, според която двамата братя създават глаголицата, а след това ученикът им Климент Охридски създава кирилицата. Има и обратно на това твърдение, което казва пък, че кирилицата е създадена именно от Константин-Кирил Философ, а глаголицата е създадена по-късно от учениците. Има и други предположения, едно от друго по-интересни и всяко подкрепено с достатъчно логика или част от оскъдните от това историческо време писмени източници.
Но най-важното е, че азбуките, съставени от братята Кирил и Методий са предназначени да обслужват езика, който днес наричаме с общото име “славянски” и представлява всъщност старобългарския език. Който се е говорел из българските земи по времето на последния български кан, Борис I и синовете му княз Владимир и един от най-образованите български владетели, цар Симеон Велики. Вярно е, че тази същата азбука, в двата си варианта, които в началото са се срещали заедно и едва времето е наложило по-близката графично до византийските букви кирилица, е била използвана от много други народи, все близки на България. В близки земи географски, които различни владетели ту са присъединявали към границите на България, ту са отстъпвали. И в близки културно земи, където се е разпространило християнството. А след Византия именно България е била най-развитата културно страна из целия познат тогава в тази част на света цивилизован свят.
Само примерът с влиянието на кирилицата върху руското развитие е показателен. Някои историци дори изказват мнения, че Руската империя се е стремяла да повтори славата и да “възстанови” в себе си Източната римска империя и съвсем осъзнато са имали предвид не Византия, а България. Причина за такова приемане на имперското наследство от България, а не от Византия някои виждат в езиковата близост, довела до такова развитие на съвременния руски език, че днес сравнително лесно българите разбират руския и руснаците разбират българския. Но не можем дори да намекнем за такава езикова близост на някой от тези езици с гръцкия, езика на оцелялата и велика източна християнска империя.
Но как точно са се смесвали езиците, кои думи какъв път са извървели е въпрос, с който следва да се занимават съответните науки. Днес не бива да ни вълнуват въпроси за наследството на Кирил и Методий, защото такива теми само пораждат и подклаждат безмислени вражди за някакво въображаемо историческо равновесие. В историята не могат да бъдат търсени възмездия, защото историографията се пише от отделни хора, с техните лични разбирания и светогледи. Затова историографията, конкретният разказ за събитията се променя с всяко ново изследване, с всеки нов прочит и в това е част от очарованието на историческата наука.
Историята като историческо разбиране, от друга страна, не оставя място за съмнения относно историческата справедливост или пък за националния реванш. Историята като постоянно развитие е част от нас днес така, както е била част от пламъка в гърдите на революционерите ни в края на 19в. Или в плановете на първите български канове по тия земи, в религиозното и културно развитие на тракийците векове преди това. Част от всичко.
Толкова пъти са ни го казвали. И ние или сме го приемали за нещо “отнесено”, някаква лишена от съдържание религиозна фраза и не сме го разбирали, или със страхопочитание сме го записвали в учебниците. И пак не сме го разбирали. Например “Времето е в нас и ние сме във времето”, думите на Левски. Историята не е откъснат от нас факт, замразен в учебниците по история. Тя е живо развитие на света ни, животът на живота ни и всеки нов ден я допълва, без тя преди това да е била “непълна”. Може би само е била мъничко по-млада.
И разпространението на новата ни писменост през 9в., “златния” девети век, е част от историята ни така, както и ние днес сме част от нея. Това, което са направили Константин-Кирил, Методий и учениците им Климент Охридски, Наум Преславски, Ангеларий, Горазд (станал първият епископ на Краков) и това, което са правили всички християнски мисионери из български, руски, сръбски и други земи и владетелите им, когато са интегрирали в местните традиции старобългарския език, наричан още църковнославянски, е едно и също по важност. Това, което днес правим за удържане и подхранване на въпросното развитие също е еднакво по важност с делото по съставяне на глаголицата и кирилицата.
Можем винаги да кажем, че солунските братя са велики с творението на живота си и че нито един днес не може да ги доближи, но няма как да сме прави. Животът, делата на хората и историята на културите са така ценни днес, както са били ценни и преди. Няма по-велики хора, няма недостижими примери - има хора, които са изпълнявали делото на живота си. И не са си губили времето в прекалено обмисляне величието и недостижимостта на предците. Защото времето е в нас и ние сме във времето, нали? :)
Честит празник!
