В петък бяхме в Пловдив. За малко и по начин, който не очаквахме. Е, поне не съвсем — бяхме решили, че ще идем с кола, а пък то да откраднат Нисана на баща ми точно в деня, когато Краси записа час на малкия за преглед. И с автобус става, не се оплаквам. Всъщност оплаквам се, но не от пътуването, а от побърканата страна, в която живея. Където застраховането се счита за начин за борба с кражбите, а те самите са колкото може по-нагли и безнаказани. Нека някой да ми каже, че нещо в България не се краде, за да му се изсмея. Но това е друга тема, нека не пиша поредно за кражби на автомобили.
Подготвихме си малкото багажец и звъннахме на такси. Много харесвам таксиджиите — толкова много, че все сам качвам и свалям багажа си, само и само да не ги изтормозя милите. Видях, че и този път няма да ми се помогне и под окуражаващите възгласи “дай, дай че стане, има место” над рамото ми сместих сгънатата количка.
Автогарата е приветливо място, но само ако човек идва от затворнически лагер със строг режим. Досега, при всичките ми посещения на тази частна градска забележителност, построена на общинска земя и сигурно с общински пари, не съм срещнал приветлив и учтив служител. Може би съществуват, не зная. Сигурно са високо интелигентен вид, щом се крият така успешно в населена градска среда. Автогарата винаги е била гъмжило от хора. Малка част от тях — пътуващи, огромна част — обслужващи. Това, което навремето в старата автогара бяха циганите със сергиите, всичките там бири-скари, панели за джиесеми и тениски на половин цена — това са днес продавачките на билети, които не знаят кога какъв рейс има (и за това някой им е виновен). Това са охранителите, за които си поредният подозрителен елемент, който може би ще си остави багажа и съответно ще е терорист. Това са мацките на гишетата за информация, където има всякаква друга, но не и актуална информация.
Автогарата е изтъкана и от други недоразумения, не само човешки. Например малко проектанти могат да намерят нужния гений в себе си, за да сложат кафенетата и районите за почивка на втория етаж, като предвидливо го отделят от първия със стръмна стълба. Нищо, че когато човек отива на автогара, най-често е с неудобен, тежък и обемист багаж — разбира се, че всеки с радост ще качи багажа си по стълбите. Недоразумение е и да сложиш общо 5-6 врати за влизане и излизане, но за удобство на пътниците да оставиш работещи само две-три. Нищо, че трябва да заобикалят сградата — то хем е здравословно да се ходи пеш, хем и архитектурно е така красиво решена отвън. Недоразумение е да смениш двете най-натоварени автоматични плъзгащи се врати с бутани на ръка въртящи се. Ама хората били с багаж и нямали свободни ръце — чудо голямо, всеки трябва да се радва — нищо чудно да е пак нещо, свързано с тероризма. Родните мерки срещу тероризма (всъщност далеч не родните само) приличат на ония стари начини за ловене на лъв, дето ги пишеше във “Физиците продължават да се шегуват”.
Предния път излизам, мъкнещ куфарите на тъща ми, от една от страничните врати и се запътвам към най-близкото такси. А оня идиот вътре ми вика “отпред, на първото такси, такъв е редът”. Централната врата е затворена за ремонт (както в петък разбрах, за смяна с въртяща се), аз и другите пътници сме с много багаж, до първата кола има двайсетина метра — но по принцип идиотите не се интересуват от такива подробности.
Нейсе, качихме се в рейса. Мернах през стъклото нещо, което напомняше на един пловдивчанин, дето се прави на философ и блогър, но и да съм, и да не съм се припознал, вероятно се е качил на втория етаж. Да, падна ни се двуетажен.
Бебо спа почти през целия път, само докато излезем от София се въртеше, сочеше с пръстче и говореше нещо. София е задръстена и това не е защото има прекалено много задръстени хора (не че то не е вярно, просто не е това причината). Бойко Борисов прави ремонти винаги в най-подходящото време… за него, явно. Преди първо само миеха улиците, после разчистваха центъра за все по-често идващите величия (кой иска тия величия в града ни, вие искате ли ги, ами защо тогава изобщо идват, да им се не види?). После почнаха с ремонтите — идеалното време за ремонти в София е след големи празници и преди големите отпуски. Точно когато има най-много хора в града. И правилно — иначе, ако ремонтират по Великден или през юли и август, кой ще види? Нали трябва електоратът да забележи и да отбележи, че се работи усилено за благото му.
——
Такситата в Пловдив са нечовешко скъпи. Сега разбирам защо софийските им събратя все мрънкат че им били ниски таксите. Просто са се возили на пловдивски. Лев и половина на километър, начална такса над 70 стотинки… останалото се уплаших да гледам, но пък веднага забелязах как таксиметърът се върти като побеснял, и то при ниска скорост. Веднага се сетих за мутренските времена, когато такситата масово си “помпаха” таксиметрите. То не че и днес не го правят, но тогава нямаха срама. С две думи — десет лева за пет минути, ей на това му викам скъпо платен труд. А, и да не каже някой, че то скъпо, ама нямат клиенти. Особено в Пловдив. То не е панаир, то не е стар град, то не е най-естествена трудност за вървене пеш и ориентиране, с тази река по средата.
За сметка на това на връщане към автогарата решихме да се разходим пеша. Аз все се мисля за от тия с много доброто чувство за ориентиране, но пък то как стана, че обърках “Руски” с “Вазов” и падна едно вървене в жегите… А жегата в равнината е нещо съвсем друго.
Готиното беше, че Светли се кефеше почти през цялото време. Той обича да “кара количка” — наведен напред, седнал в края й да сочи на различни страни и да говори разни бебешорски работи. Катерихме се и из Бунарджика, но все пак сигурно е цвете в сравнение с подобна разходка из Търнов. Не че не харесвам Търново, напротив — абе всички градове са готини, само понякога пътуването до тях и намирането на място за спане може да е проблемно. Иначе всички са ок.
Седнахме в един китайски, не бяхме го правили от много отдавна. Намерихме такъв с маси на тротоара, затова решихме, че ще е добра идея. Да вкарвам бебе с количка в някакво тясно ресторантско помещение не е от представите ми за добър следобед. Лошата страна включваше много шум от булеварда, но пък си похапнахме. Откакто Каладан преди време почна да ни събира екипа на “GNOME на български” в китайски ресторанти (a.k.a. “китайчета”) и ме открехна на супите там, всеки път се изкушавам да опитам супа. Най-често е люто-киселата, май тя най-много ми харесва. Откритието е, че люто-киселата супа винаги се прави по еднакъв начин в конкретния ресторант, но винаги е различна в различните ресторанти. Тазпетъчният ни експеримент потвърди наблюдението. Не ни хареса много, беше малко по-рядка, отколкото изисква приличието, но компенсираше с богат и продължителен следвкус на кисело и люто. Особено лютото си беше доста следвкусно — спрях да сълзя и подсмърчам чак по някое време в рейса за София.
——
Не бяхме ходили в Пловдив откъм тази страна. Хареса ни, макар че за такива геройства следващия път ще си трябва автомобил. Не видяхме Пловдив, какъвто ние си го знаем — със стария град, калдъръмите, “Джумаята”, котките там, “Конюшните на царя”, малките хотелчета и градския парк, “Пожарната”, “Лимонциум”. Но пък всъщност какво знаем ние за Пловдив, дето ходим там веднъж на високосна…
Върнахме се вкъщи и се надявах да успея един ден след това да прекарам в ползотворно и здравословно мързелуване. Но не успях и отново прекарах почивния ден в излишни тревоги. Сега вече работната седмица ме понесе наново. А моето работене точно сега е такова, че само аз виждам резултата и когато имам трудности и някоя част от програмирането просто не става или пък нещо малко е сбъркано или пък чисто и просто ми е омръзнало да преглеждам все едно и също място за грешката, тогава хич не е приятно, да не говорим за удовлетворяващо.
Оправям се лека-полека с такива работни грижи, но си трябват повече ходения до Пловдив, това поне си припомних за пореден път. Не бих го сменил с родната ми София, особено когато днес е станал по-претоварен и от нея и с малките си улички, запълнени догоре с автомобили хич не е привлекателна гледка. Нещо такова стана и с морските градове, но там поне има временна оправия — ходи се зимно време, извън сезона. А пък Пловдив си няма сезон, нали не е курортен — та общо взето сложно изглежда.
——
Ако стане нетърпимо на повечето места, има решение — Канада или Австралия. За Канада ще знам и двата езика, което сто на сто ще е предимство пред жителите на Отава. За които полу на шега се казва, че са все от другаде и странните, чужденците в Отава са хората родом от там. За Австралия — или нищо, или добро, или направо ще питам Яската Захариев. Той ще знае и за бирата, и за виното, и за страстта на оситата към залаганията. Пък и двете места са достатъчно далеч от България, за да има грамотни проектанти на автогари, нали? ;)
