Arcane Lore

Хората говорят за екология и ни се ще да вярваме, че има засилена обществена чувствителност към проблемите на екологичното равновесие. Нищо лошо, но и нищо ново — хората говореха и за светло бъдеще и за разоръжаване, за премахване на глада и насилието в третия свят също. Това, че хората говорят за нещо не дава никаква гаранция, че хората мислят по проблемите на това нещо. Че се ангажират, че постъпват отговорно всеки ден в малките неща, които именно погледнати отвисоко правят “голямата картина”.

Да, модерно е да се говори за екология, но какво общо има модата? Става ни приятно, че някой някъде е спечелил Нобелова награда с филм за глобалното затопляне, че има блог-кампания за писане по екологични теми и си казваме преди лягане “ехей, на добре отива светът, браво, браво”? Всички кампании, всички филми и цялата истерията на медиите, дори всичките няколко десетки показно засадени дръвчета не вършат никаква работа, когато изстреляме угарка напосоки и нагазим напряко в тревната площ, когато оставяме боклука си в планинските пътеки или заравяме опаковки от вафли на плажа. Ценно е само моето и твоето осъзнато действие, не кампаниите “някъде другаде”.

Без осъзнаване на отговорността пред общото не може да съществува никакво общество. Ако днес все пак имаме нещо общо, то е защото понякога и отчасти се грижим за него. Но общото в света ни е вечно пречкащото се и досадно малтретирано ни дете, то е това, което правим “въпреки”, а не “заради”. Излизаме да почистим пред входа понякога, когато има организирано почистване, но най-често е за да не ни одумват бабите от блока, да отбием номера. Възмущаваме се, че градът бил шумен, замърсен, пълен с коли, а само да се докопаме до наша си кола и леко-полека почваме все с нея да се движим. Както с пешеходците — когато сме пеша мразим и изскачаме пред шофьорите, когато сме с кола мразим и гоним пешеходците.

И все виновно ни е “управлението”. Всеки път се правим, че не знаем, че изборите са бизнес с ужасно много пари, в който ние сме само наемни работници. Казваме, че всичко зависи от нас, защото ние сме “народът” и властта е нещо, което благосклонно делегираме на нашите “слуги”. И вярваме, че ще оправят задръстванията, ще намалят шума и отровния въздух, ще възстановят горите и оформят паркове, ще закрият замърсяващите заводи (то заводи останаха ли, тук вече само се препродава и се строят панелки и курорти?). Ще направят пречиствателни станции, ще опазят измиращите видове, ще върнат риса по тия земи даже може би…

Абе каквото там трябва, за да оправят климата и да можем да кажем на децата си, че когато те остареят, пак ще има природа, ще има баланс, ще има живот. А не да стискаме зъби и да казваме “нека потопът е след мене”.

Не става така. Трябва всеки. Трябва всеки ден. Това е истинската сила, тя прави истинската промяна. Трябва всеки от нас да прави всеки ден малките неща, които дават голямата картина. Заобикалянето на тревните площи, събирането на боклука и почистването са най-малките стъпки. След тях идват културата на паркиране на автомобилите, способността да убеждаваме други хора около нас да ни последват в тази грижа за общото.

Чак когато успяваме да се грижим за всички тези малки неща в живота, в бита и когато наистина започнем да го правим всеки ден, без да се замисляме, чак тогава ще можем да търсим отговорност от съседа по къща или по служба и да разчитаме на кампании. И на натоварване с отговорност на другите. За да търсим отговорност за общото, трябва самите ние да понасяме много повече от своята, лична отговорност за това общо. Трябва да сме отговорно изрядни и това да не е нещо извънредно, а да е “редът на нещата”, да не ни прави впечатление.

Тогава кампании като тази няма да изглеждат така отчаяни и критични. Някой ден, ако успеем. Затова трябва да започнем от днес, от сега и без краен срок. Ако ли не — светът отива по дяволите, с него и ние…

“Това е твоята кампания!” Можеш да напишеш какво ти сърце. Само не излизай с номера, че ти сърце София. Неа такаа опера. Тоа мач сме го гледали. А ако излезеш, значи си кандидат за кмет, значи си в политиката и трябва да пишеш в своя си блог. Не знаеш ли — днес който политик няма блог, не е модерен. А не е фешън да не си модерен. Да не говорим, че не е и модерно.

Кампанията на кампаниите, съвместно с трънки и блогинки, идва до вас благодарение на новия ми монитор, хвала, спасителю на очите ми и на вкусната мусака на гладен стомах. Постна или с кайма, топла или претоплена, със заливка и гъсто студено кисело млекце отгоре. Господ е създал неща като мусаката и шкембето, за да можем изтърпя зимата, изборите и инфлацията!

Преди имаше истински блогове, всъщност почти всеки блог си беше “истински”, личен дневник или бележник. Не ме разбирай погрешно, не тръгвам да роня сълзи по миналото на мрежата. Макар както навсякъде по света, и у нас Интернет да има периоди в развитието си, които са разделени от масовото навлизане на повече “модерни фенове”, отколкото средата може да изтърпи. Не се оплаквам, явно е нормално явление — тъкмо нещата започнат да работят добре и се “разчува”, става “яко и модерно” и за нула време плъзват туристи, които със завишената си консумация и практически никакъв принос дестабилизират средата. И трябва да мине време, докато останат само тези от тях, които наистина се интересуват и докато започнат да се грижат за успокояването и после за развитието на тази среда.

Така е било преди време в Щатите с масовото нахлуване на AOL-потребителите в Usenet през септември 93-та. И с българските блогове днес има нещо като “безкрайния септември” на Usenet. Днес вече е трудно човек да си намери и хареса нов блог за четене. Да му е приятно да ходи на гости на автора и през повечето време само да го чете. Много по-лесно е да се “разпишеш” някъде, да си оставиш линк към своя си блог без да имаш какво да кажеш. Защото отвсякъде ни се втълпява, че мрежата трябвало да стане “социална”, че “социалните сайтове” са “върхЪ” и ако някоя услуга не е “социална” или ако авторът не разбира от “уеб-две”, значи е пълен загубеняк и сайтът му не трябва да се посещава. И аз се радвам на web2.0, но още поначало блоговете, разбирани именно като лични дневници, са си изцяло в концепцията на web2.0. Мрежата не “става” социална, мрежата по начало си е социална. Даже започнаха тук-там да наричат “социалните” сайтове “обществени”. Било превод, било на български. На човек може много лесно да му писне от “социалния уеб”, честно ти казвам! Развитието на мрежата е към личното и ценно съдържание, а не към някакви кухи социални форми.

Блоговете днес масово са стенвестници. Създават се, за да бъдат само посещавани, а ако може пък и да докарват по някое левче от рекламки — мм, цена нямат. На хляба мекото. И аз пускам тук понякога реклами, но те никога не са били основното. Стана модерно гоненето на класации в търсачки и писането всеки ден, за да не се изостава от класациите по блог-хостингите и да не се “изпада” надолу в агрегаторите. Търси се жълтото, което ни е близко. Каквото вълнува класа, училището, квартала и то разказано по пищен начин и с много снимки. Защото стенвестниците се четат на минаване в коридора — важно е да има яко снимки, за да е “смилаемо”. А ако е нещо скандално или е по актуална тема от медиите — мм, още по-добре. Ще минат да прочетат и утре следващото. Никакви блогове не са това. Стенвестници…

Блоговете били новата медия. Всеки се надпреварва да прави по-добри огледала, с които да заслепява минувачите. Да “отразява действителността”, най-често почти без лична позиция и казване от първо лице. А всъщност блоговете са пряка публицистика, директна връзка с публиката — без посредник, без медия. Затова са “не-медия”, отричане на посредника. Някои хора все пак успяват да съчетаят личната позиция, чисто блогерското с добре премерена гражданска журналистика. Но това е трудно и като стил се гради дълго. Затова и другите сайтове са повече. Ако не е предизборно време, ще са някакви кампании или нещо друго в трето лице. Или най-много в първо лице, но множествено число — “ние трябва”. Ами като “трябва”, вижте там, направете си го, разберете се и се оправете и не ни казвайте, че всичко това са блогове. Фирмите си правят “корпоративни блогове”, групи хора списват блогове на кампании… и всичко това всъщност не са блогове, а новинарски сайтове. Истинският блог на фирма или на кампания е нещо, което се пише от първо лице и което разказва за ежедневието “зад кулисите” на работата. А не е основното занимание.

И аз пиша понякога кампанийни неща, и хората които чета редовно и те понякога списват такива статии в блоговете си. Но се ужасявам само при мисълта да превърна сайта си в “медия”, “кампания” и затова всички текстове запазват личното, интимното, моето. И когато дълго време в някой от следените от мен блогове не видя нищо лично, просто отписвам сайта от четеца си, махам отметката от браузъра си и продължавам напред. Безлични сайтове в Интернет има безброй, защо да се спирам и да продължавам да ги наричам “блогове”, като те само формално са такива? Ползват “черупката” на блог-софтуер и затова се наричат блогове? Да си се наричат ;)

Някои мислят, че това отчуждаване на популярните блогове било развитие, някаква блог-еволюция. За тях личната позиция и пряката публицистика са недоразвити, едва ли не срамни форми на бложене. За мен това не е никакво качествено развитие, а си е чисто и просто задръстване на мрежата с глупави сайтове. Винаги го е имало, просто днес е много по-лесно всеки да го прави. Добрата новина е, че доста от тези “опитващи” блоговете хора намират добрата нагласа и започват да пишат ценни, въздействащи и лични неща. Започват да увеличават личното съдържание в мрежата, съдържанието с позиция и с ентусиазъм.

Нека никой не се припознава, не казвам “ти” или “вие”. Това е моята визия за ценността на блоговете и може би е едно от поредните ми опитвания да определя по-добре моя си личен бележник. Имам още няколко месеца до четвъртата му годинка, до рождения ден, когато правя такива премисляния. Но традициите са и за да се нарушават, а и какъв блог ще е, ако не си споделям такива лични размишления ;)

Помните кампанията “Спасете българските приказки”, нали? Ето какво съм писал преди за проблема с “Труд”. Кампанийният блог protest.bloghub.org събира ценни и показателни статии от много блогери. Протестът срещу безобразията на издателска къща “Труд” имаше частичен успех и както всяка сериозна инициатива продължава и до днес — осъзналите проблема хора не купуват вестниците на издателството. И сайтът е достъпен, за да напомня всеки ден, че “Труд”, полицията в лицето на ГДБОП и отделни хора като Явор Колев, Стефан Данаилов и Заки Соколов са длъжници на обществеността. Заради избирателната си силова политика на авторските права.

От днес има още една кампания - “Долу ръцете от блогърите”. Проблемът е съвсем актуален и ясен на грамотната и четяща в Интернет общност. Ако сега прочитате за проблема с блогърите, можете да прочетете тук и тук. По-конкретно за проблема - тук (има и списък със статии в други блогове).

Кампанийните блогове са начин иначе разпределената из блоговете на различни хора информация да се събере поне малко на едно място. Това е един от начините - друг начин е читателите на даден блог да се насочват със свързвания към статии в другите блогове. Начини различни, ефектът е важен ;) Дано този нов сайт за проблема с цензурата в Интернет стане поне толкова ефективен и информативен, колкото за кратко време успя да стане другият кампаниен блог.

Блоговете са децентрализирана среда и такива портални сайтове не са някакъв вид централизация, а просто опит статиите да достигат търсещите ги хора по-бързо. Истински “живата” и актуално критична емоционалност си остава в блоговете. Във вашите, в моя.

Не че не е очаквано - то на какво ли не се нагледахме през последните години. Но е отвратително!

Върховният административен съд прогласи заповедта за обявяване на Народен парк “Странджа” за нищожна”

Върховният съд заличи природен парк ”Странджа”

Не че и министърът е цвете за мирисане - толкова по-твърдо трябваше да лобира в кабинета за “Натура 2000” и за парковете. И за незаконната сеч, и за какво ли не още.

Но не знаех, че заразата е стигнала и до съда чак. Как не ви е срам, бе, продажни властолюбци?

Всичко се загубва, ако не става за печалба се руши, а ако става поне за малко, “сивата икономика” с белите си пипала из цялата власт го разяжда и изсмуква. В България няма разделение на властите, не се заблуждавайте! Има една власт и тя е на нелегалните пари, останали още от комунизма. Помните легендите за черните куфарчета с пари, нали? Е не е легенда, явно определено си е истина.

България е бандитска държава.

Най-доходният бандитски бизнес у нас не са наркотици или проституция. Не че ги няма, но най-големите пари са в туризма.

Иска ми се да си бяхме останали с леката промишленост и информационните технологии. Досега и свръхмодерни електрокари и мотокари щяхме да правим, и стъпкови двигатели за космически програми, и вакуумирана храна за космонавти, и заводите за компютри щяха да правят модерни машини.

Ама не - туризъм, туризъм, та туризъм. Че било лесно. На ни сега туризъм!

——

Спонтанен протест - днес, 29 юни в 19:30 часа

——

П.П.: Кметът на Царево е доволен от решението и казва, че границите на парк “Странджа” трябва да се определят точно. Междувременно общината нямало да сменя статута на земи и да дава разрешителни за строеж.

Да бе да - все едно не сме виждали и друг път да се потулва проблемът с обещания и когато дойде пак на дневен ред вече да има толкова строежи, че да няма смисъл от парк. Това черноморие с целия строителен интерес към него е проклятие за природата ни.