Arcane Lore

В неделя подготвихме няколкочасовото най-страхотно изживяване напоследък — първия рожден ден на Светко. И го проведохме след това, “с малко помощ от приятели”. Аз бях притеснен за купона, и то доста. Може би защото напоследък все не се събираме с приятелите и особено след раждането на бебето, а и още в последните месеци на бременността, не ходим много-много навън заедно. Имаше едно приятно кино, например, но пък с него имаше и неприятно каране с персонала. Когато се роди синът ми и по едно време после бях сам и се видях с компанията. Но не е същото, колкото и да са мили хората и колкото и весело да е — не е както когато сме заедно двамата с Краси. Още от времената в Студентски. Всъщност за толкова дълго май не сме се разделяли от компанията ни. Преди все се виждахме или след лекции, или на рожденни дни, или на нова година у Емо, или на концерти в центъра. Но нищо де, и това сега ще отмине и пак ще е готино.

Мина подробна и обсъждана вкъщи подготовка на деня. Най-вече го мислехме яденето и пиенето. За музика, например, изобщо не ни хрумна да се тревожим, но то и като бебешки празник нямаше и много нужда от някаква спецална музика. Дните преди уикенда с кратки рейдове на шандовете на близките супермаркети започнахме да запълваме купон-плана.

Предния ден успях да открадна съвсем малко време да се засека с peterst и да поснимам, защото имах по-висше задание за деня. Търсих видеокамера из магазините за техника и при представителя на Sony. То беше едно ходене по мъките, цял ден до вечерта. За това ще пиша друг път, но с две думи прибрах се без такива екстри вкъщи. Идеята всъщност не е моя — според мен една добра фотография е много по-ценна от некачествения видеозапис. И Краси и тя е съгласна с мен. Но все едно — имаме снимки от рождения ден и сме си доволни. Което ми напомня, че още не съм обработил снимките, а присъствалите сигурно вече са нетърпеливи да ги видят.

Започнаха да идват хората, повечето от различни далечни квартали и съответно били доста път. Пристигнаха и нашите — мама и тати винаги ме очароват, те за такива събития идват подготвени и изглеждат страхотно. И този път не беше изключение, бяха супер. Всички веднага започнаха да се суетят около малкия рожденик, разбира се. Всъщност всяко от бебетата също беше център на внимание. Бебешорите си общуваха по техен си начин. Да си кажа правичката, с немалка таткова гордост казвам, че Светли си беше веселяк и купонджия през цялото време. Усмихнат и лъчезарен, гледаше всички с такъв възторг, че нямаше начин притесненото ми и объркано настроение да не се изпари веднага и на негово място да не дойде спокойната усмивка, с която изкарах деня.

Събраха се цяла агитка бебета, със съответните си мами и татковци. Малка детска градина. В по-горна група бяха и племениците ми. Бате Васи веднага започна да показва на бебетата коя играчка как се разопакова и кое камионче как се кара. С погледи се разбираха — ами тъй де, има подаръци-играчки по пода, как така няма да се играе с тях? Така бързо-бързо намериха начин да ги оползотворяват. И готиното беше, че никой не се караше с другите и даже малките деца намериха интерес за себе си в тази игра с камиончетата и я наблюдаваха с усмивки. Васко беше като някакъв посланик, пратен от големите в смета на бебешорите. Борянка, кака му, пък наблюдаваше весела всичко отстрани. На сватбата ни тя намери по едно време за игра Дени, дъщерята на кумовете ни, но тя сега не дойде. Бяха предимно момчета и по пода имаше все камиони и подобни.

Мен някак ме нарочиха за барман. Идеята беше всеки да си сипва и хапва каквото иска, тоест стоях зад нещо като шведска маса. “Зад”, защото с масата беше преграден пътят към компютъра и контактите край бюрото. Значи седя аз на въртящ се компютърен стол, зад мен бюро с компютър, а пред мен — дълга маса с ядене, пиене, ядене, пиене… И почти никой не идва да си иска да му налея — повечето сами се оправяха. Кеф и спокойствие :)

Все пак си отбелязвам някъде наум червена точка — остана много пиене и все пак остана и хапване. За друг път трябва или да се идва без коли, или да не се презапасяваме алкохолно. А сега — хем то нали бебешки празник и не върви хората да гаврътват разни чашки пред децата, хем пък и почти всички бяха с коли и го караха на сокче или максимум мъничко бира.

Музиката не беше подбирана, но то пък май никой не обърна много внимание на песните. Аз пуснах през профила ми в Last.fm тематични радиа, като смених на няколко пъти основната група. В началото, докато имаше малко хора и бебешката глъч не беше така силна, музиката се открояваше и някои я забелязвахме. Но после си беше приятен и весел джангър, на който музиката е само фон. По едно време даже май я спряха, за да се пуснат детски песнички от стари руски анимационни филми.

Тортата беше готина. Беше странна и многовкусова, май не бях ял чак такава нетипична. Но беше вкусна. Тортата за бебоците пък беше от моркови. Направо толта от молкови! Сварени моркови, картофи, намачкани и отгоре с украса от изкиснато обезсолено сирене и други подобни нещица. Бебетата я ометоха за нула време! Не била вкусна, я! :)

——

Честит рожден ден, малък Светли! Да си ни жив и здрав, много щастлив и весел!

Идва Цветница и както всяка друга година напоследък пак ще се разминем с приятелите, които също празнуват. Именните дни са странно нещо — значи не се канело на имен ден, това — добре. Но докато често пъти съм бил на купони, на които приятели си празнуват заедно рождените дни, дори и да имат няколко дни разминаване, досега не съм бил на общ имен ден. Нищо че не се кани — и неканен не съм ходил. Тъй де… ако всички именници не канят никого и решат да си останат вкъщи “за всеки случай, ако някой мине”, каква е вероятността да се засекат на купон? Ето, вчера Павката ми звънна да ми предаде покана от Цецо да се съберем една малка тайфа някъде, кани човекът за Цветница. А аз всъщност не празнувам Цветница чак така за себе си — може би два-три пъти досега сме се събирали някъде няколко човека и то не е било нещо чак извън реда на ежедневието.

Тази година е по-специално, за мен поне. Моят имен ден съвпада с рождения ден на Светлин. Така че дори и аз да не празнувам за името си, няма начин да не ме подбере ихуаху-то на бебешкия първи ден-ден. Което е супер.

Едно само не ми побира умът и не спира да ме тревожи. Как ще се съберат двайсетина човека, как ще успеем да “гледаме” всички бебоци. То ден-денят е планиран точно като бебешки, затова голямата част от гостите ще са приятели с бебетата си. Всъщност даже пропускаме някои бебета от компанията, но просто няма начин. Защото пак умът ми не побира как ще се разположим, къде ще се сместим, как ще трябва аз да се промъквам, за да нося прибори, чаши, храни и напитки от кухнята. Най-вече, най-големият проблем — как ще правим всичкото това, докато пазим проходилите бебета да не пипнат нещо опасно, да не паднат и да не се наранят някъде, докато пазим непроходилите бебета да не се наранят в опитите си за изправяне и ходене и… най-вече, най-вече… как ще става всичкото това в присъствието в коридора на котарака ни Арти. Който, милият, още отсега, като дойде тъщата, предусеща някакво събитие и жално-милно се мъчи да привлече внимание и да ни кара да го гушкаме. А е станал един грамадан — най-голямата котка, която съм виждал, и то не е дебел, а истински едър. Не харесва шума (и той като мен) и не ми се мисли как ще живеем всички заедно така за няколко часа на рождения ден.

Котарака най-вероятно ще изпроводим на стълбището, той и без това постоянно иска да излиза да се разхожда на междуетажната площадка и да си зяпа през прозореца там. Това донякъде решава проблемите, но още се чудя как да организирам пушенето на хората. От година и нещо вече вкъщи е зона без дим и приятелите ни пушат на площадката на стълбището, като идват на гости. Но така е тъпо, защото е неудобно. Може примерно да организирам хората на групички и да ги смъквам на разходка в градинката зад блока. Така тъкмо ще се разходим, тъкмо ще можем да се видим и поговорим повечко, пък и на мен няма да ми пречи димът. Може пък и да се уговорим с хората, които имат време, да се съберем след бебешкия купон и да се насочим към някое кафе в квартала, където да могат да запалят и всички да се видим на спокойствие.

Но това са подробности, важното е, че синът ми става на годинка. Много готина беше идеята да му направим бебешко празненство, той много се кефи на връстниците си. Бърборят си нещо на бебешорски и са видимо много доволни. Ние, големите, винаги можем да се уговорим да се съберем без бебета около нас, но точно на този ден ще е гот, че мъничката ни къщура ще се пълни с бебешки бърборения, смях и писъци.

А за Цветница, пак казвам — не съм кръстен на дърво, нито на някаква си папрат или цвеке! Аз съм Ясен и името ми означава “ясен” като в “ясен ден”. “Ясен” не е име на дърво, това че на български има и такова дърво си е съвпадение. Ако някой Ясен много се кефи да е кръстен на дървото ясен — радвам се за него, добре. Но аз съм “ясен”, това е прилагателно, а не съществително и име на дърво. Донякъде и синът ми има имен ден с мен, защото светлината също пряко се свързва с цветята и ясния ден. Макар да има светец Фотий и да разправят, че Светлин празнува на неговия ден.

Ако някой си мисли, че нещо се майтапя или пък това му звучи нещо претенциозно — има име за жена Ясна. В България всъщност днес е рядко срещано (което е жалко, защото е страхотно име), но се среща по-често в Сърбия, ако не се лъжа. Значи точно това, което прочетохте — ясна. Ясен и Ясна са две имена с еднакъв смисъл и няма никакви дървета, тополи, липи и плодни в цялата тая работа. ;)

От седмица имаме първите зъбони. Миналата седмица приятели дойдоха на гости, радваха се на Светли и после като прибирахме нещата в кухнята, двамата с Краси забелязахме нещо мъничко и беличко на горния венец. Нещо като малко парченце сдъвкан хляб, само че си стои там, не се маха, пък и остричко на допир. Първият зъб; след него съвсем скоро се появи и втори под него — долен резец от същата страна. Разбрахме, че има второ зъбче по странния звук, дето се чуваше понякога — просто детето с огромно учудване и изследователски ентусиазъм си търкаше зъбките един в друг.

Времето преди показването на първия зъб беше ужасно изтощително за нас. По цял ден рев, разнасянето на ръце почти никога не помагаше, после трудно заспиване и цяла нощ пак будения и пак разнасяния. Иначе ние винаги си го гушваме и носим, пеем му и му говорим успокоително, когато е тревожен и раздразнен. Но никненето на първите зъбки беше някакъв пик на всички тези дразнения, тревоги и занимания. Пак имах да довършвам един малък проект и на моменти ми идваше много с всичкия този стрес, но се справих някак. После като казвам, че мразя “уеб”-а, не се шегувам :) И Светко се справи — сега вече и да растат скоро нови зъбки, поне знае какво да очаква и как да го преживява.

Донякъде тайничко си се надявахме заедно с първия да се покажат още поне два-три — не за друго, ами за да са по-малко на брой тези кризи на зъборастенето. Но и два са добре. Долните зъби от някак доста време си личат къде ще са, като изпъкнали и отбелязани са на венеца. Затова си мислех, че първият ще е долен резец, но те се забавиха и горният ни изненада всички. Казват, че колкото по-късно се появят зъбките, толкова по-здрави ще са. Нямам идея колко в това е вярно и колко е чисто суеверие, а и няма значение.

Много по-важно е, например, че има някакъв проект за флуориране на питейната вода. Днес Любо ми препрати линк към сайт и петиция по въпроса. Стреснах се. Може да е особено вредно точно за малките деца. Не стига, че бебетата и децата масово получават флуор през млякото, не стига, че т.нар. “трапезна” вода е яко напомпана и тя с флуор, ами сега искат и най-обикновената чешмяна вода и нея да отровят! Да, отравяне си е — в много други страни в Европа има вече принципен отказ от флуориране на водата. Доказано е, че влияе много вредно на малките деца, дори и възрастните е добре да избягват по-голям прием на флуор.

А не, не стига това, ами освен водата ще флуорират и солта. За да е по-сигурно… Нямам думи. Имаше един виц от времето на “ранния преход”, дето американец питал нашенски големци дали имаме вода, казали му че сме на режим. Питал дали имаме ток, казали му че сме на режим. Дали имаме храни — на купони сме. Накрая човекът мислил, мислил и подпитал “А с атомна бомба пробвахте ли?”…

Петиция срещу флуорирането на питейната вода — вижте и вие. На сайта има и доста разяснителни документи и препратки към външни ресурси по темата.

Първо се започва с коликите. Който още не е минал през следващото изпитание е добре да се подготви психически, като си каже, че истински трудното тепърва предстои. Коликите са подготовка, проучване на границите. Втората вълна са зъбките. Разбира се, това е на шега — иначе всичко, казват, е различно при всяко отделно бебе. Някои дори преминават и през двете изпитания почти без никакви трудности и тормози.

Връщам се към темата за бебешките грижи с нещо, което е актуално за нас — никненето на зъбките. Актуално е от доста време, или поне доста ми се струва вече. Казват, че докъм края на първата година все има разни нервни тревоги около децата. Такива, дето не оставят без сън родителите, такива, от които родителите ходят главоболни и уморени из къщи, все по-притеснени и изтощени и по-лесно дразнещи се даже. Сигурно после идват много и различни грижи и тревоги — както все се шегувах с приятели, “първо минават коликите, после ти иска пари за костюм за абитуриентския” ;) Но да гледаш как детето ти се мъчи и вече изнемогва от болка или от някакъв стрес и вълнение и да не можеш директно да му помогнеш, а да трябва да гадаеш, да отгатваш и пробваш си е стресиращо. Питаш “какво ти е, бебче?”, но естествено получаваш само един нацупен поглед и сълзички от болка в очите.

Коликите минават докъм третия месец. Затова ги наричат и “тримесечни болки”. Различно е при различните деца — Светли май спази традицията и някъде малко преди третия месец вече съвсем му отшумяха “автомобилчетата”, както аз ги наричах. Най-силни бяха в началото, после или позатихнаха, или той се научи да си ги търпи, милият. Той трябваше да изтърпи още в разгара на коликите и доктори, болници и пътувания, така че може и самият да си е знаел някак, че и тази болка в коремчето ще премине.

Прагове на търпимост

Знам, че звучи малко странно да се нарича запазването на спокойствие у родителя “търпимост”, внася някаква пренебрежителна нотка може би. Нямам предвид пренебрежение или някакво стоическо търпене и издържане на мъчения, а способността да останем спокойни и усмихнати. За да можем да гушнем бебето и истински спокойни, да го успокоим. Бебетата са страшни екстрасенси, като се опре до успокояване. И изобщо до някакво пренасяне на настроения. След петия месец детето започва съвсем нарочно да следи лицата на мама и тати и да се заразява от всяко тяхно настроение.

Усмихваш се — то те поглежда. Засмиваш се — и то се нахилва, започва да мята ръце и крака от възбуда. Изобщо, щом мама и тати се смеят, това е най-големият кеф. Толкова много адреналин, че даже може да се стигне до плач, ако не може да се спре тази превъзбуда и бебо се умори да препуска в смеха и ръкомятането.

Същото обаче е и с тревогите, тъжното настроение или раздразнението от преумора. Съвсем лесно е да се разтревожи така бебето, че два дни да не може да бъде успокоено съвсем. А когато е нервно от някакво стряскане, от страх или е поело от родителското раздразнение и изобщо когато се чувства отчаяно и само, малкото бебе не може да направи нищо друго, освен неистово да реве и крещи.

И това е добрият вариант. Бебетата реват, когато имат доверие в родителите и знаят, че рано или късно мама или тати ще дойде и ще ги гушне. И ще заровят топло личице в реверите, ще олигавят и омажат с мъничко оригнато млекце врата, но ще бъдат успокоени. Бебета, които спят свити и избягват да реват, най-често са се стреснали от родителите и имат вече изградена някаква сигнална система, която им казва, че трябва да си мълчат. Защото иначе — по-лошо. Така че щом бебчо реве и иска гуши, значи всичко е наред и само трябва да бъде гушнат ;)

Проблемът идва обаче с праговете на търпимост на родителите. Всичко това се повтаря ден след ден и може да бъде наистина отчайващо изтощително. Особено ако детето минава през някой от периодите на болки — този с коликите или този със зъбките.

В началото като че ли този праг е доста висок. Колкото и да реве бебо, все ще се справим. Трябва да ставаме по няколко пъти през нощта, да се редуваме да го разнасяме гушнат — все ще се справим, не е чак страшно. Но с минаването на седмици и месеци прагът взема да става все по-нисък. Все повече имаме нужда да се наспим като хората, някоя сутрин например да се излежавам аз до късно, да зяпам телевизия после, да си почета книжка. На тишина. Поне един ден. Нуждата от спокойствие е изместила войнишката мобилизация от първите месеци и прагът на търпимост е изтънял.

Затова ми се струва, че зъбните болки са по-трудни за родителите от коликите. Не мога да преценя дали повече или по-малко се тормози бебето — мина време вече, за да помня в подробности коликите. Но дори и никненето на зъбките да е по-спокойно, както е при нас сега, остава факторът “внимание” — винаги трябва бебо да се успокоява, защото той е като пружинка, която сама може само да се навива.

Всъщност това е — бебетата не могат да се успокояват сами. Трябва да бъдат успокоени. Те дори се стряскат от заспиването, затова трябва да бъдат често и приспивани. Иначе игрите, усмивките, закачките и бърборенията са лесни — те и от само себе си стават. Но виж, успокояването е друго нещо. Трябва мама и тати да успокояват, иначе не става.

Зъбки

Аз всъщност още не съм видял прословутите “зъбони”. Имаме си много лигички, ръцете и всички играчки все гледаме да ги захапем и олигавим. И пръсти хапваме — не вярвах, докато веднъж Светли не ми захапа пръста. Венците всъщност са си кост отдолу и са много твърди. Едно-две по-силни дъвкателни движения са достатъчни, за да стреснат човек като мен, който си е оставил пръста да бъде взет за биберон. Тъй де, бебе е, то изобщо няма да стисне. Е, не е чак силно… ;)

Казват, че зъбите можели да се появят някъде след петия-шестия месец. Може тогава, може и няколко месеца по-късно, пак си зависи от детето. Но приблизително около шестия месец си започва зъбната грижа. И видимо има болки във венците. Те зъбите болят не като израстват после, а докато растат във венеца и пробиват. Тези болки във венеца може да се пренасочат към други части — например доста често може зъбната болка да се измести от коремна. На някои деца даже им се разстройва стомахчето и започва да ги боли. Нещо като втори колики, изместващи зъбната болка.

Ние взехме от аптеката “Калгел” — мазило за венци на кърмачета, което обезболява локално при никнене на зъбки. Не зная дали да го препоръчвам — на нас ни върши работа, но не сме пробвали друго. Може всички да са добри. Това ни го даде аптекарка — нямаха от неговото мляко в точно тази аптека, но така и така бях влязъл, та реших да питам за нещо против болки при никнене на зъби.

Другото, което се нарушава като ритъм, е храненето. След грижите около коликите се надявахме лека-полека да е влязъл в по-точен ритъм на хранене. И съответно да пропуска нощното хапване. Но с изненадалото го зъбно неудобство си поразмести отново храненето. В началото даже можеше да яде само когато вече се е унесъл да заспива — преди това с плач отказваше. Явно всички тези объркващи и нови преживявания — колики, зъби — са голям стрес за малките бебоци.

Мина годинка от последния ми рожден ден. Крайно време беше, след купищата трудности и тревоги, засипващи ме последните месеци ако има “сатурнова” дупка да взема да се маха вече. :) Миналата година си пожелах доста неща, и доста от тях си се случваха. Може би най-трудно ми е със спокойствието, увереността и справянето, за които говорех тогава. Но тъкмо сега имам възможност да си пожелая пак. :)

От предишния път смених две работни места. Когато тогава писах, вече бях админ при данъчните, но няколко месеца след това се разкарах, защото не мога да си харча кариерата, докато гледам шефове, които са некадърни по онзи особен за държавните служби начин. Знаете или се досещате поне — едно такова отношение “абе ще видим, ще избутаме някак, не е важно качеството и инвенциите, а е важно да сме незабележими пред по-горните началници и да минаваме метър, пък ако има някаква далавера или “усвояване на средства”, още по-добре”. После работих в CNSys, където всички колеги, и момчетата от моя отдел и съседните, и шефовете ми бяха готини. Там видях пример за обратното нещо — качество, успеваемост в срокове и постоянно търсене на нови неща за учене. Макар средата да ми допадна много, не можах да издържа на темпото, може би най-вече защото работата ми не беше пряко свързана с GNU/Linux и свободен софтуер. А моят интерес към ИТ се базира точно на свободния софтуер. И колкото и интересна област да е ITIL и управление на ИТ, не издържах чисто физически и предпочетох да кажа това на фирмата, вместо да “кретам” и на практика така да залъгвам доверието в мен.

Всичко това са малки подробности пред раждането на сина ми Светлин. Няколко месеца след като бях излязъл отново на свободна практика като уеб-разработчик и линукс-сисадмин изпитах радостите и тревогите около него. С Краси имахме трудни дни, седмици и дори месеци. Майчината тежест е по-голяма, естествено, но и аз се опитвах да помагам поне в отнемане на тревоги и помагане вкъщи. Преминахме през ходения по лекари, пътувания из страната, после плачове от болки от колики и други, захранвания, будения през нощта и следене дали Светли изяжда колкото трябва. Всеки път с почти последните си пари взимах разни извънредни бебешорски аксесоари — я нови биберони, а стерилизатор, друг вид мляко или пък помпа или пелени. Всичко, въпреки тревогите ни си е наред и бебо ни радва всеки ден.

Не успявам да се видя с повечко приятели, поне не толкова често, колкото ми се иска. Някои хора срещам, с други все се разминавам. Стана като някаква равносметка, а изобщо не исках такава. Може би това, че имам проекти и идеи за работа, които напредват много бавно ме кара да съм така изнервено подробен. Защото в това напредване залагам много.

Какво искам ли? Искам хората, на които държа, да са щастливи и това да ме прави и мен щастлив. Да съм по-уверен в успешността на нещата, които правя и за това да имам опората на видими и стабилни стъпки в развитието. Да не се шашкам много и когато тръгна да пиша за рожден ден, да не бъбря така подробно, както днес. :) И догодина да се усмихна само и това да е много по-успокояващо и ценно от думите и пожеланията. Пожелавам си го. :)

Арти коте, честит ден-ден и на теб! Честит и на мен!