Arcane Lore

На Великден кръстихме Светлин в православна християнска вяра. Вярата, разбирана като личен избор, е нещо особено и може би наистина всеки сам за себе си решава в какво да вярва и то на възраст съзнателна и отговорна. Поне така разбират “вярването” масово хората. И все пак християнската вяра не е нито разумна, нито тук-сега отговорна, нито пък е обект на някакъв личен избор. Напротив, тя е неразумна, чувствена и вътрешно стихийна, необвързана с рационален избор или логически доказателства, а въпрос на нагласа. И донякъде обяснявана на разума като “убеденост”, макар това да я обеднява и опростява.

Вярата е детска, или поне децата полагат най-малко усилия да се отдръпнат от нея и да я анализират и затова вярват най-чисто и непосредствено. Чувал съм всякакви мотиви за и против кръщаването в ранна и съответно в по-късна възраст. Някои казват, че човек сам трябва да реши дали, в коя вяра и как да се инициира. Сливат инстинктивно-духовното с обмисленото и логически решеното. Може да са прави, не споря. Но за мен това е тайнство, може би дори най-важното в религиозния живот на човека и трябва да се възприема така, а не като нещо рационално обяснимо. За църквата кръщението е едно от седемте тайнства, едно от задължителните за всеки християнин. Това не е някакво рационално “вярване”, а мистично приемане на благодат. Нещо повече, кръщението е изобщо едно от най-големите събития, един от най-важните ритуали в храма. Един възрастен човек е оправдано да се впуска в кръщение, само ако наистина вярва. И ако наистина ще става християнин. Защото чисто външно иницииращият ритуал няма да му даде нищо, той вече е минал своята си обществена инициация.

Църквата беше пълна с хора, точно на Възкресение се стичаха богомолци от квартала да запалят свещ и някои да се помолят, други поне “да се отъркат” от църковното настроение, всеки както го разбира. Местната ни черква е сравнително тихо и закътано място — вярно, ходя там рядко, но съм бил на друго кръщение преди време и беше съвсем спокойно и празно. Но Великден си е съборен ден за доста хора и трябваше да очакваме, че ще има хора в църквата.

Снимахме. Сега се чудя дали някой не се е засегнал. Никога не ползвам светкавица, но все пак огледалката, макар и с 50/1.7 светъл и малък обектив, си се забелязва и щрака. Винаги правя така, че снимките ми да не злепоставят, доста често даже хората не са на фокус или не се виждат. Но все пак как може да знае това човекът отсреща, палещ свещ и виждащ стъклото на обектив? Насочен не към него, но все пак в неговата посока. Е, мисля, че не съм притеснил никого. Имам изработен навик от любителското ми снимане на събития навън при най-малкия намек за неудобство или неодобрение да свалям апарата или да го насочвам другаде. Тоест не съм от натрапващите се и досадни папарацо-журналисто-подобни снимачи.

Мила беше страхотна кръстница, малката Дени и тя изигра основна роля в събитието. Големият купон беше за Светко, който в началото се впечатли от всичките хора и се заоглежда, може би реши, че сме му направили втори купон за рождения ден. После пеенето на дядо поп и разните интересни джаджи, с които оперираше наоколо така впечатлиха бебо, че забрави всякакъв плач. Не му се размина събличането, цопнаха го дибидюс голичък в купела със светената вода. А той се изкефи максимално и зашляпа с крачета, все едно е във ваничката си и го къпят.

Попът го гушна и го заведе зад олтара. Ако поне веднъж сте влизали в църква знаете, че това е едно от местата, които са централни за светостта на храма. И съответно са забранени за крак и поглед на мирянин. Правят се много редки изключение, много рядко в олтара влиза друг, освен божиите служители. Бебетата са такова изключение. Още една от привилегиите да бъдеш иницииран рано — самият ритуал е по-пълен и интензивен.

Имаше, разбира се, и всякакви грижи и тормози, най-вече таткови сърцетрепети. От времето за тръгване до парите — всичко е както винаги в моя ресор за тревожене. Но май и без притеснения всичко щеше да е наред, добре е да взема да почна да се поотпускам вече. След ритуала се събрахме в едно местенце и хапнахме яко и пийнахме. Ние, родители, брат ми и семейството му и кръстницата. Всъщност почти не пийнахме, защото имаше доста шофиращи. Странно ми стоят семейните тържества, защото от една страна навремето с нашите много рядко сме празнували нещо с повече хора, все вкъщи сме се радвали и на рожденни дни, и на нови години. Затова на голяма маса с роднини се чувствам неудобно, искам или с нашите вкъщи, или навън с приятели. От друга страна, навън с приятели ми е също много близко, защото едно от най-силните и трайни изграждащи ми влияния беше (и е) това на компанията ми състуденти и приятели от времето на следването. По стечение на нещата голяма част от хората бяха от Студентски, но пък сега на практика Студентски град няма и така днес останаха срещите с приятели, независимо къде.

Нямам никаква идея как е възприел всичко това Светлин. Не е и важно, важното е да е добре, а той беше на върха на щастието и този ден. След рождения си ден за втори път се зареди с така интензивни впечатления. И най-важното от събитието е не че сме се събрали с хората или че сме ходили на църква или пък че сме яли и пили. Най-важното е, че синът ми е покръстен с името Светлин и във всякакъв смисъл пътят към православното християнство е открит за него. Това не е ангажиращо, макар да звучи така — напротив, освобождаващо и пречистващо, постоянно започващо отначало е. Честито, Светко!

Миналата седмица минах да видя Дикс на работата му и видях с очите си какво е предколедна гмеж в мол. Навсякъде народ, ама навсякъде… И половината са помъкнали торби с какво ли не към ескалаторите в посока подземния гараж. Където да могат да разтоварят плячката в колата и да идат някъде да отпразнуват, че са “успели да намерят” двайсетина абсолютно ненужни електронни играчки, дрешки, дето след един сезон ще излязат от мода или друга подобна глупост. Ще го отпразнуват, като най-вероятно идат в друг мол да привършат започнатото — ако се чудите защо се пръкват толкова много от тия супермаркети и молове, вече знаете. За да може нашего брата да си харчи там заплатата за глупости, ведно с жената и ревящото “тате-е, искам и за плейстейшъна, бе-е!” хлапе.

Мислите, че това е коледно? Коледата всъщност не е никакъв религиозен празник, това го знае всяко хлапе. Тези дни са просто повечко почивни накуп, а и винаги стои корективът “нова година”, който е добър повод всички да посръбнат малко или направо откровено да се изпонатряскат преди да се почне пак с ходенето на работа през януари. Като говорим за измислици, тя и “новата година” и тя е измислица. Ама пълна — каква е тая нова година десет дни след зимното слънцестоене? Кое му е толкова “старото” на 31 декември в сравнение с 1 януари? Ами нищо. Навремето хората са празнували новото завъртане на сезоните в смислени времена. Говорим за умерения пояс, където има отчетливи четири сезона — ясно е, че за ескимосите годината е малко по-различна от нашата.

Та празнували са, да кажем, Еньовден и Еднажден. Или пък края на жътвата. Или първия сняг. Или най-дългия ден, най-дългата нощ или равноденствията. Неща, които са обясними и предаваеми. Които могат да се обяснят на малко дете и то да е щастливо от обяснението им. А сега какво — пускаме някой филм на децата, да зяпат там американски истории с костюмирани дядоколедовци, в които стават някакви “чудеса на коледа” и има много подаръци, все лъскави и добре опаковани. Не че е лошо децата да получават подаръци — напротив. Но манията по пазаруването е така заляла всичко и навсякъде, че ми е трудно да повярвам, че днес някое дете още успява да вярва, че някой някъде се грижи за него и семейството му, като изпраща подаръци. Особено когато детето обикаля с родителите си из магазините и им помага в мъкненето на същите тия въпросни “подаръци”… Не казвам и че трябва да се пазарува бясно и всичко да се крие от децата. Просто казвам, че не трябва да се пазарува толкова. Наистина, не трябва… няма смисъл…

——

Спомням си как веднъж на връщане от Алианса майка ми ме водеше по “Солунска” (тогава как се казваше… а, да — май “Коларов”), се загледах във витрината на един магазин. Вече си имах желания за празника, насочени наум към Дядо Мраз, но се зазяпах във витрината, защото видях един пластмасов камион. Не че ми грабна окото като играчка, а се зачудих как работи, какво и как му се движи. Всъщност не беше точно камион… сещате се — бяха годините на РСО, Варшавския договор и програмите за разоръжаване. “Балканският полуостров — зона свободна от ядрено оръжие!” Колко е била “свободна”, се разбра едва след промените, ама нейсе. Та не беше камион, ами ракетна установка с влекач. Стана ми интересно как точно ракетата хем се вдига, хем се върти. И дали може да се изстрелва.

Успях скоро да разбера в подробности, защото Дядо Мраз после ми донесе точно този “камион”. Като отминавахме, майка ми, която въпреки че бързахме ме остави няколко секунди да го позяпам ме пита какво съм гледал. Аз замислено й отговорих “а, нищо” и продължих да разчаствам наум играчката от витрината. Винаги ми става милно, като се сетя за това. Същата Нова година дойдоха дядо и баба от село, оставили на съсед да наглежда стоката им, за да могат да останат за двата дни и да спят у нас. Цяла вечер “стрелях” с ракетата, която така и не бях “поръчвал” и в късните часове пуснаха “Студио Хикс”. Даваха някакъв филм, криминален, разбира се, търсеше се мистериозен убиец, дето накрая се оказа орел, който хващаше костенурки с ноктите си, издигаше ги и ги пускаше да паднат и да се счупят, за да ги папне. И точно така каръкът целкал случайни минувачи и после си отнасял костенурското.

Най-много ми хареса от тази въпросна Нова година, че майка ми е следила какво ми е интересно и е предала точно на Дядо Мраз, че баба и дядо бяха с нас и че вместо песни и танци на народите ни оставиха по изключение да гледаме “Студио Хикс”. В този ред, като това за филма е между другото, по-важни са вниманието на майка ми и гостуването на баба и дядо. Не че по празници не съм се радвал на подаръци, просто подаръците винаги трябва да са допълнение към нещо друго, нещо готино, ценно и стоплящо. А не пакетите да са основни…

——

По коледните празници се почва всеки път с една и съща истерия — “най-светлият християнски празник Коледа, времето, в което се случват чудеса, сега трябва да се сетим за децата, за сирачетата, трябва да направим нещо благотворително, пратете SMS и участвайте в благотворителната ни игра”… И други подобни глупости.

Първо на първо, Коледа изобщо не е християнски празник. Християните празнуваме Рождеството на Христос, а не Коледа. Всъщност българите празнуваме от всичко по малко, защото сме колкото християни, толкова и езичници, че понякога и повече езичници. В това няма лошо — аз не се срамувам, че нося и езическото в мен и в традициите си. Лошото е това да не се признава и да се прикрива всичко под фалшиво помпозно християнство.

Освен това Рождество изобщо не е “най-светлият празник” за християните. Най-светлият празник, най-великият ден за християните е Великден, Възкресение Христово. За източноправославната вяра много по-важно е, че Бог е възкръснал — това, че се е родил е повод за празнуване, несъмнено, но не е по никакъв начин “най-велико” и “най-светло”. Родил се е като човек. Всеки ден се раждат хора. Важното е не толкова раждането му като дата, като честван ден, а това, че се е жертвал и по божествената си благодат е решил със страданията си да изкупи греховете ни и да ни спаси. Възкресението е истинският християнски празник, най-светлият и най-великият.

Но напролет не е добро време за покупки — затова пазарната машина много по-силно експлоатира Коледа, Рождество и Нова година. Защото идва краят на финансовата година, идват тринадесети заплати и новогодишни премии, разчистват се сметки и заеми… Идеално време за пазаруване — огромна разлика с някаква си пролет.

Другото голямо изнудване е това с дарителството. Лицемерие е цяла година да се мълчи и само по празниците всички изведнъж да се сещат за болните деца и за сирачетата. Разберете, децата имат нужда то помощ целогодишно! Не в един ден и особено не с измислени SMS-кампании, дето не е ясно изобщо каква част от парите отиват наистина при децата.

Ако можете да помогнете на някое дете, направете го сами, без кампания — започнете от днес, като кажете една добра дума, похвалите и поиграете с вашето или с някое близко дете или пък му направите малък подарък, като го заведете на детски театър или цирк, да речем. Започнете от утре, като с парите, които сте спестили от кампанийната благотворителност на всякаквите медии отидете в някоя детска градина и попитате от какво имат нужда. Или направо в някой от домовете за сираци. Не е нужно да давате всичките си спестявания и всичкото си внимание наведнъж — по-добре давайте по малко от ресурса си през цялата година, през седмица-две или когато имате време и възможност.

——

И накрая, истинската благотворителност на хората, четящи в мрежата и адекватни на процесите в нея е помощта за организациите, които поддържат в мрежата софтуерната свобода, споделимостта и достъпността на изкуството, електронните права и развитието на технологиите.

Вместо да давате пари за ненужни подаръци, които или ще забравите в някой шкаф, или ще изхвърлите при първото пролетно почистване догодина, изберете си достойна интернет-кауза и я подкрепете. Вместо да купувате за много пари лъскава електронна играчка на детето си, заведете го на разходка в парка, отделете му цялото си време само за него и парите ги дайте на хората, които с такива дарения защитават свободите и правата на интернет-потребителите.

Моят списък е с разтегливи граници и всичко зависи от това колко пари ще мога да отделя, но мога да кажа, че започва с Debian project, Wikimedia Foundation, Electronic Frontier Foundation и не на последно място, разбира се, Free Software Foundation.

Както казах, изберете софтуерната свобода или друга достойна кауза и я подкрепете. Това поне има значение :)

Ако искате, не мислете за това като някакъв вид защита за горите или пък противодействие на световното обезлесяване. За всеки трезвомислещ е ясно, че дори за да се забави само все по-масовото изсичане на тропическите джунгли е нужен не призив от малък блог, а осъзната и премерена международна политика. Колкото и да не ни харесват промените в климата, изчезването на цели видове животни и унищожаването на уникални гори - това не са неща във властта ни. Не и на всеки от нас поотделно. Но може би може да има значение, ако всички ние заедно се замислим какъв е в крайна сметка смисълът на тази “коледа”. И на цялата истерия около нея.

Като оставим замалко настрана религиозния момент и това, че за истински вярващите християни празнуването на Рождество Христово е едно от централните събития - във всеки друг смисъл коледните празници са просто почивни дни.

Не е нужно още една поредна година да затвърдяваме “традицията” да се отсича добре оформено иглолистно дърво. Казват, че “елхата” е младо дръвче - истината е, че повечето иглолистни видове растат на височина доста по-бавно от познатите из нашите земи широколистни. Съвсем нормално е смърчът или борчето, което искате да занесете отсечено вкъщи да е по-голямо на години от децата ви. Или от племениците ви, ако нямате свои. Сигурно поне ще е на повече години, отколкото при децата е прието и практически допустимо все още да вярват в белобрадия старец, чудесата под елхата, влизането през комина и други подобни щуротии.

Нека коледата е семейният празник, на който всички с усмивки на лицата се събират в къщите и се стоплят от студа и вятъра навън. Вечер, в която близките си разменят подаръци, но не някакви много скъпи или специални, а истински подаръци от сърце. Без значение дали са малки или големи, скъпи и редки или пък е само усмивка и топла прегръдка. Вярно, децата най-много се радват на куклите, камиончетата, компютрите и всякаквите игри. Но и за тях най-истинският и ценен подарък е близките им да са щастливи на коледа и да отделят цяла една вечер и следващите два дни за тях. Нито скъпите подаръци, нито голямата отсечена елха правят празника такъв какъвто трябва да бъде - ден, който се запомня с години. Ден, който с приятно чувство да си спомняме дълго след това, например когато планираме как ние да организираме коледата. Какви подаръци да купим, как по-бързо да се приберем, каква елха да изберем.

Ако всичко това е твърде лично и не приляга на писан текст, нека се върнем на изсичането на елхите. Не сте ли стояли очаровани пред елхата като малки, загледани в бляскащите й играчки и снега от памук? Поне веднъж сигурно сте я възприемали така, сякаш можете да й заговорите или поне сякаш и елхата вижда празника вкъщи и се радва за вас. Е да, но коледното дърво е мъртво - то е отсечено и вече е започнало да изсъхва доста преди да влезе в топлия дом. Където съхне още по-бързо и почти веднага след няколкодневния му престой започват да се ронят игличките му, неговия основен жизнен орган.

Какъв е смисълът? Магично приношение, каквото е паленето на бъдника? Дори когато младият мъж отива вдън гората, за да намери подходящо дърво за бъдник, преди да го отсече той го моли за прошка. И когато го донесе в двора, започва цял ритуал по подготовката на тази “връзка с горния свят”, това “дърво на живота” - сипва се миро, слага се в него жито, увива се в ленен плат. И накрая всичко се запалва в огнището, за да гори няколко дни - от Игнажден до Коледа. Но бъдникът е магично дърво, християнският разказ не е могъл да махне ритуалите му и дори пепелта от него има ритуален смисъл.

А какъв е смисълът на коледната елха? Нея дали я молят за прошка, когато я секат? Когато “разчистват” цели хълмове и малки горички? Спомнете си предишните години как изглеждат кофите за смет след коледа - заринати от сухи елхи, набързо опощени от лъскавите си и цветни играчки. Изхвърлени на боклука, непотребни. Толкова ли кратка е привързаността ни в днешно време? Толкова нетрайна ли е красотата? Ами магията, какво става с нея - как може едно малко дете да вярва, че това е по-специално време от годината, след като основният му символ се въргаля в боклука веднага след приключване на празничното наяждане?

Вземете си живо коледно дръвче в саксия и след празниците го засадете. Нито дърветата, нито децата заслужават другото. :)