Arcane Lore

Щом се видим с Яската Захариев, не мога да сваля усмивката от лицето си. Когато чуя някъде зад мен веселото “Яска, как си, пич?”, не мога да не се засмея и аз и в отговор да върна “Добре съм, Яска, а ти как си?”. Темите, които съм обсъждал с Яската на по бира са толкова много и различни, че не успявам да се сещам за подробности, а само за позитивното настроение дори при засягане на иначе болни теми. Рядко успявам да се видя с Ясен Захариев, особено напоследък, но вече това не е причина да се откъсвам от интересните теми, защото отскоро той има свой блог с краткото и ясно заглавие “Ясен” и малко по-общо мото “за изгубеното време, многото вино, малкото философия и накрая… нищо лично!”.

Преди време, още когато випускът ми завършваше, Ясен вля нови сили и идеи във философския ни екип “Проектория”, може би тогава се и запознахме. След това ние завършихме, той стана асистент, повечето от нас се пръснаха и проекторианствахме най-вече аз и Юнуз, всъщност по-малко аз. Няколко пъти след това се виждахме с Ясен и си говорихме за Австралия, където той ходеше всяка наша зима и тяхно лято, за да работи в производството на вино. За австралийците, които пият (бира) много повече от прехвалените балканци, за страстта им към хазарта, за пингвините на о. Тасмания, за отношението към аборигените, австралийските закони за животните и природата от средата и края на миналия век, за велосипедите ни, за какво ли не.

Спомням си как една сутрин двамата с Юнуз се домъкнахме до стъкленото кафе в двора на университета. Едвам гледащи, пребити буквално от умора и преносно на компютърни игри. Идвахме то поредната “нощна” — тогава все още правехме такива геройства, а днес нещо все не намираме време. Пък то и компютърни клубове не останаха. И жадни за сън, над чаши с кафе и накакъв общ наш си разговор, виждаме Яската, който може би имаше някакви упраженния. Не помня да съм бил повече уморен, защото веднага наляхме с големи чаши ентусиазъм и добро настроение в разговора. Той тогава, ако не ме лъже паметта, беше вече започнал работата си по запазване и систематизиране архива на проф. Иван Саръилиев в НБУ. Тази зима, за кандидат-докторантския ми изпит четох “Прагматизъм” на Саръилиев и се сетих за това.

Отскоро, от няколко месеца и аз имам малка лична мания на тема вино. Не казвам нищо повече, защото далеч не разбирам от вина, да кажем, че само имам интерес към темата. И тъй като възприемането на виното и съответно насладата от него си е нещо лично и не може само да се обговаря, готино е, че вече имам къде да чета впечатления за философия и за вино. Това не замества срещите наживо, разбира се, но пък има и неща, които по-скоро се пишат в личния блог, отколкото се обсъждат всеки път нашироко наживо. Като “много вино, малко философия” и “нищо лично”. :)

Миналата седмица разбрах и още ми е някак тежко. Почина един човек, когото почти не познавах, но винаги усещах, че е точен, някак близък като някой, който не е в компанията ми само защото не сме имали късмета да се “засечем” по-рано. Ели ми каза в разговор точно преди седмица. А и Ели ми е близка и тя сега е тъжна.

Запознах се с Добри по работа — преди да започна в НАП, откъдето се махнах с огромно удоволствие няколко месеца по-късно. Ели беше казала още отдавна, че фирмата, в която е дизайнер може да си търси админ. Помня, че беше преди доста време и бяхме на балкона на квартирата на Мила и Венци за по цигарка и да си полафим на тихо и проветриво. Рядко сме се засичали с Ели на купони там след завършването. А тогава и Венци беше жив още, може би беше рожден ден на малката или пък на него.

Аз й казвам, че най-вече ще се радвам да работя с нея, но тогава беше първото ми опитване да работя сам и й обясних. След няколко месеца си търся вече работа и се разбрахме да ида да видя дали ще ми хареса при тях. Това беше едното от предложенията, другото беше при данъчните. Да ме питате сега да ви кажа в прав текст защо не отидох там и не приех предложението на Добри… не мога да ви кажа. Хареса ми много повече, но някак се “жертвах” за другата работа, може би търсейки сигурност, не зная. Когато след това на няколко пъти се търсехме за работа — я аз си търся, я на него пак му трябва админ — все си казвах, че има време. Има време и някой ден ще ида да работя там. Защото ми допадна как говорихме на интервюто, защото е сериозен и точен, пие бира и слуша правилна музика. Така подразбрах, не успях да се уверя сам.

И сега е починал неочаквано. Подробностите са за статистиците. Не са важни за хората, които се замислят сега за него. Инцидент на магистралата, за който изобщо не е бил виновен. Не че има значение днес. Не че има и значение, че се е връщал от почивка и че е говорил с колегите си преди тръгване. И че се е радвал и е бил нетърпелив да се гмурне отново в работата с приятели наоколо.

Нито пък има значение, че аз често се сещах за него и за работата с него и всеки път си казвах, че някой ден, някой ден… Няма значение, защото там, където и както е, предполагам не му трябва линукс администратор. Замислям се и за това, че беше на моите години, че даже и малко по-малък. Какво става, нормално ли е? Да не би да е време вече?!? И ако не е, тогава защо така някои си отиват?

Честит празник, колеги! Празник е на всички, които са имали нещо общо със студенството - така смятам аз. Изпращам топлите си чувства на близките ми приятели от студенството първо, след тях - и на всички, които чувстват осми като празник! Дълго се чудих как да започна този текст, още в трамвая на път за работа си писах наум разни неща. Може би най-добре е да е искрено, макар и малко банално:

…This one goes out to the ones I love…

Спомням си преди години на осми декември някъде май около зала “Христо Ботев” на концерт на открито излязоха Джендема и един от тях (не помня вече кой) каза, че най-хубавите му години са минали под влиянието на Студентски град и по-точно на приятелствата му там. Каза още, че от софиянец, който не е прекарвал поне половината си време сред приятели в Студентски, най-вероятно не става човек. Надявам се аз поне да имам шанс - не защото пътувах всеки път по час и половина - два за да се видя с колегите, не защото нямахме пари и за все още евтините тогава кръчми там, ами просто защото бяхме добре всички заедно. Когато хората са заедно и са щастливи, все излизат човеци от тях, тъй смятам.

Първият ми купон за осми декември беше преди точно 10 години. Няколко дни предварително Венци, който в началото на тази година ми стана кум и в средата й почина, лека му пръст, ни каза на няколко скоро запознали се колеги да дойдем. Купонът, на който Чико след някакъв облог предполагам убеди две момичета (които съвсем, съвсем случайно си падаха по него:) да се покажат в стаята, обвили ръце около него и голи до кръста. Е, не казвам имена, толкова малко глупости сме правили (сигурно…) в сравнение с днешното студентство, че си заслужава да попазя тайна. :) Купонът, след който с Венци ходихме в малките часове да търсим цигари и да пием кафе в заведението, което съвсем скоро се превърна в чалга-ресторант “Рупите” и докара безсъние на много колеги наоколо. И след това, на връщане пеехме песни на Пърпъл и обръщахме кошчета. Това беше протестът ни и принципната ни позиция, така си казвахме през смях. Не зная доколко принципна е била, но остана завинаги като лаф това с обръщането на кошчета. А сме обърнали едно, и то не пълно - но нали казах, принципни са нещата :)

Някъде по това време или може би през пролетта на следващата година Дикс каза като вървяхме от 46-ти (примерно) към 51-ви блок, че всичко много му напомня за почивна станция на морето. Аз се възмутих малко, но той беше прав - тогава Студентски град беше нещо много, много по-различно от сегашния скъп квартал с нови жилищни блокове за не-студенти и бизнес-сгради с офиси под наем. Привечер осветлението в алеите работеше тук-там само и повечето хора, всъщност почти всички си бяха наистина студенти. Навсякъде се усещаше ентусиазмът на новото, мечтите на младостта.

Тогава, около първия ми осми декември започнаха студентските протести. Вторите в най-новата ни история, тези срещу мизерията по времето на Жан Виденов. Спомням си, че доста хора си закачаха на работа табелки със заплатата си в долари. Баща ми също беше пресметнал колко получава в долари, но не слагаше такава табелка - само това оставаше, да го уволнят за такова нещо. Та числото беше някъде към десетина долара, ако не се лъжа - и това за инженер по релейна защита и математик с две висши образования и дълъг стаж в енергетиката. На протестите при една от още първите демонстрации бяха били Живко. Той после замина да учи в Германия и го видяхме с Дикс на летището. Ние работехме между втори и трети курс там като хамали почасово. Щах да се сбия с някакъв кретен в униформа, който ни се развика, защото не трябвало да говорим с пътниците, ние сме били персонал и само сме излагали страната пред чужденците. Добре, че Дикс ме избута и замаза ситуацията. Единственият път, когато съм бил открито по-импулсивен и агресивен от двама ни.

На тези протести се запознах с повечето колеги, защото просто повечето бяха излезли също. Една част от нас ходихме в Дупница, други стояха тук из барикадите. Бях един от първите, които нахлуха да блокират кръстовището на Орлов мост - после седяхме отстрани на платното на Иван Асен, Дикс го има на снимка в някакъв вестник, седнал до Ани. Тя пък ходи няколко пъти да работи в америка, не зная дали сега пак не е там.

Нямаше пари за почти нищо, освен за по една баничка между лекциите и кафе или чай. Не дупчехме билети, издаваха ни карти. Седяли сме с часове в кафенето на петия етаж на Ректората с Павката на само една пластмасова чашка чай и цигари. Не е лошо, всъщност както казах това са най-добрите ми спомени.

Защо тогава ми е толкова потиснато на осми? Защото не съм се виждал с всички тези хора отдавна, с някои от тях дори от няколко години? Защото нищо не сме организирали този път, не е като онази година, когато 114 човека се замъкнахме с влак, автобус и накрая пеша до хижа Каменица в Пирин? И след това, на връщане пеехме “Темна е мъгла паднала”?…

“Темна е мъгла паднала, темна е мъгла паднала

низ тая гора зелена, низ тая Пирин планина…”

Страхотна, магнетична песен, направо трансова. А и аз тогава имах и по-чист глас, а и пеех по-вярно - може би защото просто пеех по-често. По повод на тая песен и на други такива народни песни сме говорили много пъти за корените на сексуалното в българския фолклор.

Не, не е нито заради по-редките срещи, нито заради липсата на такива мащабни уговорки. Всичко идва от гадната работа. Всеки ден, от сутрин до мрак забити в някакъв офис, по възможност без прозорци или с гледка към вътрешен двор. За всичко е виновно заробването ни във фирми и фирмички, държавни агенции, университети и предприятия. Виновни са всичките ни шефове, за които осми декември е празник само на хората, които в момента са студенти. А той не е такъв - първоначално това е денят на Софийския университет, осми декември е чисто нашенски си празник и всеки, който има науката и знанието за “своя майка”, има празник днес. Това значи, че и аз, макар тази година за първи път да съм на осми декември с официално завършено висше образование и да не се водя “студент”, имам празник. Честит ми осми декември! Честит и на вас!

Ще опитам май да се видя с колеги. Опитайте и вие, все ще има свободни час-два след работа. А пък утре е събота, може да се спи до късно…

Днес опитахме с колегите в стаята за първи път една екстра - да си накупим продукти и да си направим сами обяда. Досега, ако изобщо ядяхме нещо на обед, то беше или шкембе в едно място през половин квартал, или сандвичи през две пресечки. Последвани, етсествено от “операция Толумб”, а напоследък - “операция Сара Лий” ;)

Мм, да - беше порядъчен тип “освинване”… в общия случай поне ;( Да, и аз забелязвам все по-често, че това “леко обядване” ми се отразява забележимо на килцата и засилва стремежа ми към идеалните (разбирай кръгли) форми…

И колелото не помага… Е, може би би помогнало, ако преди закуска правех обиколка на България, но… ;)

——

Днес се вдигнахме с една от служебните “буу”-та и на пазара накупихме кило домати, сирене, краставица, 8 кебапчета, люти чушки, хляб и една “пластмасова” ”Болярка”.

Мисля, че ни стигна ;Р

——

Днес успях да претоваря Drupal, работещ на един платен хостинг. Явно настройките в php.ini на доставчика са за максимум 8М ram. Така де, явно се опитах да заделя повече ;) Малко попрекалих с броя на включените модули. И все пак, Drupal е много мощно нещо, когато се опре до свободни CMS-и.

Интересен ми е Drupal for bloggers, отвреме-навреме ми се ще да го пробвам, но пък после си казвам “какво толкова, я по-добре се стегни и си направи нов дизайн за Blosxom-а”.

Хмм… да взема да се послушам ли… ;)