Arcane Lore

Преди малко, докато зяпах серия от “Загубени” (аз тъй им викам) по една от телевизиите, мина рекламен блок с анонс на новините. Казаха, че в “Яйлата” при Камен бряг се строи. Дадоха и кадри на строителни материали, бетонни плочи и подобни. Отвратих се. Стана ми обидно, че някои хора могат да живеят заедно на места, за които да се грижат и които да ценят, а аз съм вързан тук.

Първо за пореден път ми стана неприятно заради управата, която позволява такива неща. Така бяха представили нещата в анонса, типично по “жълт” маниер хвърлиха разни казвания набързо, за да привлекат внимание. Пролича, че някой някъде е допуснал да се строи в резервата. После, докато пиша това, догледах самите новини и видях целия двуминутен репортаж. Оказа се, че управата не е виновна, а напротив — точно общинската управа и историците и археолозите са пуснали сигнала и са издействали бързата реакция на държавата срещу строящия.

Оказа се, че някакъв си собственик вложил едни пари в имот там преди не знам си колко години и на тоя имот, пак преди хиляда години, имало някаква си хижа. И сега, видите ли, той тръгвал да я възстановява. На практика си я строеше наново. Та второто ми възмущение беше от него и от многото, които мислят като него. Казва на репортера, че ако сме щели да започваме да нулираме нотариални (тъй де, “натурални”, нали знаете, че така им казват на село) актове и да ограничаваме граждани, дето са инвестирали в имота и честно и съвестно са си плащали таксите през годините, били сме се връщали към някакви отминали времена.

Никой ли не разбра най-накрая, че в България има резервати? Не, не е само “Сребърна”, има много други и не, не са направени, за да пречат на честните и съвестни данъкоплатци.

А, и за “Натура 2000” — никой ли не разбра най-накрая от тези “собственици на земи”, че имат по-голяма сметка да си задържат земите, земите им да влязат в “Натура 2000” и държавата и ЕС ежегодно да им плаща обезщетения за ограниченията на защитената територия? Всички ли са толкова тъпи, че се юрват веднага да строят бетонни плочи и да канят поредния измислен чуждоземен строителен инвеститор? Казвам “измислен”, защото в Иракли е пределно ясно, че инвеститорът не е точно швейцарски, а по-скоро “Русалко”-музикантски с подставени лица?

Не си продавайте земите на строителната мафия, а ако е в резерват, буферна зона или защитена територия без право на строеж, и вие не я застроявайте! Пазете си земята, за да я дадете на внуците си някой ден! Имот се събира трудно, а се продава винаги евтино! Затова му казват “недвижим”, защото е нещо стабилно, нещо, на което можете да разчитате след години.

——

Работя (отскоро, дано продължава безпроблемно) отдалечено за един англичанин. Няма значение каква е работата точно, и без това засега е много, много малко, за да ме изхранва добре, а и е друга тема. Но друго е по-интересно — този човек живее и работи в един от големите паркове на Великобритания — долината на река Тамар. Всъщност официално се води не национален парк, а AONB (Area of Outstanding Natural Beauty) — разликата между такъв район и парковете е в начина на управление и степента на местна самостоятелност. Иначе си е национален парк практически.

Та той може да живее в селце с няколко хиляди души, пръснати из махалите наоколо. Като освен всичко си имат и център с обществени сгради и кей с лодки (навремето са били рибарски, в днешни дни са за разходки и спорт) и всичко в това селище изглежда излъскано, подстригано, излизано. А наоколо — хълмове с гори и поляни. Част от хората са заети в земеделски бизнес и произвеждат екологично чисти плодове, с които са известни в цяла югозападна Англия и Уелс.

Та моят колега излиза сутрин от вкъщи и отива в офиса си, който е през две къщи. Работи там ИТ-проекти, които сам е създал или спечелил, грижи се за бизнеса си, който сам е развил, когато е решил да започне свободната си ИТ-практика. Следобед се “прибира” при жена си и децата, през уикендите не работи, защото са за почивка и за игри с хлапетата му.

Отплеснах се. Темата за истинската свободна практика, а не тази подигравка, която се получава тук е друга и непременно ще я зачекна отделно. Ставаше дума за хората, които живеят заедно в райско кътче и това не им пречи да са технологично интегрирани, ако поискат. Но също така не застрояват резерватите и парковете си, а произвеждат екологично чисти плодове.

Сигурно е много изкушаващо и лесно за някой от тия тукашните “строителни предприемачи” като види хълмовете край долината на Тамар да се почеше по мазното теме и да предвкуси какви печалби само може да направи от застрояването там, какви инвестиции може да предложи на общините и на собствениците. Как може да им завърти главите с обещания и еднократни хилядарки, за да му продадат имотите си и да нареди край реката хотел до хотела, мила моя майно льо…

Но има една огромна разлика — там хората не страдат от глупави комплекси, че живеят на село и че единственият им доход би бил ако продадат земята си. Лондон е на няколко часа път, между другото, а в селцето има поне две-три ИТ-фирми и бърз Интернет. Но не са само физическите удобства и добрата инфраструктура — без хора, които всекидневно да се грижат за оцеляването на тази нагласа нищо не става. Без хора, които да виждат важните неща наоколо и да ги ценят, защото са си вкъщи, а не “временно на гурбет в Гърция”, да речем, не става.

У нас, имам чувството, и оптична връзка да закарат в най-красивите села, и хеликоптери да има дотам, пак няма да се събере общност с магическа пръчка. Все ще се намери някой, който като тоя “собственик” от Камен бряг да изсече, застрои, замърси. Да изхвърли боклука си в двора на съседа, да източи маслото от колата си край засадената от оня от долния етаж фиданка, да клюкарства и все да знае най-много. За всичко — за политика, жени, коли и футбол.

А ми се живее в нормално място, с мотивирана общност от ценящи общите неща хора. Но няма начин.

Мислел съм си какво ли ще е, ако ИТ-специалисти се съберат в някое село и си заформят такава истинска община. Въртели са ми се планове за фирма, която се развива и инвестира в обновяване на такова село, което да стане работно място и в същото време дом, кампус на служителите. В ИТ е лесно да стане така — няма специални суровини, нито нужда от транспорт за продукта. Трябва само спокойствие, креативна и амбицираща и в същото време не-стресова среда. А, и бърза интернет-връзка. Другото са няколко пицарии и бара, кино и други подобни, малко спортни съоръжения и, разбира се, хубаво шосе, по което хората за час-два максимум да могат да идат до големия град, ако имат нужда.

Мечти…

Хората говорят за екология и ни се ще да вярваме, че има засилена обществена чувствителност към проблемите на екологичното равновесие. Нищо лошо, но и нищо ново — хората говореха и за светло бъдеще и за разоръжаване, за премахване на глада и насилието в третия свят също. Това, че хората говорят за нещо не дава никаква гаранция, че хората мислят по проблемите на това нещо. Че се ангажират, че постъпват отговорно всеки ден в малките неща, които именно погледнати отвисоко правят “голямата картина”.

Да, модерно е да се говори за екология, но какво общо има модата? Става ни приятно, че някой някъде е спечелил Нобелова награда с филм за глобалното затопляне, че има блог-кампания за писане по екологични теми и си казваме преди лягане “ехей, на добре отива светът, браво, браво”? Всички кампании, всички филми и цялата истерията на медиите, дори всичките няколко десетки показно засадени дръвчета не вършат никаква работа, когато изстреляме угарка напосоки и нагазим напряко в тревната площ, когато оставяме боклука си в планинските пътеки или заравяме опаковки от вафли на плажа. Ценно е само моето и твоето осъзнато действие, не кампаниите “някъде другаде”.

Без осъзнаване на отговорността пред общото не може да съществува никакво общество. Ако днес все пак имаме нещо общо, то е защото понякога и отчасти се грижим за него. Но общото в света ни е вечно пречкащото се и досадно малтретирано ни дете, то е това, което правим “въпреки”, а не “заради”. Излизаме да почистим пред входа понякога, когато има организирано почистване, но най-често е за да не ни одумват бабите от блока, да отбием номера. Възмущаваме се, че градът бил шумен, замърсен, пълен с коли, а само да се докопаме до наша си кола и леко-полека почваме все с нея да се движим. Както с пешеходците — когато сме пеша мразим и изскачаме пред шофьорите, когато сме с кола мразим и гоним пешеходците.

И все виновно ни е “управлението”. Всеки път се правим, че не знаем, че изборите са бизнес с ужасно много пари, в който ние сме само наемни работници. Казваме, че всичко зависи от нас, защото ние сме “народът” и властта е нещо, което благосклонно делегираме на нашите “слуги”. И вярваме, че ще оправят задръстванията, ще намалят шума и отровния въздух, ще възстановят горите и оформят паркове, ще закрият замърсяващите заводи (то заводи останаха ли, тук вече само се препродава и се строят панелки и курорти?). Ще направят пречиствателни станции, ще опазят измиращите видове, ще върнат риса по тия земи даже може би…

Абе каквото там трябва, за да оправят климата и да можем да кажем на децата си, че когато те остареят, пак ще има природа, ще има баланс, ще има живот. А не да стискаме зъби и да казваме “нека потопът е след мене”.

Не става така. Трябва всеки. Трябва всеки ден. Това е истинската сила, тя прави истинската промяна. Трябва всеки от нас да прави всеки ден малките неща, които дават голямата картина. Заобикалянето на тревните площи, събирането на боклука и почистването са най-малките стъпки. След тях идват културата на паркиране на автомобилите, способността да убеждаваме други хора около нас да ни последват в тази грижа за общото.

Чак когато успяваме да се грижим за всички тези малки неща в живота, в бита и когато наистина започнем да го правим всеки ден, без да се замисляме, чак тогава ще можем да търсим отговорност от съседа по къща или по служба и да разчитаме на кампании. И на натоварване с отговорност на другите. За да търсим отговорност за общото, трябва самите ние да понасяме много повече от своята, лична отговорност за това общо. Трябва да сме отговорно изрядни и това да не е нещо извънредно, а да е “редът на нещата”, да не ни прави впечатление.

Тогава кампании като тази няма да изглеждат така отчаяни и критични. Някой ден, ако успеем. Затова трябва да започнем от днес, от сега и без краен срок. Ако ли не — светът отива по дяволите, с него и ние…

Това ми участие ще е за втори път, миналата година писах за BlogDay 2006. Инициативата “blogday” малко ме обърква пак, може би защото неща от рода на “седни и пиши, днес трябва” никога не са ме трогвали. Става малко като верижните статии, само че по-“спешно”. Е, не ми е неприятно — ако беше нямаше да пиша изобщо. Просто ми е чудно кой сайт да включа. През тази година намерих много блогове, четох голяма част от тях и също така значителна част изтрих от четеца и от отметките си. Някои с удоволствие. Може би около две години вече опитвам да вирея колкото мога повече в блогсферата. Дори търсенето си прехвърлям в блог-търсачки — когато е ясно, че темата няма как да не е обговорена от блогъри, ползвам такива търсачки. Прави са като казват, че при търсене в блогсферата човек се натъква на много по-малко, даже пренебрежимо малко спам.

Та към темата. Трудно, лесно — няма как, ето ги в случаен ред…

Mix - блогът на Kanew може да ви е попадал пред очите, може и да не ви е впечатлявал като някой от поредните супер-мега трафик-разбиващи блогове. Канев пише както си му е редът — личен дневник, с неща от първо лице и насочени към читателя. При него няма лъскави крещящи блог-примеси като “ние трябва да”, “приоритети на юзабилити”, “да протестираме”, нито има нещо, което да си личи, че е писано за повече трафик и рейтинг. Когато ви стане леко носталгично за ония времена преди година, когато хората пишеха за себе си, а не за агрегатори, търсачки и реклами от гугъл, вижте историите на Канев.

Dagranov - Илиян Даргънов пише отскоро и се надявам това тук да не го обърка по никакъв начин — не се заблуждавайте, макар и съвсем нов, блогът е интересен и списван с грижа и внимание към важните детайли. Интересите му са свързани с фотографията, авиацията, астрономията, уеб-стандартите и ползваемостта на страниците. Може би не точно в този ред, но винаги подредени интересно и разказани увлекателно. Лиценз - някои права запазени, CC-BY-SA.

Winter is comming - Ели е дизайнер с правилна нагласа към музиката и приятелите. Имам предвид, че ги цени, събира ги и ги слуша, а не ги ползва само за фон, както правят други. Разбрах за блога й наскоро и по тъжен повод. Но след като знаете блогове на философи, които са линукс-сисадмин и фотолюбител, продуктов мениджър в онлайн-фирма, пътуващ докторант и филолог, сега се запознайте с Ели, която е музикален фен и графичен дизайнер. Без да се стреми със сайта си да печели някакъв ресурс, Ели просто успява да пише лично, от първо лице. А нали блоговете бяха за това, remember? :)

Velqn - Велян е спорно дали е с нов блог, но мен поне ми харесва с това, че успява да направи всичко около сайта си интересно, занимателно и в същото време ценно. Определено това е един от най-обгрижваните откъм визия блогове, които следя. Не казвам, че е с идеална ползваемост, а че Велян редовно се грижи нещата да стават не идеално, но по-добре. Но за него и други ще кажат и линкнат за BlogDay, няма да говоря повече ;) Лиценз - някои права запазени, CC-BY-SA.

Assenoff - Асенов пише доста за свободен софтуер и за нещата, които са близки в ежедневието на системния администратор. Който по определение трябва да работи с GNU/Linux и да е хевиметъл. И той като Велян не е неизвестен, но си позволявам да го промотирам, защото с особено някои от статиите си напоследък ми връща онази нагласа, за която все говоря тук по-горе. За писането за себе си и за подразбиращото се, но ненатрапвано обръщение “ти” към читателя. Особено с текста “Моят хеви метъл”. (Като проверявам препратката, сега виждам, че и той ме е свързал за blogday. Да не заподозрете заговор някакъв :) Лиценз - някои права запазени, CC-BY-NC-SA.

Станаха пет. Уж ми беше трудно да започна, а сега ми се ще да сложа още два или три пъти по толкова. Никой да не се “сърди”, подбрах адреси, които не съм споменавал досега и които не съм свързвал преди. Всъщност какво ти сърдене, животът продължава и както казахме най-важното в блогването е човек да може сам пред себе си да си отговори защо го прави. Такива цитирания и обяснения от външни хора (мен в случая) са си малко “алабала и дрън-дрън”.

И формалната част — адрес на инициативата BlogDay и на етикета в Technorati.

Обичам “разхвърляните”, дават повече простор. Може би не само в текстовете тук, а и наживо. Има хора, които се вманиачават по формалния, общоприет, конвенционален “Ред” и смятат, че са подредени. Аз се чувствам добре, когато мога да намирам нещата си, а не когато са подредени като аптекарски шишета. Ако двете съвпадат — хубаво. Но най-често когато някой ми “подреди” нещо след това с часове не мога да го намеря. Веднъж така пропуснах изпит в университета. Търся си аз цяла сутрин студентската книжка, преравям всички места, където съм я оставял и където е логично да е, но не я намирам, закъснявам и отивам да видя колегите на излизане, вече настроен да ходя втория ден. А майка ми точно предния ден ми била “подредила” бюрото и оставила студентската книжка на видно място подравнена в единия ъгъл. Знаела, че ще ми потрябва, но аз не съм открил реда, по който да я намеря.

Снимането е много лично занимание. Леко се скофтих, като видях, че от може би два месеца почти нямам кадър, който да ми харесва. Нещо повече, от който да съм доволен като етюд, като междинен резултат в ученето и задобряването в нещо. Просто няма. Снимах почти всяка събота може би около два месеца. Все с приятели от фоторазходките, тръгнали от urbanstyle.org, после и на сесии с модел на simplestudio.org. Страхотно е, спор няма — всеки път ми действа амбициращо и ентусиазиращо. И все си мисля, че в картата съм събрал поне няколко добри кадъра. А когато ги видя на голям размер на новия монитор, направо ми се отщява да снимам. Не зная какво ме променя, дали огромните нерви около липсата на достатъчно проекти за работа, дали грижите и тревогите около Светли, дали това че не съм снимал на филм може би цяла година вече…

Избори някакви пак се задават — този път отново ще ни лъжат, че има местно самоуправление и че наистина си избираме управата на общината. Малките кметове пак ще се назначават, доколкото разбирам, за общински събетници отново ще се гласува пропорционално по партии, доколкото разбирам. А досегашните ясни кандидати за кмет на София са един от друг по-големи гламчовци. Бойко Борисов продължава да си развява полицейския кон и да се прави на “яко момче от народа”. Тити Папазов, дето сме го виждали по телевизора как заеква в скороговорки в интервюта за баскетбол ще “спасява” града. СДС казаха нещо от сорта на “повече свобода и по-малко държава”. Пламен Юруков спечели бързо интереса ми с такова казване и не сгреших в първата преценка, че или съветниците му са философи, или той самият е забъркан така. Не зная дали изобщо може да направи нещо, но поне това, че има свой си бизнес малко го оправдава — нагледали сме се на безброй политици, които влизат в кацата с меда за да лапат, щото нямат откъде иначе. Не може само един такъв факт да приспи анахристичното в мен, но засега поне външно Юруков е доста добре премерен в казванията си. Нещо повече, обяснява ги, за разлика от останалите, дето като папагали повтарят написаното от съветниците им и знаят само да сучат локуми в интервютата.

Рекламите от автоматични кампании и тяхната приложимост към малките сайтове и личните дневници е напоследък “гореща” тема. Не, няма да казвам “за” и “против” отделен сайт за реклами, няма и да обяснявам как и защо съм сложил реклами. Който иска, може да се запише за рекламите през моя референция и да пробва сам. Но няма да агитирам — накратко не съм доволен от автоматичните реклами. Те вършат работа за сайтове с голям трафик и “случайни” потребители. Личните страници не са нито достатъчно посещавани, нито човек може да си прави гаргара с посетителите си. Правилният начин е да се рекламира нещо конкретно, като човек се договаря за твърди и реални пари. Блогът е ресурс не защото по някаква случайност този месец е “направил” еди-колко си посещения, а защото аудиторията му е профилирана. И посетителите са читатели, които се връщат, за да четат пак текстове по темите, по които се пише. Най-адекватната реклама в лични дневници е насочената към читателите и щадяща ги. А това с автоматични кампании не може да стане — дори и да са “контекстни” пак не е достатъчно премерено.

Градът се е напълнил със селяндури. Не хора от село — на село има страхотни хора. “Селяндур” е нещо като “градски идиот”, само дето си е наред психически. Та напълнил се е. Не зная кога е станало и само мога да предполагам как. Но лека-полека селянията е масовата градска култура вече. Да си “ърбън” в класическия смисъл вече е старомодно, днес най-градското нещо е да опънеш барбекю между блоковете, да извикаш родата от кюстендилско и граовско (нищо против областите, имам и аз роднини и оттам) да си докарат москветата и “новите” голфове. Да се събираш така по потник или без през ден след работа, да вмирисваш цял квартал на скара. Но да си е твое, “частно”. На общинска земя, ама какво от това? Че то тука единият ти дядо е имал къща навремето, преди лошите да му я отчуждат, да построят тия грозни блокове на нейно място. Вярно, имаш три апартамента в тях, ама това не ти пречи да се държиш навсядъке като у вас си. Не е и лошо да си бетонираш в градината пред блока две пейки с маса между тях. Не, не пейка на алеята, както го прави (тъй де, не го прави) общината — в градинката, за да може да си пиеш ракийката, да бодеш доматите и да плюеш люспите наоколо. Докато викаш “ай наздрай, комши! аа, тука ного убаво стана!”. Нищо, че майките с деца нямат къде да седнат, нали си си сковал маса с пейки в земята, дето е на единия ти дядо! Че може привечер и белотец да се удари, а така! Пък и колата ти е “паркирана” удобно, тука под балкона, дето си я ремонтираш и дето й преточваш маслото в “тревната” площ

Както ми каза един таксиметров шофьор преди месец-два “айде, айде, сега у Перник ракията че вадат от хладилнико, стига сам работил”. А твърдеше, че е от моя квартал. Сигурно “другият дядо”…

Та някой ден общината трябва да започне пак да отчуждава земи. Не масово и не на обикновените хора. А на тия, дето откраднаха толкова неща и построиха на бивши общински земи молове, автогари, бизнес-сгради и какво ли още не. Лека-полека след години общината ще започне да си събира пак ресурса, с който сега все още се хвали, че “била богата”. Ще започнат да работят и контролните общински служби. Например разните там озеленявания, строителни контроли и т.н. Трябва да започнат. Защо ли — защото цялата тая общинска земя, дето й казват “общински терен” е и моя. И твоя, и на всички, дето сме заедно в общността, жители на общината. Общият интерес е интерес на всички и затова е по-важен. А най-важен е този интерес, който крепи общността, който е жизненоважен за правилното и подреденото й съществуване. Този интерес няма начин да е частен, той винаги е общ.

Друг е въпросът, че никога не е управляван както трябва. Но все някой ден и това ще стане. Общото го изисква. Само дето не вярвам да стане с избори…

Истински ценното и общото между нас е в грижата за средата ни, а не е тази среда като самоцел. Това, което ни прави хора не е нещо, което трябва да поставяме нависоко и да му се кланяме. А е самото ни общо действие, самата ни общност, виреенето ни в обща среда, за която полагаме естествени грижи.

Истински важното е не да извеждаме абстракции и да ги изписваме над арките на входовете, а да извървяваме всеки ден пътя от конкретното до абстрактното и обратно. И да правим всичко това с грижа за средата — защото ако няма здрава обща среда, честна, справедлива и човешка, няма никакво общество.

Можем да кажем винаги, че проблемите на средата са “нечий друг проблем”. Че има хора, които следва да се грижат за дърветата в градинката до блока или за почистването на боклука. Да, има хора за всичко, но грижата за общото е всеобщо занимание.

От всеки поотделно зависи целият ни свят и жизнеността на обществото. И всяко наше действие затвърждава или подронва общата вяра в обществото, в средата. Ако аз и ти вървим по алеите и не мачкаме и газим напряко тревата в градинките, тази ни грижа оправдава съществуването в света на тревни площи и на алеи.

Това наше съзнателно ограничение на самите нас е малката цена, която можем да платим. Тази и много други мънички, ежедневни цени, които можем да си позволяваме. Да се усмихнем ведро поне веднъж на сърдит човек в града, да спрем ненужния си яд поне веднъж, да отстъпим предимство поне веднъж, да постъпим честно поне веднъж, макар и да не е в наша полза.

Поне веднъж на ден. Тихомълком — без да парадираме и трупаме точки, че правим компромиси. Малки цени. Вместо голямата, ужасната цена — да имаме криза на общото. Която цена е тежка за изплащане винаги.