Arcane Lore

Хубав ден, вчерата. Топъл. Имах да дебъгвам един мой пооспагетен леко код и пак не излязох на разходка с Краси и Светли, но към файф-о-клок се поразтъпках из квартала. На уговорка на “халите”, а те — заляти с масички с мартеници и суетящи се около тях лели и баби “ей тия, момче, и те са хубави и не са скъпички”. Поотвикнал съм от лятната топлина, а взе сериозно да ми липсва. Винаги съм го казвал — моят любим сезон е следващият. Не, не точно пролетта, а… ”следващият”.

Прекарах няколко часа в разговор за културата, образованието, нагласите в обществото, интернет-тенденциите и, разбира се, блоговете. Тихичко се прокрадваше думичката “медия”. Говорил съм преди време тук в коментари с Ила за това какво са медиите и дали блоговете са медия. И вчера над чашите с кафе ми се засили усещането, че не посредникът е важен, а посланието. Ако правим блогове, само за да са на върха на купчината с други подобни им, не забелязваме някак, че тази купчина е със смет и сме се изхвърлили. Не че няма цени блогове — напротив, има. Не че всеки блог, взет поотделно, не е ценен — напротив. Но е много лесно да забравим, че не медията е важна, а това, което ни дава и дали то е качествено и истинско или развалено, престояло и подменено в склада. Дали е премислено, почувствано и преживяно или е конфекция. Лесно е да приемем телевизията, например, за стъклен екран с движещи се образи зад него, когато тя в същността си е нещо съвсем различно. И важното трябва да бъде какво се казва, как се интерпретира, как и защо се обговарят обществените тревоги… а другото е чалга.

Вечерта угасваше и следобедът отвъд витрините на кварталното кафе замръкваше, а ние двамата с Боби пиехме кафе и говорехме за култура. Който както я разбира и който както вижда болките и лековете й, утехите и тревогите й. Кварталът ни е най-изолираният в София и само мисълта за придвижване из него или навън ни носи умора. Но в тази изолираност е запазил много други неща, например хора, които във въртежите на всички други дневни грижи намират време и ентусиазъм да мислят за по-важните неща. Било то в политиката, било в културата или пък в спорта… Успява да ни запазва и дава някаква свежест. Засега.

Помислете и вие някой път за такива неща… Може и с кафе, може и в Надежда.

Обичам “разхвърляните”, дават повече простор. Може би не само в текстовете тук, а и наживо. Има хора, които се вманиачават по формалния, общоприет, конвенционален “Ред” и смятат, че са подредени. Аз се чувствам добре, когато мога да намирам нещата си, а не когато са подредени като аптекарски шишета. Ако двете съвпадат — хубаво. Но най-често когато някой ми “подреди” нещо след това с часове не мога да го намеря. Веднъж така пропуснах изпит в университета. Търся си аз цяла сутрин студентската книжка, преравям всички места, където съм я оставял и където е логично да е, но не я намирам, закъснявам и отивам да видя колегите на излизане, вече настроен да ходя втория ден. А майка ми точно предния ден ми била “подредила” бюрото и оставила студентската книжка на видно място подравнена в единия ъгъл. Знаела, че ще ми потрябва, но аз не съм открил реда, по който да я намеря.

Снимането е много лично занимание. Леко се скофтих, като видях, че от може би два месеца почти нямам кадър, който да ми харесва. Нещо повече, от който да съм доволен като етюд, като междинен резултат в ученето и задобряването в нещо. Просто няма. Снимах почти всяка събота може би около два месеца. Все с приятели от фоторазходките, тръгнали от urbanstyle.org, после и на сесии с модел на simplestudio.org. Страхотно е, спор няма — всеки път ми действа амбициращо и ентусиазиращо. И все си мисля, че в картата съм събрал поне няколко добри кадъра. А когато ги видя на голям размер на новия монитор, направо ми се отщява да снимам. Не зная какво ме променя, дали огромните нерви около липсата на достатъчно проекти за работа, дали грижите и тревогите около Светли, дали това че не съм снимал на филм може би цяла година вече…

Избори някакви пак се задават — този път отново ще ни лъжат, че има местно самоуправление и че наистина си избираме управата на общината. Малките кметове пак ще се назначават, доколкото разбирам, за общински събетници отново ще се гласува пропорционално по партии, доколкото разбирам. А досегашните ясни кандидати за кмет на София са един от друг по-големи гламчовци. Бойко Борисов продължава да си развява полицейския кон и да се прави на “яко момче от народа”. Тити Папазов, дето сме го виждали по телевизора как заеква в скороговорки в интервюта за баскетбол ще “спасява” града. СДС казаха нещо от сорта на “повече свобода и по-малко държава”. Пламен Юруков спечели бързо интереса ми с такова казване и не сгреших в първата преценка, че или съветниците му са философи, или той самият е забъркан така. Не зная дали изобщо може да направи нещо, но поне това, че има свой си бизнес малко го оправдава — нагледали сме се на безброй политици, които влизат в кацата с меда за да лапат, щото нямат откъде иначе. Не може само един такъв факт да приспи анахристичното в мен, но засега поне външно Юруков е доста добре премерен в казванията си. Нещо повече, обяснява ги, за разлика от останалите, дето като папагали повтарят написаното от съветниците им и знаят само да сучат локуми в интервютата.

Рекламите от автоматични кампании и тяхната приложимост към малките сайтове и личните дневници е напоследък “гореща” тема. Не, няма да казвам “за” и “против” отделен сайт за реклами, няма и да обяснявам как и защо съм сложил реклами. Който иска, може да се запише за рекламите през моя референция и да пробва сам. Но няма да агитирам — накратко не съм доволен от автоматичните реклами. Те вършат работа за сайтове с голям трафик и “случайни” потребители. Личните страници не са нито достатъчно посещавани, нито човек може да си прави гаргара с посетителите си. Правилният начин е да се рекламира нещо конкретно, като човек се договаря за твърди и реални пари. Блогът е ресурс не защото по някаква случайност този месец е “направил” еди-колко си посещения, а защото аудиторията му е профилирана. И посетителите са читатели, които се връщат, за да четат пак текстове по темите, по които се пише. Най-адекватната реклама в лични дневници е насочената към читателите и щадяща ги. А това с автоматични кампании не може да стане — дори и да са “контекстни” пак не е достатъчно премерено.

Градът се е напълнил със селяндури. Не хора от село — на село има страхотни хора. “Селяндур” е нещо като “градски идиот”, само дето си е наред психически. Та напълнил се е. Не зная кога е станало и само мога да предполагам как. Но лека-полека селянията е масовата градска култура вече. Да си “ърбън” в класическия смисъл вече е старомодно, днес най-градското нещо е да опънеш барбекю между блоковете, да извикаш родата от кюстендилско и граовско (нищо против областите, имам и аз роднини и оттам) да си докарат москветата и “новите” голфове. Да се събираш така по потник или без през ден след работа, да вмирисваш цял квартал на скара. Но да си е твое, “частно”. На общинска земя, ама какво от това? Че то тука единият ти дядо е имал къща навремето, преди лошите да му я отчуждат, да построят тия грозни блокове на нейно място. Вярно, имаш три апартамента в тях, ама това не ти пречи да се държиш навсядъке като у вас си. Не е и лошо да си бетонираш в градината пред блока две пейки с маса между тях. Не, не пейка на алеята, както го прави (тъй де, не го прави) общината — в градинката, за да може да си пиеш ракийката, да бодеш доматите и да плюеш люспите наоколо. Докато викаш “ай наздрай, комши! аа, тука ного убаво стана!”. Нищо, че майките с деца нямат къде да седнат, нали си си сковал маса с пейки в земята, дето е на единия ти дядо! Че може привечер и белотец да се удари, а така! Пък и колата ти е “паркирана” удобно, тука под балкона, дето си я ремонтираш и дето й преточваш маслото в “тревната” площ

Както ми каза един таксиметров шофьор преди месец-два “айде, айде, сега у Перник ракията че вадат от хладилнико, стига сам работил”. А твърдеше, че е от моя квартал. Сигурно “другият дядо”…

Та някой ден общината трябва да започне пак да отчуждава земи. Не масово и не на обикновените хора. А на тия, дето откраднаха толкова неща и построиха на бивши общински земи молове, автогари, бизнес-сгради и какво ли още не. Лека-полека след години общината ще започне да си събира пак ресурса, с който сега все още се хвали, че “била богата”. Ще започнат да работят и контролните общински служби. Например разните там озеленявания, строителни контроли и т.н. Трябва да започнат. Защо ли — защото цялата тая общинска земя, дето й казват “общински терен” е и моя. И твоя, и на всички, дето сме заедно в общността, жители на общината. Общият интерес е интерес на всички и затова е по-важен. А най-важен е този интерес, който крепи общността, който е жизненоважен за правилното и подреденото й съществуване. Този интерес няма начин да е частен, той винаги е общ.

Друг е въпросът, че никога не е управляван както трябва. Но все някой ден и това ще стане. Общото го изисква. Само дето не вярвам да стане с избори…

През последния вече месец все по-трудно намирам свободно време да чета статии в блоговете наоколо. Почти винаги е и късно вечер, а тогава ми се спи зверски. Покрай няколко изоставащи задачки - един позакъснял превод на програми, едно постоянно отлагано обработване на камара снимки и други подобни се зазяпвам в блогсферата, която до съвсем скоро ми беше близка и доста понятна. И не мога да я разбера.

Хората са започнали да пишат някак истерично. Или може би аз чета все такива неща. Така е изострено патетичното в блоговете, че всеки по-нормален, по-оправдан и иначе на място протест или сарказъм стои странно. След такава “разходка” из страниците така съм претръпнал, че статиите на Йовко Ламбрев или пък на Владо Петков са някак прекалено… тихи. Поглеждам после и нещо мое - иначе рядко се чета назад, наистина рядко - и аз съм писал неадекватно на “блогосферата”, “новата медия”, рояка от гласове на “хората на годината”. Какво е станало? Да не би вече да е просто модерно да имаш блог? И да не би вече блоговете да умират, ако не се хранят всеки ден по няколко пъти? Странно…

Преди седмица или две бях тръгнал да пиша нещо по близка тема. Беше дълго обмислено, подредено и обяснено мое разбиране за различното в блоговете. За различните етапи и различните видове. Без някаква задължителност, без говорене за развитие - просто наблюдения на различните начини и причини за бложене. Тогава точно когато щях да запиша статията натиснах съседен бутон или съседна препратка и всичко изчезна. Малко съжалих, че вече съм се разглезил и пиша през браузър, вместо както преди, в текстови файлове. Но така е по-добре - сега неразбирането ми на блогстерията е още по-голямо. Ако си бях казал по-преди сигурно щеше да ми “мине” доста.

Ще напиша нещо по-смислено по темата при възможност. Преди мислех, че истерията “писане на всяка цена” е дребната шарка, детската блоглест, която всеки така и така прекарва по някакъв начин. Днес не съм сигурен дали е толкова просто. Мислех, че смесването на теми и стилове е нормално, когато се търси свой собствен и че с времето и това се нагажда и оправя някак. Днес не зная дали огромна част от пишещите близо и по-далеч наоколо не са си с постоянно такова шизо-бложене. Преди време отделих цял ден за “изчиставне” на регистрацията ми в каталога с дневници bgit.net. Да, много на брой блогове, да - супер… След няколко часа четене и блокиране на адреси приех тактиката “щом е в блог.бг или глог.дир или нещо подобно - блокиране”. Шумът от безразборното писане понамаля чак когато в списъка останаха само сайтовете от по-нормални доставчици. Реших, че блогбг и дир така си възпитават към небрежност - дир особено са специалисти от доста години. Днес не съм сигурен дали доставчиците са виновни или наистина масово хората са взели да пишат без да казват нищо.

Дали шумът около “новата медия” и “ти, личността на годината” не обърква? Йовко беше писал, че му липсва спокойствието и тихия, но изгарящ ентусиазъм на предните години, когато една статия в сайт за линукс беше нещо много. Ама много. Или по-късно, когато блоговете се събираха в html-страничка, генерирана от малък скрипт. Честно казано, и на мен ми липсва това време. Но какво пък - сигурно след години ще ми липсва това сега…

Някой ще каже “какво те интересува как пишат другите”, “да не искаш да ни пречиш” или нещо подобно. Не, на никого не преча - това е моят си сайт и това са моите си мисли за блоговете. Някои неща не ми харесват - особено това, че се започва и в блогсферата да се търсят “фаворити” и “тролове”, близки помагащи и пречещи чужди. Не ми е приятно как лесно плъзва настроение към отделни блогове. Вместо към отделните им теми. Всъщност блогерът не е нищо особено и списание “Тайм” са се объркали - истински ценното е статията - тя е свободно достъпна и много ефективна откъм читаемостта си. Чете се дори едновременно от повече от един. Яка работа. Истински ценното на блоговете е, че в тях има такиве статии - и именно добрата статия може да бъде привличаща или отблъскваща. Не блогерът, той е без лице - дори и да се представи, статиите говорят много преди “за мен”.

Причината да пиша това е може би тази, че за всичко това в голяма степен са виновни агрегаторите. Или казано по-ясно - хората, които ги задвижихме. Агрегатори без правила, критерии и без цензура и отписване. Аз поне не съм видял някого да го отпишат от някой от агрегаторите. Е, аз махах няколко от “Свободната планета”, но най-вече заради продължителна неактивност. Няма тематични агрегатори - всъщност много хора са щастливи и без тях и използват портали и категории с блогове за тематично търсене.

И все пак на фона на всичко това агрегаторите са архаични и немощни да се удържат в близки теми. Дори и да са тематични и филтрирани, пак някой ден ще излязат от границите си. Ще имат развитие, само не знам какво ще бъде. Аз опитвах два проекта, но се отказах на почти начален етап. Много лесно се “забягва” в някоя от крайностите - търсачка или социална мрежа. За оправдаване на търсачка няма достатъчно съдържание, а социалната мрежа въвежда върховенство на автора, който пък лесно става борещ се за точки, симпатии и посещения. И това е работеща схема - има такива сайтове, но нали за статиите в блогове говорехме…

Най-големият успех на съвременния уеб може би ще е да задържи ценността върху създаването на съдържание от потребителите, но в целия този процес да не фаворизира въпросните “създаващи” потребители. А самото съдържание. Многото съдъжание на английски и популярността на свободните лицензи и отказа от авторски права донякъде постига такова “върховенство на съдържанието”. Но в света, не и у нас. Интересно ще ми е дали и как може блогсферата сама да се балансира така, че всеки да може да намира лесно интересното му съдържание. И пак така да открива ново такова.

…А може всичко да е от умората ми напоследък… ;)

От кампанийния блог protest.bloghub.org тръгва отворено писмо до двете министерства - на културата и на образованието и науката по повод нападките от страна на издателството “Труд” на няколко вече електронни библиотеки. Припомням (нека ме извини читателят, който е запознат с темата), че в Интернет съществуват електронни библиотеки, които действат на базата на изключенията от издателските права, както са уредени в българския закон (ЗАПСП, Закон за авторските и сродните му права). Въпросното издателство вече се възползва от силната (и силовата) си позиция и заплаши не един такъв сайт и не един такъв сайт свали съдържание от страниците си.

Въпреки че на пръв поглед издателството е в правото си - много хора ще кажат, че когато нещо се препубликува без съгласието на наследниците на починалия преди по-малко от 70 години автор се нарушават изконните права на тези наследници за изключително разпореждане с творбите на дядо им. Да, на пръв поглед авторските права се припознават от повечето хора като собственост - такава, каквато е собствеността върху материален имот.

Но “Труд”, дори и наистина да имат някакви договори за отстъпване на права от наследниците (каквито не са предоставили в средата, в която заплашват сайтовете, именно Интернет), умело избягват въпроса за изключенията от издателските права. В ЗАПСП има отделен член (номер 24), който урежда общи изключения от всички запазвания на авторски права (разбирай “издателски”; близостта с “авторство” не е близост по смисъл, а случайна - както неведнъж съм отбелязвал в мои статии тук).

Този член 24 е в закона не за да бъде подминаван, не и за да бъде изместван по приоритет от други членове, а именно да действа като задаващ ИЗКЛЮЧЕНИЯТА. “Изключенията” са неща, които са извън общата система на останалите правила. Изключенията не са нещо, за което може да се казва “да, добре, има такива текстове, но все пак в закона се защитават авторските права, вие не сте ни платили, значи ни ограбвате и сте в нарушение”. Изключенията са това, което се взима предвид СЛЕД всички останали правила и ако има конфликт между тези останали правила и изключенията, изключенията задават това, което СЕ ИЗКЛЮЧВА от правилата.

Изключенията са приоритетни пред общите правила.

Това е нещо, което дори и малките деца научават още в първите си години - светът се гради върху общи правила, но животът се управлява от изключенията на конкретното тук и сега. Трудно ми е да разбера как бизнесмените от издателския бранш в “Труд” опитват да поставят общите правила над изключенията. Забележете - не става дума за общи правила от друг порядък, каквито са по-общите закони или Конституцията. Ясно е, че ако общите правила са дадени в закон от по-общ порядък, то те са с приоритет пред изключението в по-конкретния закона от по-нисък порядък. Но в случая говорим за правила за защита на права и правила за изключения от тази защита - и двете са от един и същ закон, публикувани са в един и същ брой на Държавен вестник, под едно и също име - ЗАПСП. Естествено, че на нивото на ЗАПСП изключенията имат предимство пред общите правила… Защо ли? Ами… защото са изключения!

Отвореното писмо на protest.bloghub.org говори само за себе си. Нека всеки, който поне малко усеща съпричастност към темата или разбира, че това е нещо важно и нещо, което е актуален проблем, чакащ развитието си, да прочете писмото. Преди имаше отворени писма до издателството - доста хора в блогсферата писаха такива, включително и аз тук. Но инициативата на протестния блог е по-адекватното нещо днес, защото стана ясно, че нито “Труд” отговаря на тези писма или се трогва някак от аргументацията, нито пък великите ни “национални” медии, до които с копия бяха адресирани те, изобщо се осмеляват да кажат нещо, което би разчоплило раната на “колегите” от “Труд”. По-адекватно е да се пише на тези двама министри и защото точно двете им министерства всъщност са ощетени от кампанията на “Труд”. Вярно, че именно министерството на културата раздухва в момента плакатната и рекламна истерия с “пиратството ограбва”, нещо толкова недомислено и неправилно, че даже не ми се говори за него. Вярно, че е малко вероятно точно тези министри да защитят истинските интереси на министерствата си, истинските интереси на хората в тази страна - тези, които обичат да четат и искат и децата им да могат да откриват литературата за себе си. Тези, които се вживяват в творбите не по задължение и защото са заплатили такса на “Труд”. Тези, които вярват, че художественото наследство трябва да бъде общодостъпно. Тези, които вярват и знаят, че културата се гради върху достъпност до общото.

И въпреки, че може да изглежда ненужно усилие, подкрепата на това отворено писмо е част от нещата, които градят общата ни култура. Най-малкото защото без подкрепата за достъпното общо… това общо лека-полека просто ще изчезне. Или не - ще стане платено в сайтовете на издателства. Което, като си помисля… си е съвсем същото като да изчезне.

Наскоро Жоро Чорбаджийски (gf) е имал препирни леки с едно родно телевизионно предаване. Казвам “имал”, защото през последните дни нямах време за четене и едва днес започнах с “прегледа на печата”. Става дума за снимка, която е публикувана под CC-BY. Случаят с тревогите на Жоро стана повод за поредното ми размишление върху адекватността на самото CC-лицензиране.

Договорът на CC-BY гласи, с две думи казано, че единственото право, което авторът си запазва, е това да изисква авторството му да бъде упоменавано при използване на творбата по какъвто и да е начин. Всъщност изпълнението на това се урежда автоматично от лизенза и законите за авторско право, тоест не е нужно всеки път авторът да налага правото си - то се прилага автоматично. Когато някой е публикувал нещо под лиценз CC-BY (CreativeCommons Attribution), значи чисто и просто вссеки е длъжен да споменава авторството при всяка употреба на творбата. Естествено, става дума за публична употреба - никой закон за авторско право не е толкова извратен, че да изисква от хората да си мърморят под сурдинка, когато разглеждат албум, четат книга или тананикат под душа - все сами.

Всъщност нека не бъдем категорични - както вървят нещата с авторското право, няма да е за учудване, ако някой ден се пръкне и такова изискване. Най-вероятно в САЩ - страната с лицензионно най-извратената правна система…

За сведение на несведущите, наборът от лицензи “CC” (CreativeCommons) е създаден за защита на авторите от “защитата на правата им”. И донякъде - за защита на потребителите на творбите. Не е тайна, че най-добре се защитават потребителите, ако няма защита на авторските права. Но според някои хора авторите нямат естествения механизъм да печелят достатъчно от творбите си, ако те не са достатъчно защитени. И когато на преден план идва отношението между тези две “достатъчно” по-горе, тогава се проявява силата на CC-лицензите. Най-слабата форма на защита е CC-BY, но има и по-крути изисквания, като CC-BY-NC, който забранява комерсиалната употреба без съгласието на автора (който, разбира се, може да дава винаги всякакви права, да издава различни лицензи, изобщо да предоговаря всичко, свързано с творбата му…) и CC-BY-NC-ND, което изглежда май най-жестоката комбинация, включваща забрана на производни версии. Всякакви комбинации на “BY’, “NC” и “ND” са възможни - въпрос на вкус и на степен на садиъм у избиращия лиценза.

Като казах, че “CC-BY” е най-слабата форма на защита, имах предвид буквално това. Когато става дума за правна защита, тоззи е най-щадящият потребителите лиценз. Поне от групата на CC-лицензите.

Но ако приемем, че най-слабата защита е липсващата ;)), тогава най-добре за потребителите е творбите да бъдат обявени като такива за обществено ползване (Public Domain).

Това е съвсем кратко описание на начина на действие на CC-лицензите, както аз го виждам. Надявам се да помага на незапознатите за първата им среща с такъв вид запазване на права - “някои права запазени”.

Личното ми мнение е, че CC-лицензите са преход, те са замислени като преходни, като компромисни от Л.Лесиг (поне в началото, преди еуфорията от прилагането им…). Целта е била винаги по-лесното и по-бързо преминаване на творбите в областта за обществено ползване.

Защото ще е абсурдно, ако не можеш да свириш “Буре” на Бах пред приятели, само защото има вечно авторско право върху него и не си си платил лицензната такса за изпълнение. Също толкова абсурдно би било, ако не можеш да го изсвириш, без преди това да кажеш “а това сега е Буре от Й.С.Бах”.

Абсурдно. Безмислено.

Защо ли? Ами защото CC-лицензите промениха и променят много облика на културата ни. Наистина, тепърва ще има още много влияние от страна на CC. Но основното бяга на заден план - масовото използавне на CC-лицензи, дори в случаи, когато това не е нужно, не решава първоначалния проблем с авторските права, а точно обрантото - затвърждава го като проблем.

С думи прости - когато нямам нужда от защита на авторските ми права, аз пускам творбите си в PublicDomain. Освобождавам ги от оковите на легалното ми авторство. Само така творбата ми може да има свой си живот още преди да изтече ужасно дългият период на авторското право, както е заложен във всички законодателства на западната ни цивилизация.

Най-много ме учудват художествените творци, които настояват да използват CC. Наистина не го разбирам. Значи някой пише разказ, композира албум или поставя пиеса и не иска пари за използването на творбата му. Нищо не иска. Само евентуално да му споменават името. И ако им хареса на хората творбата, да дадат някакъв ресурс в замяна, например пари.

Едно не разбирам - как може тези творци да не разбират, че много по-стимулиращо художествения интерес, много по-ефективно в този смисъл е творбата да бъде свободна от авторски права. Тоест ако аз съм харесал пиесата, ще мина след края, ще кажа “поздравления, вживях се, разчувствах се” или каквото там реша, че е уместно за казване. Ще предложа да платя равностоимостта на нормален билет за театър. Ако съм слушал музика, която ми е харесала, ще се обадя на музиканта/ите и ще предложа да платя колкото мога и колкото искам. И ще направя всичко възможно да ида на концерта им. Или да посетя пак постановката на пиесата.

Това е истинският живот на изкуството. Това, а не задължението, давано от CC-лицензите.

Един приятел и съратник в борбата за свободен софтуер скоро ми каза, че CC-лицензите се харесват толкова на компютърджийте, защото с такъв лиценз “не губят нищо”. Всъщност казахме го почти едновременно. Съгласни бяхме изцяло.

Един програмист така и така не печели нищо като деньги от малка програмка, ако я пусне като shareware. Ако е платена изцяло, тогава - ‘бсолютно хич. И това е хубаво, това е победа на ограничителните свободни лицензи от типа на GNU GPL.

Какъв е изходът за човек, който не може “да си остави каруцата в калта” и трябва да има гаранция, че ще печели нещо? Ами много просто - CC-лиценз. Няма да загуби нищо, но току-виж спечелил ;)

Това е съвсем нормално за компютърджийте! Наистина, дори е прекрасно, че така помагат да се затрие най-гадния тип лицензии - т.нар. “freeware”.

Не казвам нищо и против гореописаната реакция на Жоро - похвално е, че успя да защити правата си пред голяма медия. А пък и той лицензира така снимките си, когато става дума за софтуер, не налага CC, а го издава като свободен софтуер.

Но той е любител-фотограф, естествено е CC-BY, което изисква толкова малко - “снимката е направена от”. Моето лично решение, например, е да се откажа и от това и да публикувам и снимките си без запазени права. Но това е лично решение.

Това, на което се учудвам е, че хора, чието основно занимание е изкуството и които явно опитват да печелят от него, избират CC-лицензиране за разпространение в България. Защо? След като е ясно, че ограничението на CC няма да “свърши работа” и не се нуждаете от него, защо не пуснете творбите без права?

Защо, например, “Балканджи” издават албума си под CC-BY лиценз? Ако аз реша да правя кавър-версия на тяхно парче, ще трябва ли да ги търся за съгласие? Или ще съм длъжен да споменавам авторството им? Пак казвам - който харесва групата, ще плати и концертите, и албумите, и тениските (например). Начинът групата да стане популярна е да прави хубава музика и тази музика да е достъпна. За мен е притеснение, а не облекчение фактът, че една рок-група, при това в България (“негър, и то в Америка”;) иска от мен нещо, което бих направил и без да ми го искат.

Отново: ако искам, аз така или иначе ще дам “признание”. Ако не искам, CC не може да ме задължи - най-малкото няма да ползвам творбите. А не това е целта, нали?

Малко дълго стана, но пък нали не пиша често напоследък, значи се ядва ;) Това е преповторено моето мнение за CC-лицензите и освобождаването от авторски права. Аз не запазвам права върху нещата, които публикувам тук и смятам, че това е правилният начин за мен - нито нещата ми са толкова добри, че да заслужават признание a priori, нито ако са добри, могат да си “позволят” да чакат години ;)