Arcane Lore

Разказвам почти постоянно, най-вече вечер преди да заспя. Може и след това, но не помня. Перманентен блогър. И най-интересните, най-ценни неща са така разказани. И незаписани. Нямам наблизо клавиатура, за да ги запиша. А и да се пресегна, всичко поне леко се променя, някак се нагажда, за да излезе навън и да се отпечата на екрана. Трябва малко да се убият мечтите, за да се запишат. В природонаучния има цял етаж със заковани пеперуди, бръмбари и всякакви буболечета. Една игла през тялото и стои застинало там с години. Под стъкло, с описание отстрани и щатни чистачи, дето забърсват прахта наоколо. Винаги писането променя света. Който не го забелязва е безчувствен, който пък постоянно гледа с жал това обръщане на мислите в думи е лигльо. Средата търсим, но дали я има?

А да можех да записвам мечтите си в суров вид… Помните ли доктор Аки Рос от “Реална фантазия”? Тя записваше сънищата си. Аз си мисля за далеч по-просто, “дневните” сънища. А когато пък съм навън и ходя или пътувам, мисля в музики. После не мога да ги изсвиря, защото все става нещо различно и все самото свирене ме придърпва надругаде. Пак карфици — и под стъкло. И няма как да се запише и това, трябва да се измъчи с прехода към изсвирване. Да се роди в мъките и да стане друго. Да, хубави песни се получават понякога. И някои текстове и те са хубави. Ама не е същото…

В този момент сигурно свирят Blind Guardian във “Фестивална” или може би по-скоро вече приключват. Съвсем скоро хората там ще се разотидат, ако вече не са започнали. Може би е раничко, но след половин-един час най-много всичко ще свърши, “Фестивална” ще стане пак тъпата кръгла сграда в “Слатина”. Или както там се казва, то е място между три квартала.

Аз съм си вкъщи и явно не съм на концерт, щом пиша това. Бях решил да си заредя доста песни на Гардиън и да компенсирам настолно, но имахме други тревоги. Явно и Светли имаше доста свои си тревоги днес, та накрая ни попритесни допълнително с редуване на рев и хълцане от рев. Не съм слушал днес още нищо, освен станалият редовен диск с Бах, така любим на бебо. И на преминаване през кухнята по някое и друго парче от радио “Ретро”. Готино радио, преди малко танцувахме тримата с мъника под звуците на “My oh my” на Слейд.

Та някъде там, в дъждовна Слатина или дъждовен Редут или както там се води, точно сега Калин мята коси и повтаря след Ханси Кюрш “don’t break the circle” и посред разказите за елфи и гоблини вдига показалци и малки пръсти и се оставя на музиките от “Damned for all time” до “The bard’s song”.

Бях казал, че и аз ще ида и както преди време из коридорите на ректората пеехме “Valhala deliverance, why’ve you ever forgotten me” така и сега, там… Калинский е обещал да разправя, аз си стоя без музика и бавно довършвам този текст и все повече се чудя какво правя с живота си в представяните, мечтаните подробности. В общите неща и в непредвиденото ежедневно живеене се справям, сигурно успявам да свърша и някои неща наистина както трябва, или поне се надявам. Но защо малките нещица, на пръв поглед незначителните подробности, които съм си ги представял някак, сега все ми се изплъзват. Не ходя на концерти, рядко се виждам с доста от важните ми хора, често липсва сякаш онова авантюристко “да правим каквото искаме, да става каквото трябва”.

Какво, остарявам? Брргх, да бе да. Може би просто продължавам да планирам, продължавам да мечтая. А трябва да отделям по някое малко местенце всеки ден и за осъществяване. На някое от тези, малките нещица. Да ходя на концерти, да свиря на “Уембли”, да обиколя с ветроходна яхта моретата, да пиша книги, да рисувам отново… Е, може би без това за “Уембли” - то е малко на шега, стига ми само да свиря. Може и да е другаде.