Arcane Lore

Тази събота и неделя (4 и 5 ноември) ще се проведе за четвърти път OpenFest, фестивалът на софтуерната свобода. Както писах наскоро, основната “атракция” на тазгодишното издание на фестивала ще е посещението на Branden Robinson. Брандън е известен сред общността на Дебиан с това, че дълго време ръководеше екипа в Debian GNU/Linux, който е отговорен за X-сървъра. Това, най-кратко казано, е платформата, върху която стъпват всички настолни среди, системи за прозорци и цялата графична шарения, която все повече се харесва на новите потребители на GNU/Linux. И не само че публично беше най-известната личност в X Strike Force, но и наистина успяваше да координира така работата, че освен Дебиан да си има Х-сървър, и самият той да има време да участва в “политическия” живот на общността.

След като пет пъти участва в надпреварата за избор на едногодишен представителен лидер на проекта Дебиан (DPL, Debian Project Leader), Брандън спечели изборите миналата година и заедно с неформалния си екип “Project Scud” зае позицията през април 2005г. На тазгодишните избори не участва и днес мястото му се заема от друга известна фигура в Дебиан-общността - Антъни Таунс (“aj”).

Лекцията в събота ще е на тема “Debian Democracy”, а тази в неделя - “Debian Package Management System”. Една на философска тематика и една на технологична.

Самият фестивал е разпределен в двата дни, като програмата му включва различни лекции, представяния, работни групи и изложби.

Два дни във военния клуб в центъра на София - не е казано, че всеки трябва да изтърпи всичко от началото до края, нито че всички трябва да отидат. Но това събитие е едно от много, много малкото с акцент върху свободния софтуер и култура. Не си заслужава да го изпускате. Най-малкото… има цяла година до следващия, а пък и Брандън Робинсън за Дебиан е нещо като Джоичи Ито за блоговете. Както казват в далечни земи “a must see”.

Joichi Ito говори пред 30-40 слушателя в 65 аудитория на Философски факултет в СУ. И след това говори с тях. Лекцията му беше интересна и в обстановката на познатата аудитория, седнал на изтърканата и изписана с надписи банка се усмихвах отвътре, че на моменти виждам как Джоичи нарочно обяснява странични подробности за илюстрация и за улеснение на публиката, а пък в същото време самата публика кимва леко с глава и учтиво изчаква отклонението. Повечето хора, вярвам, разбираха доста от нещата, но е в рамките на добрия тон да оставиш лектора сам да води представянето си. Сигурно е нормално да има такива паралелни “изтърпявания”, когато лекторът не познава аудиторията си. Ние знаехме за него, сигурен съм - кой повече, кой по-малко, но той едва ли е следил българския интернет и онлайн- и офлайн-процесите около него. Беше приятно, отдаван не се бях чувствал така.

Отидох горе-долу навреме за лекцията, защото “кръшнах” малко от работа - излязох с 15 минути по-рано, като се обадих само на колегата ми, друтия линукс-админ. Не е готино да се излиза така от място, където всичко се отчита с магнитни карти, но какво пък - Джоичи Ито няма да дойде пак в СУ, само защото предишния път Ясен не е успял да излезе от работа :)

На една от вратите на 65-та мернах Каладан, но ми стана неудобно да му се обадя и влязох направо. Изчакването пред вратите на аудиторията ми е познато, 65-та е единствена на етажа и дава добър обзор към стълбите - не можеш да пропуснеш идването на лектора. А докато го чакаш, защо да не побъбриш с колеги. Сега се сещам, че пред аудитория 41 (на долния етаж, другата “философска” аудитория в Ректората) веднъж в първи курс изпуснахме проф. Ради Радев - човекът минал покрай нас, потърсил с очи погледите ни и като не ги намерил, влязъл вътре. И казал на малкото хора вътре, че поради недостатъчно присъствие отменя лекцията. Академичен хумор :)

Владо (Каладан) ми каза вътре в аудиторията, че 65-та била на историческия факултет. Хм, вярно, че историците я ползват почти постоянно, но много добре помня как като четях за изпит в библиотеката, изрових отнякъде прашен годишник на Университета някъде от средата на миналия век. И там, на първата страница на представянето на философския факултет имаше голяма чернобяла снимка на аудитория 65, препълнена догоре. А отдолу - надпис от сорта на “най-голямата аудитория в южното крило на Alma Mater, 65 във Философски факултет”. Все едно.

Видях и Пейо и Йовко и на трима им с Владо се зарадвах много. Винаги свързвам цялото това крило на СУ със студентските ми години, с лекциите и упражненията по философия, с колегите и приятелите ми оттогава. Та аз дори щях да ходя на една от конференциите на сайта “Линукс за българи” и една от причините да не се кача беше точно че е в аудитория в южното крило. Затова като видях Владо, Пейо и Йовко се поуспокоих - за мен интересът и дейността ми в мрежата е свързан много здраво с философията, а тях пък няма как да не ги свържа с дейности в мрежата. Сетих се, че с Владо не сме разговаряли от цяла вечност. Трябва да намерим някой хубав китайски и да се запасим с проблеми по проекта за превод на Gnome за обсъждане :)

Самата лекция на Джоичи Ито беше интересна и ценна по различни начини. Не мога да кажа, че е казал нещо, което никой не е очаквал, че са направени някакви мащабни разкрития - изобщо медийна новина няма да измисля. Но хубавото е точно това, че повечето неща или вече съм ги чувал или чел някъде и съм се съгласявал и ентусиазирал от тях, или ми се струва, че сам съм ги имал поне като настроения. Много пъти се улавях как се подсмихвам или изтръпвам, все защото чувам неща, които и аз съм си мислил по някакъв подобен начин. Голяма част от представянето съдържаше обяснения на основни положения в развитието на Интернет и макар интересни, не бяха чак запленяващи. Но ми направи впечатление, че Джои е от онези хора, които успяват да се ентусиазират в плановете си и с въодушевение всеки път да разсъждават върху прогнозите си. Именно от проектите на Джои за развитието на Интернет, на корпоративните структури във фирмите и на обществото като цяло изтръпвах. Страхотно е да виждаш ентусиазма на човек, разбрал, че идеите са за да се осъществяват и точно осъществяването “важи”. А Джои явно го е изпитал всичко това от първо лице - бил е свидетел и пряк участник на големия наплив на идеи в Интернет и на тяхното осъществяване.

След премерения академичен тон на Лорънс Лесиг, след искрения и жив патос на Ричард Столман този ентусиазъм на осъществяващия идеи Джоичи Ито ми допадна. Дойде на място - зае още едно от празните места в пъзела на разбирането ми на обществото. Не просто “за” обществото - всеки има такова и то винаги е пълно. Общото разбиране е това, което е истинското предизвикателство и Джои Ито показа първи уроци по разбиране на мрежата. Много от присъстващите сигурно разбират доста, но това не е важно - винаги важно е основното разбиране. Като топлата вода, която всеки път трябва да се “открива”, за да… я има.

Проектът “Нов живот за стари книги” е инициатива в Интернет, която има за цел да доведе до българската публика класически, известни ни още от детството преводни книги. Сегашните преводи на някои от тези книги, с които в ръка сме заспивали, са със запазени от издателствата права. Затова не може тези преводи да се публикуват свободно и да са обществено достъпни. Можем единствено да се надяваме издателствата да решат да пуснат ново издание и да имаме парите да си ги купим. Решението на проблема е в създаване на конкурентна среда, в която да можем да четем различни преводи и да избираме по-добрия и по-достъпния.

Продуктите на проекта за нови преводи ще бъдат лицензирани с някои права запазени (с лицензите от групана Creative Commons) или без никакви запазени права. Това означава, че преводите ще могат да се четат, разпространяват, изтеглят от Интернет и споделят с приятели. Редом с напълно свободната електронна версия на превода ще бъде налична и възможността за поръчване през Интернет на отпечатано тяло, като печалбите от тези продажби ще се разпределят между създалите продукта преводачи, редактори и дизайнери на текста и корицата.

Какво може да промени този проект?
Новите преводи могат да съберат енергията и ентусиазма на много преводачи, които искат да превеждат за хората, а не само за пазарните стратегии на издателите. Много филолози, които днес работят в друга сфера, не по специалността си и няма да имат възможността да преведат нещо за голям издател, могат да се включат в проекта и да зарадват читателите.
Имената на тези преводачи ще бъдат вписани в преводите и преведените текстове, след графично оформление, ще бъдат предоставени за публикуване в интернет-издателства. Това означава, че всеки, който иска да притежава хартиено копие на преведената книга, ще може да си я поръча срещу малка сума и ще знае, че цената, която плаща, отива в джоба на преводачите, редакторите и дизайнерите. И че с всяко купуване на книга от проекта подпомага пряко развитието му. Участва в осигуряването на прехрана на тези хора, като заплаща работата по специалността им. Вместо да продават по сергии и да работят в барове, те ще могат да превеждат, редактират, рисуват корици…

Какво е състоянието в момента?
Всяка книга, както и всяка друга творба на изкуството след създаването си автоматично получава защита на т.нар. “авторски права” от закона. В различните страни законите за авторско право са различни, но в съвременния западен свят (тоест и у нас, а и почти навсякъде по света) са сходни помежду си. Тези “авторски права” гарантират пълен монопол върху разпореждането с творбата след създаването и публикуването й през целия живот на автора и дори след смъртта му - у нас срокът е 70 години след смъртта на автора. Монополът на “авторските права” може да се преотстъпва и откупува - това е в основата на издателския бизнес, най-ценният ресурс там е откупеното авторско право. Понякога с договора издателите го откупуват временно, при определени условия, за определени употреби или направо откупуват пълните права от автора.

Авторите най-често нямат възможността сами да издават книгите си, затова подписват такива договори с издателите. И се прехранват с хонорари за творбите си. Както например навремето Ван Гог е рисувал или Достоевски е писал - следващата картина или следващият разказ е бил авансово изплатен и парите са отишли за наем и храна. Истинските права, които урежда законът, не са авторски, а издателски. Възникването на идеята за авторските права е свързано с началото на масовото издаване на печатни книги. Целта е регулиране на издателския бизнес и съответното му държавно облагане. Затова на практика законите за авторски права служат най-често и най-видимо на издателите, по-незабележимо за държавни такси и едва на последно място идва авторът.
Но какво става, когато авторът умре? Ако е бил собственик на правата си и ако книгите му се продават, може наистина да има малко пари за децата му. Но защо трябва давността на правата да е цели 70 години след смъртта на автора? Статистиките сочат, че почти всички книги са продаваеми масово през първата година на издаването си. Малка част - и през втората година. Едва много малко от книгите - тези, които издържат второ и трето поредно издание, могат да носят печалби повече години. Но във всички случаи става дума за период под десет години.

Книгите, които продължават да печелят пари от допълнителни тиражи и от постоянното си преиздаване, са много малко и са известни световни класики. Всички останали произведения попадат в пазарната им сянка и изчакват 70-годишния законов срок. Недостъпни за свободно обществено използване. Не става дума, че не са безплатни - тези книги нямат тираж, нямат нови издания, няма дори и бройки в по-малките библиотеки. Дори и за човек, който иска да плати за тях, те остават недостъпни.
Същата е и съдбата на филмите, между другото - много ясен и отрезвяващ пример е този с авторските права в киното. Огромен брой стари киноленти са безвъзвратно загубени вече, защото са се разпаднали химически, докато “чакат” изтичането на правата им. След като са стояли дълги години в хранилищата на филмовите компании, днес в кутиите им има само сив прах. Не е било легално възможно дори да се копират с цел физическо запазване - законът за авторското право се занимава именно с ограничаване на копирането.

Как можете да се включите и вие?
Проектът “Нов живот за стари книги” е постоянен, няма срокове и можете да го подпомагате както намерите за добре и когато имате възможност. Най-вече проектът ще има нужда от преводачи и редактори. Всеки, който има интерес към графичното и текстово предпечатно оформление също може да бъде полезен. Икономическата схема, по която ще се получават евентуалните печалби от продуктите на проекта не е съвсем уточнена, но едно е сигурно - основният ресурс винаги ще бъде връщан на самите преводачи, редактори и дизайнери. Това означава, че ако проектът успява да продава част от творбите, печалбите ще бъдат за създалите ги.

И по-конкретно?
Засега адресът на проекта е този:
http://yasen.lindeas.com/wiki/OldBooks.
Там ще се извършва работата по текстовете. В скоро време описанията там ще бъдат по-удобно подредени и работата ще бъде улеснена. Всеки е добре дошъл да добавя предложения за конкретни нови преводи и да се добавя в списъците като преводач или редактор.

В скоро време очаквам да се появят подобни проекти и в други сайтове. Дори призовавам който има интерес към идеята, да я подкрепи с проект на своя си сайт. Инициативата може да избегне неудобствата на централизирането си и да се развие разпределено. Когато отделните проекти в различните сайтове напреднат достатъчно и имат конкретни резултати, готови преводи на текстове, може да се започне събиране на хората на периодични срещи - на живо или, при невъзможност, през мрежата. Тези срещи ще имат възможността да прераснат в свободни литературни клубове. Посоките за развитие на проекта след това са много, различни и интересни. Най-добре да ги оставим на бъдещето :)

На страниците на уики-то откривам раздел Преводи. В него в близките дни ще започна обявяване на проекти за превод на български на художествени текстове, техническа документация и хуманитарни изследвания. Оригиналните текстове ще бъдат или с изтекли авторски права, или с получено изрично съгласие от собственика на правата за превеждането им.

Получените преводи ще бъдат свободни текстове. Това означава, че според преценката и желанието на преводачите преводите или ще бъдат без запазени права, или ще се запазват само част от авторските права. Тези текстове, които ще са с лиценз, ще бъдат или под GNU FDL, или под някой от по-свободните лицензи от групата на Creative Commons - BY, BY-SA, BY-SA-NC. По-свободните лицензи ще бъдат препоръчвани на преводачите, но и най-ограничителният BY-SA-NC-ND няма да бъде отказан, ако това е изричното желание на преводача.

Ще се приемат, разбира се, и всякакви други подобни лицензи, стига основните свободи на употреба и преиздаване да бъдат осигурени на читателите.

Този проект е в отговор на лицемерието на едно българско издателство, което си позволи да заплашва със съд сайт за незрящи, където бяха публикувани в удобен за екранни четци вид някои класически текстове. Понеже издателството е възможно наистина да е в легалното си право да преследва сайта и понеже въпросното издателство по никакъв начин не улеснява незрящите ни съграждани да се докосват до безценното литературно наследство, този проект за преводи е нужен.

Това е проект, който няма да се развива бързо, но ще е дългосрочен. Целта му е създаване на качествени преводи, които ще могат да се използват не само в Интернет и не само в уики-то тук.

Очаквам съвсем скоро подобни инициативи да стартират и на други места. Ще публикувам редовно информация за този проект, както и за развитието му в другите сайтове.

Наскоро Жоро Чорбаджийски (gf) е имал препирни леки с едно родно телевизионно предаване. Казвам “имал”, защото през последните дни нямах време за четене и едва днес започнах с “прегледа на печата”. Става дума за снимка, която е публикувана под CC-BY. Случаят с тревогите на Жоро стана повод за поредното ми размишление върху адекватността на самото CC-лицензиране.

Договорът на CC-BY гласи, с две думи казано, че единственото право, което авторът си запазва, е това да изисква авторството му да бъде упоменавано при използване на творбата по какъвто и да е начин. Всъщност изпълнението на това се урежда автоматично от лизенза и законите за авторско право, тоест не е нужно всеки път авторът да налага правото си - то се прилага автоматично. Когато някой е публикувал нещо под лиценз CC-BY (CreativeCommons Attribution), значи чисто и просто вссеки е длъжен да споменава авторството при всяка употреба на творбата. Естествено, става дума за публична употреба - никой закон за авторско право не е толкова извратен, че да изисква от хората да си мърморят под сурдинка, когато разглеждат албум, четат книга или тананикат под душа - все сами.

Всъщност нека не бъдем категорични - както вървят нещата с авторското право, няма да е за учудване, ако някой ден се пръкне и такова изискване. Най-вероятно в САЩ - страната с лицензионно най-извратената правна система…

За сведение на несведущите, наборът от лицензи “CC” (CreativeCommons) е създаден за защита на авторите от “защитата на правата им”. И донякъде - за защита на потребителите на творбите. Не е тайна, че най-добре се защитават потребителите, ако няма защита на авторските права. Но според някои хора авторите нямат естествения механизъм да печелят достатъчно от творбите си, ако те не са достатъчно защитени. И когато на преден план идва отношението между тези две “достатъчно” по-горе, тогава се проявява силата на CC-лицензите. Най-слабата форма на защита е CC-BY, но има и по-крути изисквания, като CC-BY-NC, който забранява комерсиалната употреба без съгласието на автора (който, разбира се, може да дава винаги всякакви права, да издава различни лицензи, изобщо да предоговаря всичко, свързано с творбата му…) и CC-BY-NC-ND, което изглежда май най-жестоката комбинация, включваща забрана на производни версии. Всякакви комбинации на “BY’, “NC” и “ND” са възможни - въпрос на вкус и на степен на садиъм у избиращия лиценза.

Като казах, че “CC-BY” е най-слабата форма на защита, имах предвид буквално това. Когато става дума за правна защита, тоззи е най-щадящият потребителите лиценз. Поне от групата на CC-лицензите.

Но ако приемем, че най-слабата защита е липсващата ;)), тогава най-добре за потребителите е творбите да бъдат обявени като такива за обществено ползване (Public Domain).

Това е съвсем кратко описание на начина на действие на CC-лицензите, както аз го виждам. Надявам се да помага на незапознатите за първата им среща с такъв вид запазване на права - “някои права запазени”.

Личното ми мнение е, че CC-лицензите са преход, те са замислени като преходни, като компромисни от Л.Лесиг (поне в началото, преди еуфорията от прилагането им…). Целта е била винаги по-лесното и по-бързо преминаване на творбите в областта за обществено ползване.

Защото ще е абсурдно, ако не можеш да свириш “Буре” на Бах пред приятели, само защото има вечно авторско право върху него и не си си платил лицензната такса за изпълнение. Също толкова абсурдно би било, ако не можеш да го изсвириш, без преди това да кажеш “а това сега е Буре от Й.С.Бах”.

Абсурдно. Безмислено.

Защо ли? Ами защото CC-лицензите промениха и променят много облика на културата ни. Наистина, тепърва ще има още много влияние от страна на CC. Но основното бяга на заден план - масовото използавне на CC-лицензи, дори в случаи, когато това не е нужно, не решава първоначалния проблем с авторските права, а точно обрантото - затвърждава го като проблем.

С думи прости - когато нямам нужда от защита на авторските ми права, аз пускам творбите си в PublicDomain. Освобождавам ги от оковите на легалното ми авторство. Само така творбата ми може да има свой си живот още преди да изтече ужасно дългият период на авторското право, както е заложен във всички законодателства на западната ни цивилизация.

Най-много ме учудват художествените творци, които настояват да използват CC. Наистина не го разбирам. Значи някой пише разказ, композира албум или поставя пиеса и не иска пари за използването на творбата му. Нищо не иска. Само евентуално да му споменават името. И ако им хареса на хората творбата, да дадат някакъв ресурс в замяна, например пари.

Едно не разбирам - как може тези творци да не разбират, че много по-стимулиращо художествения интерес, много по-ефективно в този смисъл е творбата да бъде свободна от авторски права. Тоест ако аз съм харесал пиесата, ще мина след края, ще кажа “поздравления, вживях се, разчувствах се” или каквото там реша, че е уместно за казване. Ще предложа да платя равностоимостта на нормален билет за театър. Ако съм слушал музика, която ми е харесала, ще се обадя на музиканта/ите и ще предложа да платя колкото мога и колкото искам. И ще направя всичко възможно да ида на концерта им. Или да посетя пак постановката на пиесата.

Това е истинският живот на изкуството. Това, а не задължението, давано от CC-лицензите.

Един приятел и съратник в борбата за свободен софтуер скоро ми каза, че CC-лицензите се харесват толкова на компютърджийте, защото с такъв лиценз “не губят нищо”. Всъщност казахме го почти едновременно. Съгласни бяхме изцяло.

Един програмист така и така не печели нищо като деньги от малка програмка, ако я пусне като shareware. Ако е платена изцяло, тогава - ‘бсолютно хич. И това е хубаво, това е победа на ограничителните свободни лицензи от типа на GNU GPL.

Какъв е изходът за човек, който не може “да си остави каруцата в калта” и трябва да има гаранция, че ще печели нещо? Ами много просто - CC-лиценз. Няма да загуби нищо, но току-виж спечелил ;)

Това е съвсем нормално за компютърджийте! Наистина, дори е прекрасно, че така помагат да се затрие най-гадния тип лицензии - т.нар. “freeware”.

Не казвам нищо и против гореописаната реакция на Жоро - похвално е, че успя да защити правата си пред голяма медия. А пък и той лицензира така снимките си, когато става дума за софтуер, не налага CC, а го издава като свободен софтуер.

Но той е любител-фотограф, естествено е CC-BY, което изисква толкова малко - “снимката е направена от”. Моето лично решение, например, е да се откажа и от това и да публикувам и снимките си без запазени права. Но това е лично решение.

Това, на което се учудвам е, че хора, чието основно занимание е изкуството и които явно опитват да печелят от него, избират CC-лицензиране за разпространение в България. Защо? След като е ясно, че ограничението на CC няма да “свърши работа” и не се нуждаете от него, защо не пуснете творбите без права?

Защо, например, “Балканджи” издават албума си под CC-BY лиценз? Ако аз реша да правя кавър-версия на тяхно парче, ще трябва ли да ги търся за съгласие? Или ще съм длъжен да споменавам авторството им? Пак казвам - който харесва групата, ще плати и концертите, и албумите, и тениските (например). Начинът групата да стане популярна е да прави хубава музика и тази музика да е достъпна. За мен е притеснение, а не облекчение фактът, че една рок-група, при това в България (“негър, и то в Америка”;) иска от мен нещо, което бих направил и без да ми го искат.

Отново: ако искам, аз така или иначе ще дам “признание”. Ако не искам, CC не може да ме задължи - най-малкото няма да ползвам творбите. А не това е целта, нали?

Малко дълго стана, но пък нали не пиша често напоследък, значи се ядва ;) Това е преповторено моето мнение за CC-лицензите и освобождаването от авторски права. Аз не запазвам права върху нещата, които публикувам тук и смятам, че това е правилният начин за мен - нито нещата ми са толкова добри, че да заслужават признание a priori, нито ако са добри, могат да си “позволят” да чакат години ;)