Arcane Lore

Тези дни имам ту успехи, ту грижи в съвместната си работа с лаптоп Fujitsu-Siemens Amilo 2515. Служебен, даже аз си го избрах от три-четири модела от този клас. Нищо особено като машинка, не е нещо, което ще впечатли мултимедийните манияци или пък отворковците, дето джиткат най-новите игри мобилно. Още повече пък влюбените в Mac и/или ThinkPad — то за тях заместител няма, доколкото зная още не е открито такова лечение ;)

Всъщност не съм съвсем прав — на джуиджицу-то могат и игри да се играят (в линукс-дистрибуциите вече има доста свободни игри, голяма част от тях вече са и готини), и за мултимедия става, макар в някакви нормални граници.

Амило 2515 представлява преносим компютър с Intel Core2Duo (по 1.5 ГХц), вградено видео Intel Mobile GM965, 15.4” WXGA-монитор (1280 на 800) с Brilliant View и безжична карта Intel 3945. Другото са подробности, които варират доста между различните конфигурации, предполагам. Моята е с 2 по 1GB RAM, 160GB SATA-диск и 6-клетъчна батерия, която би трябвало да осигурява около 3 часа и половина нормална работа. Да, ама не съвсем…

Всички неща по компютъра тръгват безпроблемно под GNU/Linux. Инсталирах за нула време Debian testing и го донастроих и обнових до Sid. Всъщност първо се обърках и цяла вечер се опитвах да подкарам инсталация на “ia64”. Правилният порт на Debian, както ми казаха и в българската дебиан-листа, след като леко изтормозен реших да споделя, е “amd64”. Преди това аз в объркването си опитвах да заредя инсталацията от USB-памет, после доста се тормозих с 5-6 варианта на CD, от първи диск на testing до businesscard на stable. По едно време в нарастващото си отчаяние дръпнах 64-битовата версия на Ubuntu. Добре че тя пък не тръгна явно заради лош носител, та сега съм си пак на Дебиан. Не е вярно това, дето имало дистрибуции за начинаещи, за напреднали, дистрибуции дето били по-красиви и други, дето не били… Дрън-дрън, всичко си е линукс, един Slackware или LFS може да се настрои да изглежда и работи както най-най-лъскавото Убунту или каквото там се сетите друго…

А и самата инсталация и настройка на Дебиан не отнема изобщо много време. Сигурно повече щях да се забавя с някоя от по-“лъскавите” дистрибуции. Не бях инсталирал настолен Дебиан от много време — вкъщи Wishmaster ми е инсталиран преди около 7 години може би и от тогава само е обновяван. Когато съм бил линукс-сисадмин пък, системите, които правех и поддържах, си бяха headless, само сървъри. Та не бях виждал графичния инсталатор на Дебиан и останах приятно изненадан. Без да е излишно претрупан, все пак си беше приятен за гледане и удобен за работа. Е, по-голям кеф е без графика, ама нейсе, нали всичкото потребител днес иска да му е шарено и да мърда. ;)

Малко се замотах с безжичната карта, не бях имал работа с такива неща преди, не ми се е било налагало. Накратко, за да работи трябват:

# apt-get install ipw3954-modules-2.6-amd64 ipw3945d firmware-ipw3954

Това последното едвам го открих, защото е в non-free, а аз от много време насам ползвам само main на Дебиан, без да правя компромиси с contrib и non-free. Но за това сега направих изключение, защото ми се налага да ползвам вирелес. Ако сам си избирах лаптоп и знаех за това, щях да го избегна, това е първата причина да не съм съвсем доволен от хардуера.

Почти всички нужни глезотии за работа с лаптоп си се инсталират от съответните task-ове с пакети. Разните датчици, управления на захранването, заключвания, приспивания в паметта и на диска, бързи команди с бутона Fn и т.н. си работят идеално.

Но без едно — не мога да намаля пустата яркост на екрана. Ужасно е — все едно гледам в прожектор. Особено след като последната половин година свикнах с прекрасния монитор Eizo FlexScan S1931. Еизо-то си има и датчик за околно осветление и сам си настройва backlight-а в съответствие със светлината в стаята. През нощта, когато е тъмно наоколо, сам си намалява яркостта и не дразни очите, а при силно осветление наоколо я засилва и така постоянно човек гледа еднакво отчетлива картина. Която не уморява очите — бях забравил какво е да ме болят очите от работа с компютър.

Но Eizo-то си е няколко класи над монитора на Амило 2515. Амило-то е с огледален дисплей, което затруднява още повече работата, докато Еизо-то е с приятно мек матов отблясък и работата с него прилича повече на разлистване на цветно списание, отколкото на гледане в LCD. Друга видима разлика е в зрителните ъгли. Но за работен лаптоп на мен ми върши работа — фотографиите така или иначе ще си ги обработвам предимно на Еизо. Eizo S1931 е с матрица S-PVA, докато Amilo-то предполагам, че е с някаква TN. При накланяне на капака видимо се променят яркостта и цветовете на екрана — типично за TN. Никой никъде не казва в спецификациите на лаптопите какви са ползваните матрици. Много ме дразнят разните идиоти западняци, дето пишат тъпи ревюта за лаптопи и ми обясняват какъв точно отенък на сивото бил капакът, а не са проучили и не пишат дали матрицата е TN, TN+Film, PVA, MVA, IPS… А това е много по-важно.

Touchpad-ът е удобен, вече седмица работя само с него, още не съм излязъл да си взема USB-мишка, а вкъщи имам само PS/2-ки. Представлява правоъгълник със само два еднакви по дължина бутона отдолу. Във въпросните ревюта в Интернет разни неграмотници бяха писали, че тъчпад-ът е добър, ама много лошо, че му липсва поле за скрол. Още една причина да не се четат ревюта — има си скрол и то не само вертикален, ами и хоризонтален, има си даже разпознаване не само на единично, а и на двойно и тройно натискане. Ползвам двойното за среден бутон, тройното — за десен.

Добавя се в /etc/Xorg/xorg.conf:

Section “InputDevice”
    Identifier “SynPS/2 Synaptics TouchPad”
    Driver “synaptics”
    Option “CorePointer”
    Option “Device” “/dev/input/event/2”
    Option “Protocol” “ImPS/2”
    Option “SHMConfig” “true”
    Option “VertEdgeScroll” “true”
    Option “HorizEdgeScroll” “true”
    Option “CornerCoasting” “true”
    Option “LockedDrags” “true”
 EndSection

И всичко спи. ;) Е, трябват час-два, за да свикне човек с чувствителността и да си премерва двойните и тройните натискания. Всъщност всички тия неща, че и някои допълнителни, могат да се настройват от Synaptics:

# apt-get install xserver-xorg-input-synaptics gsynaptics

Вместо gsynaptics може да се ползва ksynaptics или qsynaptics. Използват съответно средите на GNOME, KDE и само Qt-библиотеката. Дават лесен начин за настройка на тъчпадите, прелистванията с тях, видове натискания, чувствителности, граници на ръбовете и др. под. Не можело да се прелиства — чушки… Аман от “разбирачи”, дето ги пишат тия ревюта! Видял нашият как изглежда “Виндос Глиста” и вече се пише ”експерт”.

Та всичко си тръгна за нула време, никакви проблеми с какъвто и да е хардуер по лаптопа. Изключая един — контрола на яркостта на екрана. Донастройката на всичко друго беше по-скоро занимавка от сорта на “тоя аплет къде точно да го сложа” или “каква цветова тема да си настроя”. Но яркостта е отвратителна.

Добавих модула “video” с `modprobe video`, не беше включен по подразбиране. И пак — acpi “не знае нищо за никакви американци и не е писала таквоз нящо!”. Тъй де, ACPI не разпознава изобщо яркостта на екрана. Няма и никаква реакция от xev на бутоните Fn+<F8> и Fn+<F7>, които би трябвало да са за понижаване и намаляване на яркостта. И в BIOS няма нищо по въпроса, всъщност биос-ът е ужасно малък като настройки, я има две-три общо, я не. Аплетът “brightness applet”, който идва като част от Gnome Power Manager, няма никакво влияние. Преди добавянето на модула “video” аплетът твърдеше, че не разпознава изобщо екрана, а след това работи, има си плъзгач и т.н. Но не променя яркостта.

В /sys/class/backlight след зареждане на “video” има директория “acpi_video0”, но промени във файловете вътре не оказват никакво влияние. Графичните инструменти на KDE и GNOME имат разни плъзгачи и полета за настройки на яркостта при различните условия (на батерии, на мрежа и т.н.), но и тия настройки не оказват никакво влияние.

На практика яркостта на екрана си е постоянно 100% и след час-два работа очите вече болят. И батерията не издържа много — до обявеното 3ч. 45мин. никога не се стига. Аплетите на батерията предсказват 1ч. 55мин. работа на батерии при издърпване на кабела. Но практически времето е максимум час и половина. От екрана-прожектор консумацията явно се завишава силно. Особено ако се ползва и безжичната мрежа — тая джаджа харчела страшно много ток, не знаех. Логично всъщност, то си е малък радио приемопредавател…

Иначе работата на преносима машинка е много по-различна, най-малкото съм спокоен за данните си и не завися от поредното спиране или премигване на тока (бившите ми колеги от енергото се излагат малко от нова година насам). И клавиатурата е по-удобна, стига човек да свикне веднъж с размерите й. Мога да работя и от кухнята, докато бебето спи оттатък, например. Или пък като се позатопли малко времето — навън някъде в някой парк. Което ми напомня да ида освен мишка да си взема и някаква свястна раница или чанта.

Преносимата машинка се казва Rainmaker (дали някой ще открие връзката между имената), а ресурсът ми в джабер, когато съм на него, е “wandering”. Ако някой се интересува, може да ме “разпознава” така — леле, колко социални данни “изпуснах” :D

Но да не беше само тая яркост на екрана… Още търся начин да регулирам backlight-а, но засега неуспешно. Има из Интернет разни “решения” с промяна на гама-настройките, но тия хора просто не правят разлика между гама и яркост. Едното е съвсем, ама съвсем различно от другото. Като се намалява гамата, яркостта на екрана не се променя, само цветовете стават по-тъмни. С гама-корекциите се настройва цветови профил, яркостта на подсветката на LCD-то е нещо съвсем друго.

Qmail е за обществено ползване, без авторски права. От вчера, 29-ти ноември. Представяте ли си, точно qmail? Аз лично не можах да повярвам, когато видях новината за отказа от права на небезизвестния djb.

Дълги години начинът да се поддържа модерен пощенски сървър бяха горе-долу два. Ако човек идва от дистрибуциите с пакетни системи със силни зависимости, като Debian или RedHat, най-логичният избор падаше върху подразбиращия се сървър там. В по-общия случай това означава Sendmail, а в останалите — Exim или Postfix. Qmail пък като правило ползваха админите със “слакерска” нагласа. Казвам “нагласа”, защото съм виждал хора, които инсталират qmail върху Дебиан, просто защото се придържат към нагласата си от Slackware и никога не се доверяват на пакетната система, ако могат да го избегнат.

През годините в някои дистрибуции един SMTP-сървър биваше изместван от друг, някъде се появяваха съотносими поддръжки (разбирани както като ефикасност в разрешаване на доклади за грешки, така и като общност “привърженици” на дадения пакет сред разработчиците) за два или три сървъра. Ставаше все по-лесна замяната на един сървър с друг на малко натоварени системи, а и постоянно се появяваха (и се появяват и днес, в това няма нищо лошо) нови дистрибуции. Решаващи “пощенския въпрос” по свой си начин.

Само qmail си беше малко като “черна овца” за много от “пакетно възпитаните” потребители на GNU/Linux. Пък и всички сме слушали и чели приказките за това колко велик е кодът, излизащ от клавиатурата на D.J.Berstein, за така и непоисканите дълго време награди за открит и доказан бъг и т.н.

Нямам идея какво е довело до това решение за пълен отказ от права. Не съм следил qmail, а и в общото пространство не се беше появявал намек за такова решение.

Лично за мен това е страхотно, върховно! Най-свободният софтуер е точно този с пълен отказ от права.

Радвам се и чисто по дебиански, защото това ще означава, че най-накрая qmail ще може да види официалното хранилище на Дебиан отвътре. Може би дори бих го пробвал за себе си — вече са зад мен годините, когато работната системна администрация ме интересуваше. Сега администрирам себе си и за себе си.

Честито на всички! Най-вероятно дори и да не подозирате, зависите от някой qmail-сървър някъде по пътя на пощата ви.

Срещи в Морската градина

Как да не е разхвърляно? Спя на почивки, работя на почивки. Тоест опитвам се да работя - то не става без спокойствие и продължителност. Както каза веднъж преди години Жоро Колев в Морската градина във Варна, “Аз съм програмист, моята работа е креативна и ми трябва спокойствие”. Е, аз не съм чак програмист, но все пак…

Като се сетих за учредяването на Сдружение “Свободен софтуер” и страхотните два дни, които по това време прекарах във Варна сред толкова ентусиазирани и толкова близки ми като нагласа хора…

Та като се сетя и се сещам как трябваше да минат няколко години, за да могат други едни хора да взривят това сдружение отвътре. Сещам се как почти нищо не съм знаел за истинските събития тогава. И как наскоро приятели ми ги разказваха. Сещам се и как на едно друго “място” вече три години се “учредява” фондация за свободен софтуер. Три години…! Сещам се и как периодично мрънках в пощенския списък, как предлагах аз да ида и да занеса в съда проклетия документ за заявяване условията на фонда.

И ми се приисква да съм пак в Морската градина преди години и пак да говоря с Жоро Колев за неговата визия за бъдещето, за квантовите машини, предизвикателствата пред шифрирането и новите потребителски интерфейси. Жоро щеше да стане председател на сдружението и после хората щяха да го оплюят и сменят. Но нищо, иска ми се да съм там. Тогава още имаше линукска среща в София, още Йовко Ламбрев само разпалено планираше бъдещия OpenFest, още всички спорехме и се съгласявахме с Васко Томанов, единственият по-“трезв” и фирмаджия в тази среда.

Да, сега е различно - имаме ежегоден OpenFest, ССС за радост на някои загина и за тиха радост пак на някои фондация за свободен софтуер все така и не се създава. Има даже и списание за отворен код, има блогове. Но каква от това, като толкова много хора вече не се срещат? Даже и аз, дето винаги съм гледал свръх-положително на всичко, вече имам някои, дето не искам да ги виждам поне в близките месеци. Какво от това, като някои вече имат деца, а бас ловя, че не всички пили заедно с тях преди време бири и планирали сдружения и опънфести изобщо знаят за това.

Да си бебе е трудно

Не, не просто трудно - да си бебе е ужасно, непосилно трудно. Тъкмо се родиш, тъкмо свършат напъванията, натисканията и дърпанията и почват отвсякъде да ти светят светлини. Свикнеш, поизбистрят ти се очите и тъкмо минат няколко дни и започваш да ревеш при всяко акане и пишкане. Боли, предполагам.

Колики ли казах? Не, още няма колики, при добър късмет. Обаче се изреждат баби, лели и всички роднини да те дундуркат и да обясняват на мама и тати как “това тук не е правилно”, а трябва да се прави “ето така, виждаш ли”. Добре поне че още нямаш колики.

Изреждат се доктори и поликлиники. Дето някой умник е решил да им казва “де-ка-це”, неграмотникът му с неграмотник. Прегледи и мерения - съблечи-облечи и чакане из коридори.

Никой сигурно не се ражда без никакви проблеми, всеки трябва да свиква със света. Някои бебета пък имат и друга занимавка - ако са родени или получили в това си ранно бебство нещо за лекуване, значи и разходки из болници ги чакат. Нови лекари, всеки те разглежда, мама и тати се тревожат. А не можеш да ги успокоиш. Лекарства, системи, операции. И вместо на бебе да миришеш на ранички. А те трябва да се почистват. Боли и ревеш, разбира се, вие как мислите?

Пак добре че покрай тия тревоги коликите и да са се появили, остават на заден план. И тъкмо посвикваш с режима на хранене, тъкмо разбереш, че онова мокрото не е страшно, а дори е приятно да те къпят и почват коликите.

Ден и нощ, преди и след хранене - щом те боли коремчето викаш. Стряскаш и държиш със сенки под очите мама и тати и те се тревожат. Пак не можеш да им кажеш какво ти е и да ги успокоиш и това те изнервя още повече. Не стига че ти е некомфортно, ами и те ти прехвърлят тревожност.

Да, има капки, чайове, компреси. Всяко помага в различна степен, но еднакво за кратко. Всички се радват, като се появят нови капки и решават, че явно ще ти спрат коликите. Как да кършиш хатъра на такива мили хора? Кротуваш си малко. После пак ще намерят нови чайчета и капки.

И на този фон пак идват баби и всички роднини и приятели и казват на мама и тати “е, то коликите ще минат, всяко бебе има - те и моите имаха колики, да знаеш какви - е-хей”. А на мама и тати им е дошло до гуша вече. Но как да ги успокоиш, като не те разбират?…

Новината е съвсем прясна, от преди малко - след 21 месеца разработка версия 4.0 (наричана Etch) на проекта Дебиан е официално публикувана. Честито, дебианци!

Дебиан е проект за свободна операционна система, който поддържа общо 11 различни процесорни архитуктури и включва практически всичко от света на свободния софтуер - от малки скриптове през езикови компилатори, среди за разработка, игри и цялостни настолни среди като KDE, GNOME и Xfce. Всъщност Дебиан е цял един отделен свят и като потребител на тази операционна система вече може би около десет години (честно, не помня кога реших, че моята дистрибуция е Дебиан, толкова време мина) мога с ръка на сърцето да кажа, че за мен това е най-успешният софтуерен и социален проект.

Може да има по-добри чисто софтуерни проекти, може да има и по-добре работещи социални мрежи. Макар да се съмнявам и в това, все пак възможно е. Но проектът Дебиан и в частност Debian GNU/Linux като най-мащабната му част съчетава най-напредничавите неща от двата свята - свободния софтуер и социалната организираност с разпределена власт.

Брандън Робинсън на лекцията си на OpenFest ‘06 описа вътрешната дебианска организираност като някаква уникална работеща анархия. Известно е, че чисто социалните анархистични проекти винаги са се проваляли - или са изчезвали, или силово са трансформирани в противоположността си, диктатурите. Фактът, че проектът Дебиан не е начинание за пренареждане на “тук-и-сега” социалното е неговият шанс. Във виртуалното всичко е възможно - дори и Дебиан като концепция и принципи да съществува. Нещо повече - да продължава да бъде едновременно най-принципната и най-гъвкавата общност в света на свободния софтуер.

Дебиан 4.0 Etch идва с познатия вече от тестовите версии графичен инсталатор и по подразбиране се инсталира с настроени шифрирани дялове на диска. За работеща система е достатъчен само един инсталационен диск, но пълната дистрибуция е съставена от 21 CD-диска или 3 DVD-та. Освен чрез инсталационни дискове, както и при предишните версии можете да инсталирате Дебиан и с всякакви други медии - мини-дискове, usb-памети, а също така и през мрежата. Разбира се, невъзможно и непрактично е да се инсталират програмите от всичките 21 диска - някои са с повтарящи се функционалности, други конфликтират помежду си. Но има избор. За пореден път Дебиан защитава мотото си “универсална операционна система”.

Много от най-новите версии на програмите не успяха да влязат в стабилното издание 4.0 и някои може да се учудят, че например GNOME е във версия 2.14 (като вече съществува следващата версия 2.18). Обяснението е много просто - официалното, стабилно издание на Дебиан винаги съдържа подробно изпитани и поправени версии на програмите. Нарича се “стабилно” не само защото програмите са по-обстойно прегледани и по-стабилни в работата си, а и защото не се променя, остава “стабилно” като съдържание. Много хора се притесняват да използват активно другите версии на проекта - testing и unstable. Когато съм имал нужда от по-нова версия на дадена програма, аз без притеснение съм обновявал системата си до unstable, а дори имам и записи за хранилището experimental. Да, всяко такова покачване на версията на програма извън официалното издание трябва да се прави внимателно. Трябва и човек да знае какво прави. И най-вече да не се страхува от малко писане на команден ред, ако нещо дребно се обърка. Но аз лично не съм имал истински проблеми с моя Дебиан, въпреки всички обновявания от unstable и experimental. Дори от доста време подразбиращата се версия на изданието за моя компютър е unstable.

Но все пак е ентусиазиращо да знаем, че започва основната работа по следващата официална версия. Изданието 4.0 Etch съвпада и с обявяването на резултата от гласуването за ръководител на Дебиан. Всяка година разработчиците в прокта избират свой ръководител. Мандатът е точно едногодишен и ролята е по-скоро представителна и организационна, не чак толкова техническа или програмистка. Ръководителят на Дебиан е търсеното лице за въпроси относно развитието на проекта, той е желан гост на конференции и събеседник за интервюта.

Новият DPL е Sam Hocevar (sho). Досегашният ръководител на проекта, Брандън Робинсън, имаше лекции в двата дни на родния OpenFest.

Честито на дебианци! И на всички - Христос възкресе!

Тези дни ме е налегнал грип и се превивам вкъщи с болки в корема и болничен за шефа, прибран някъде в якето. Точно преди да ме покоси постоянната вирусна пандемия “отново за първи път”, имах среща за предварително уговаряне на работа, която среща и която работа ме бяха ентусиазирали дотолкова, че започнах да се присещам защо изобщо бях тръгнал да напускам работа преди малко повече от година. Тогава с усилие взех решението да се махна от Електроразпределение Столично, където имах постоянен договор, нисичка, но бавно нарастваща заплата и достатъчно премии и отпуски.

Махнах се, за да започна да работя за себе си. Да съм свободен сам да определям работното си време и почивките, да поемам отговорност за провалите и да изживявам истинската радост от успехите. А не да ми се налага да се мъкна в офис, който ми е противен и да върша работа, която смятам за безмислена под ръководството на хора, които или са некомпетентни, или имат други интереси, или, както е на новата ми работа, комбинират всичко това, че и дори се държат зле с мен. Да, единствените положителни неща са били добрите отношения с някои от колегите (приятели, които ще се радвам да видя и днес) и няколко внедрени технологии (които обаче се забравят с напускането ми).

Не съжалявам, че тръгнах пак на работа преди три месеца, не съжалявам и че наскоро започнах отново да си търся по-добра позиция. Това, което ме учудва безкрайно е как съм могъл да забравя защо напуснах. Как може три месеца работа в мазе-хале с луминисцентни лампи, LCD-монитори и бумтящи промишлени климатици в сървърното от другата страна на стъклената стена да затрият мотивацията за работене сам? И да оставят само спомена, че “нещо съм искал да направя”… ама какво беше - сигурно да си намеря по-добра работа?

През изминалите две-три седмици отказах две-три предложения, от едно място ме “отложиха” и “въведоха в базата” и също така отказах на предложение за работа в добра фирма при готин екип. Точно това последното ме накара да преосмисля работната си мотивация. Когато обмислях въпросната позиция имах пред себе си много възможности за професионално развитие, за учене на нови неща, за пътувания и за работа в готин екип. Не на последно място и при добри пари. Но когато една вечер си мислех как ще си развия живота с тази работа в близките месеци и евентуално години, нещо в мен се обърна назад и си припомни. Да, аз наистина исках и искам да работя отделно от голяма фирма, сам или в екип с приятели - да работя така, че да мога във всеки ден да си припомням моите си лични приоритети и мечти и да ги следвам. Може работата за държавни и бивши държавни предприятия да ме е изкривила (всъщност със сигурност е така - ако темата ми беше политическа, щях да кажа, че за системата на властта не трябва да се работи). Може в някоя хубава частна фирма нещата да са много по-добре и да успявам да се чувствам свободен. Но три месеца работа в ИТ-отдел на държавна агенция явно наистина могат да заличават памет. Ужасявам се, като си помисля колко служители в държавната администрация са с така изтрити мечти, проекти и мотиви. Стряскам се, че се случи на мен…

Отгръщам нова страница и макар да трябва да се върна на работа в понеделник, вече имам предвид защо изобщо съм отишъл на тази работа. Истинската причина да отида не беше, че не ме искаха от другаде (както може би си мечтае началникът ми:) - напротив. Причината да работя на сегашното си място е, че смятах, че ще имам достатъчно свободно време да подготвя и доизмисля бизнес-концепция за Lindeas, за да може когато напусна и се заема само с мои проекти и проекти с приятели, нещата да вървят по-гладко.

Разбира се, оказа се, че в държавната работа няма работа, но пък има много неща за вършене, има голяма отпуска, но се влиза с магнитна карта точно навреме, има много техника, но никой не знае нито как да я управлява, нито пък и за какво точно е. Започнах лека-полека пак да влизам в стаята с двойно дълго кафе (“супа”, както му казваше Жоро Танев), лошото осветление и шумът така ми отвлякоха вниманието, че постепенно забравих защо бях отишъл там.

От днес професионален приоритет отново са проектите с GNU/Linux. Радвам се, че решавам така и че пиша това тук, за да ме подсеща поне. :) Ще се върна към проектите, които имах с някои приятели. Дано съм бил единственият, който така се е хипнотизирал от работата. :)