Мразя мобилния си телефон. Наистина не разбирам какво толкова харесват другите в своите си. Или в тези, които ще си купят някой ден и ще са с камери, ще са полифонични, ще са сгъваеми, светещи, вибриращи или помнещи и организиращи. Гадост. Ако можех да избирам, бих предпочел джобен компютър или някакъв по-подробен органайзер - на мен и сега телефонът ми трябва най-вече като адресник и календар. Да си пазя в него контактите на приятели и да ми бръмчи и вибрира, когато дойде нечий рожден ден, годишнина или друго подобно. Не че досега ми е бил и толкова нужен де - не съм забравял дата дотолкова, че напомнянето на телефона да ме стресне чак. А като телефон пък го ползвам много, много ограничено - да се чуя с някой приятел за уговорка за среща или да звънна в края на деня на Краси за да се уговорим за среща навън или какво да купя от магазинчето в квартала на прибиране. Напоследък все по-често нямам време за такива срещи, а и с жена ми все по-рядко успяваме да излезем някъде - откъдето и да го погледне човек, телефонът е адска машина и голямо бреме.
Аз стационарния вкъщи едвам издържам, камо ли мобилния, от който не мога да избягам. А има хора, представете си, които отговарят дори без да са погледнали кой ги търси! Аз, признавам си, когато номерът е непознат и не съм в настроение понякога не отговарям. На познати номера не правя така - ако пропусна, то ще е наистина “пропуснато повикване” и ще потърся човека някак след това да се разберем. Но непознатите какво искат от мен, това не разбирам… Има хора, които отговарят на обаждания и в тоалетната, дори са ми казвали как се протягат от банята, докато се къпят - само и само да не пропуснат…
О, безценни…
Това, което не ми дава сън, е мобилен телефон с камера - знам, знам, много хора не могат без такъв, но аз лично изтръпвам всеки път, щом видя. За какво ми е, защо през двайсетина минути по телевизията почват с тъпите си реклами да ме карат да си купя такава досадна кутийка? Че аз едвам изтрайвам моя, дето е без камера, не пее, няма радио и mp3 и не прави кафе - как изобщо мога да живея с някоя от тия новите ужасно стресиращи кутийки в джоба? За мен фотографията не е просто “снимане” - не бих снимал с компактен цифров апарат дори… е, добре де, зависи какво и зависи как - но поне не бих снимал така, както снимат по купони днес хората. Щрак-бляс, щрак-бляс - и след два дни получаваш по пощата снимки, на които изглеждаш ужасно, ама това иди-дойди, ами и хората, с които си и които ти е приятно да виждаш и те се оказали бледи вампири с пъпчива сива кожа и ярко червени очи… И за такова “снимане” ли да имам телефон с камера?
Че то трябва да ми плащат, за да търпя досадни глупости към телефона си. О, то били “екстри”, апаратът струва по-скъпо, защото има неизползваема камера (грешка, използваема за снимки тип “отпуската на патолога”), защото има цветен дисплей (сигурно за да мога да си обработвам на него снимките от камерата, че иначе за какво?), може да “свири радио” (за да тормози хората като мен във влака, когато се опитват да поспят на път за Варна, но не - “ериксонът голяма работа, глей как свири”). Простете, забравих - може да просвирва музикални файлове в MP3-формат. MP3!? А някой да знае телефон с поддръжка на OGG-файлове? Защото аз слушам Ogg Vorbis, не MP3 - и то с причина.
Но всичко това е бял кахър. Най-лошото е, когато някои хора решат да ползват телефона ви за работа. Обаждат ви се в най-неподходящия момент, за да ви питат как върви поръчката им, защото “друго е да се чуем”. Друго е, да - ако си пишехме като нормалните хора, нямаше да е досадно. Това е досадно, но има друго, което е отчайващо. Отчайващо е когато си търсиш нова работа и наистина зависиш от това как ще се развие професионалният ти живот от дадения момент нататък, да разбереш, че всъщност зависиш от нещо толкова омразно като мобилния телефон.
Класика в жанра: подава човек документи за кандидатстване на позиция в голяма фирма и минават две седмици без вест, без кост. Оказва се, че хората се били опитвали да се свържат, но (познайте) по телефона. Пак добре - преди време HR-ите дори не си правеха труда да отговарят, направо всичко минаваше в /dev/null. Какво се получава, ако човек търси нова работа, докато все още е на старата (как да направи иначе - да напусне и да чака “отвън”?) и не може да говори там? Говори по мобилния, скрит в някое ъгълче на коридора, ок - но какво става, ако преди няколко дни мобилният му се е повредил и е неизползваем? Ами излиза в обедната почивка в някой (за предпочитане студен и дъждовен) ден и се обажда от уличен телефон. За да разбере, че всъщност изискванията са ма-а-алко по-други и не се вписва във визията на фирмата.
Ще кажете, че така трябва, това е нормално и хората трябва да се чуят по телефона, за да “стане работата”. Да, ама не. Не, защото огромна част от предварителната комуникация е такава, че може да протече по пощата. Може да протече неинтерактивно. Не е нужно да ти чуват гласа, за да ти кажат какви са изискванията или че ставаш или не ставаш за мястото. Да, добре е да се чуете, ако има възможност да работите заедно - тоест ако някой смята, че съм подходящ кандидат и иска да продължим с интервю наживо, тогава може да се чуем. Разбира се. Макар че то на такъв етап е нормално да се запознаем направо в разговор наживо. Но да се изисква телефонен разговор за такива прости неща като предварителни уговорки е чиста проба загуба на време. Загуба за кандидатстващия, не за работодателя и HR-а му. Защото докато уговарям комуникацията с такива “телефонисти”, аз лично отказах други предложения, които бяха на краен етап. Не е вярно и че “по телефона е по-бързо” - нали сме компютърни специалисти, нали уж и отсреща би трябвало HR-ите да имат компютърна грамотност? Едно писмо ли не могат да напишат? Или са неграмотни и не пишат на български? Предварителното уточняване по неинтерактивен път е в пъти по-бързо от интерактивно обаждане - някои хора може да предпочитат да говорят по мобилните си, но аз се чувствам по-добре, когато по такива въпроси си пиша писма.
“Върхът на сладоледа” беше когато преди време един приятел (няма да казвам име, той ще се сети сам; между другото не сме се виждали от много отдавна, време е за някоя среща в китайски:) ми звъни на мобилния и започва с думите “здрасти, обаждам ти се по телефона, защото видях, че в джабър си do not disturb…” :) Приятен спомен, става за завършек - почувствах се малко по-добре разположен към дрънчащата си кутийка сега :)
