Arcane Lore

Коледа не е мой празник. Нека други секат млади дръвчета и окастрят дряновете. Вярно, че по някои места тези непораснали още иглолистни са малка напаст за земеделските земи, но е вярно и друго — че със систематичната си политика на масово залесяване с иглолистни държавата през последния около половин век на практика остави без вода някои райони. Тук никога навремето не е имало масово иглолистни гори, освен може би в някои от по-високите планини, не зная. А сега навсякъде се смята за един вид добродетел да идеш в почивния ден и да засадиш борче… Защо борче, защо не дъб или габър, ясен или акация? Борът се добива лесно и бързо, затова. А какво по-добро от това и природозащитниците да работят несъзнателно за дърводобивната индустрия? В България днес най-ценното, което остана след всичките разграбвания е именно дървеният материал. Даже пожари се палят лятно време, само и само да се прибере леко поопърлената, но отвътре качествена дървесина за без пари. Или пък се “разчистват” коритата на реки, за да нямало наводнения. И след това пак си има наводнения. И дървен материал.

А, да — да оставим коледната елхичка, да вземем “отколешния обичай” със сурвакането. Това е още по-нагло — значи идва люта зима, всичко се е притаило и ще чака пролет, за да цъфне, обаче дрянът точно тогава взема, та напъпва и цъфти. И както правят хората — юрват се да го секат, да кълтучат пъпките му, за да ги слагат из мазните баници, защото “било на късмет”. Суеверни шматки такива… А, и се правят сурвачки, сурвакници или както там им казват. Навремето в училище ни караха да носим дрянови клонки и кой каквото намери вкъщи — ошав, малки гевречета, пуканки, сушени чушки… Цялата тази храна не че е чак много, но всичкото си е простащина и неуважение към хляба. Защото накрая след цяла вечер бой по дрехите на хората никой не яде тия неща, ами направо се изхвърлят след празниците на боклука. Някой ще каже, че то вярно е храна, ама нали така е традицията, то е за здраве и късмет, затова си заслужава жертвата… Жертвата? За здраве и късмет? Суеверни шматки такива…

Зная, че това е нищо и че е нормално да се пропуска като нещо нормално. Зная и че почти всяка седмица от календара има поне един такъв празник, в който се прави нещо, само защото такъв е табиетът, така е отколешната традиция и то е за “здраве и късмет”. Не са само дрянът и елхите, не е само масовото кастрене на прясно разлистилите се и пуснали реси върби по Цветница. Не е само и боядисването на яйца, всичките там нечетни броеве ястия по Коледа, скачания в реката за донасяне на кръста, ритуални пити и хлебове с кръстове и змейове върху тях, парички в хляба… Не е само това — почти цялото ни ежедневие е обвито в суеверия, “празни вери”.

Аз харесвам празниците около нова година, защото като малък тогава нашите не ходеха на работите си и всички бяхме вкъщи и си почивахме. Усещах го с всяка фибра на тялото си, защото не се налагаше да ходя на тъпото даскало. И, разбира се, имаше подаръци — не много и не само подаръци, но достатъчно, за да се чувстваме всички приятно и празнично. Тогава някъде май беше и зимната ваканция, а ако има зимна ваканция и има сняг, това е едно от най-великите неща на света. Много сняг, сняг навсякъде — това тия години, дето ошашква постоянно разните кметчета и министърчета не е нищо в сравнение със снега, който помня аз. Нямаше коли, защото цял ден не можеха да излязат от преспите. Е, разчистваха го по-бързо и без такава паника, като днес — може би наистина са викали войничетата, не знам. Аз като войник съм чистил само в поделението.

Но и Нова година не е мой празник. Какво е “нова година”? Кой е решил, че точно на 31-ви декември трябва да свършва годината? Всъщност ясно е, че така е устроен календарът, но кой е решил 31-ви да е точно на този ден? Защо не на някой друг, примерно… 18-ти май? А иначе всички си умират да празнуват “края”. Някаква особена тръпка ги тресе и с умиление започват да правят ретроспекции, все едно животът им през отминалата година им минава на кинолента. Президентът се изтъпанчва в 12 без 10 и започва да реди кратък държавен доклад, примесен с охкания и ахкания за това колко сме добре днес и как прекрасно ще сме утре. Все едно гледам Тодор Живков как прелиства листата с новогодишното си обръщение към народа. Същата работа, едно към едно. Само дето днес не ползват листа, а аутокю и на хората им се струва, че президентът им говори лично, в очи. Хора, това е просто един най-обикновен ден! Необикновеното в него не е някакво магично свършване на времето, а най-простият факт, че почти всички са в отпуск и са се запасили с алкохол и фойерверки. Три неща, които винаги са опасна комбинация. Нова година е най-обикновен ден, в който различното е, че масово пияни хора хвърлят пиратки. Всъщност прави сте — това го прави необикновен, определено. Ама това ли е празникът?…

Няма “нова година”, всеки ден е краят на отминалата година и начало на следващата. Всеки миг е край и начало. Но всеки ден не можем да правим ретроспекции, нали? Или можем, но няма да звучат тежко, на място и отколешно традиционни… Кастанеда беше писал, че начинът светът да се спре и да се навлезе в неправенето минава и през отказа от живота, разбиран като биография. И затова всяко разказване, преповтаряне на биографията я заличава, прави я не-лична и чужда. Разказването на всеки ден от живота като биография беше едно от основните упражнения, които описва. Но едва ли нагласата на нашенеца е да спре света и да се откаже от биографията си.

Вярно, и аз имам дни, в които поглеждам през рамо. Като оставим настрана личните ми такива обзори, публичните ми ретроспекции са свързани най-вече май с този сайт и са на рождения ден на бележника ми. Това е разделяне, в което има смисъл, има значение за мен — носи се точно от началото на бележника. Но в “нова година” не намирам нищо смислено, освен напиването и гърменето с пиратки. Ако това е “смислено”, де… Иначе всеки ден е нова година, но не нова година с подаръци и веселие до зори, а такава без нищо особено. Ако на 31-ви декември празнуваме новата година и забравяме, че всъщност сме остарели с още една, то всеки ден е тъжен и монотонен празник на постоянно отминаващата година, в който в суетата си не забелязваме, че се заражда всеки път нова година.

Така е, няма нова година, има само ежедневие. И това е чудесно, защото е чудо. Какво бихме правили, ако свърши ежедневието?…

Мина годинка от последния ми рожден ден. Крайно време беше, след купищата трудности и тревоги, засипващи ме последните месеци ако има “сатурнова” дупка да взема да се маха вече. :) Миналата година си пожелах доста неща, и доста от тях си се случваха. Може би най-трудно ми е със спокойствието, увереността и справянето, за които говорех тогава. Но тъкмо сега имам възможност да си пожелая пак. :)

От предишния път смених две работни места. Когато тогава писах, вече бях админ при данъчните, но няколко месеца след това се разкарах, защото не мога да си харча кариерата, докато гледам шефове, които са некадърни по онзи особен за държавните служби начин. Знаете или се досещате поне — едно такова отношение “абе ще видим, ще избутаме някак, не е важно качеството и инвенциите, а е важно да сме незабележими пред по-горните началници и да минаваме метър, пък ако има някаква далавера или “усвояване на средства”, още по-добре”. После работих в CNSys, където всички колеги, и момчетата от моя отдел и съседните, и шефовете ми бяха готини. Там видях пример за обратното нещо — качество, успеваемост в срокове и постоянно търсене на нови неща за учене. Макар средата да ми допадна много, не можах да издържа на темпото, може би най-вече защото работата ми не беше пряко свързана с GNU/Linux и свободен софтуер. А моят интерес към ИТ се базира точно на свободния софтуер. И колкото и интересна област да е ITIL и управление на ИТ, не издържах чисто физически и предпочетох да кажа това на фирмата, вместо да “кретам” и на практика така да залъгвам доверието в мен.

Всичко това са малки подробности пред раждането на сина ми Светлин. Няколко месеца след като бях излязъл отново на свободна практика като уеб-разработчик и линукс-сисадмин изпитах радостите и тревогите около него. С Краси имахме трудни дни, седмици и дори месеци. Майчината тежест е по-голяма, естествено, но и аз се опитвах да помагам поне в отнемане на тревоги и помагане вкъщи. Преминахме през ходения по лекари, пътувания из страната, после плачове от болки от колики и други, захранвания, будения през нощта и следене дали Светли изяжда колкото трябва. Всеки път с почти последните си пари взимах разни извънредни бебешорски аксесоари — я нови биберони, а стерилизатор, друг вид мляко или пък помпа или пелени. Всичко, въпреки тревогите ни си е наред и бебо ни радва всеки ден.

Не успявам да се видя с повечко приятели, поне не толкова често, колкото ми се иска. Някои хора срещам, с други все се разминавам. Стана като някаква равносметка, а изобщо не исках такава. Може би това, че имам проекти и идеи за работа, които напредват много бавно ме кара да съм така изнервено подробен. Защото в това напредване залагам много.

Какво искам ли? Искам хората, на които държа, да са щастливи и това да ме прави и мен щастлив. Да съм по-уверен в успешността на нещата, които правя и за това да имам опората на видими и стабилни стъпки в развитието. Да не се шашкам много и когато тръгна да пиша за рожден ден, да не бъбря така подробно, както днес. :) И догодина да се усмихна само и това да е много по-успокояващо и ценно от думите и пожеланията. Пожелавам си го. :)

Арти коте, честит ден-ден и на теб! Честит и на мен!

Днес е трети март, на тази дата преди 129 години Санстефанският мирен договор слага край на една странна и сложно мотивирана война, на мощта на една велика империя и на дългото и мъчително домогване на народа ни до свободата и независимостта. На тази дата се слагат и много начала - на политическата ни близост с друга велика империя, на административния, инфраструктурен, военен и културен разцвет на млада нова България.

На тази дата си спомняме героизма и саможертвата, но не чак така трагично и поетично, както го правим на втори юни, деня на Ботев. Когато честваме годишнината от смъртта на Левски пък сме настроени по-приказно, по-мечтателно и в мир с тихата, но непоколебима вяра в свободата.

Единствено на трети март мога да се вживея и аз във военните паради, проверките с траурния марш, запловете на зарята и нескритата, но не и безцелна помпозност. Защото Освобождението и всички загинали или жертвали младостта и здравето си войници и опълченци го заслужават. Заслужава го и онази родова, земляшка привързаност, която за няколко десетилетия изправя страната от нищото, от кървавата пепел на Батак и я прави една от първите сред равни европейски. И завиждам малко, защото тогава, в началото и до средата на миналия век не е било важно дали си от град или си от село, дали си по произход българин, турчин, евреин, арменец или друг, щом ти е скъпа родната земя. И както днес някои хора са все още разпръснати и разделени, така и навремето всички напротив са били заедно - и в боя, където всичко е било ясно и правилно, а и в политиката, където никога не е всичко съвсем ясно, нито пък правилно.

В годините, когато няма значение държавата като територия и администрация, когато етническата отлика не е така силна или важна и когато най-големите възможни разделения са тези на езика, заплатата и мечтите се надявам, че има още място за зари, проверки и паради. Не заради кухия конформизъм на традицията, не - заради чувството, което дядовците ни са имали и което ние трудно откриваме. Чувството, че имаме нещо общо и можем да се гордеем с него. Нещо повече - че можем да градим над тези основи и да сме щастливи в българските земи. И ние, и децата ни.

Изнизват се последните дни на 2006г. Днес беше последният официално работен. То не е съвсем “последен” работен за всички, ясно е, че много хора ще работят и през уикенда, че и навръх новата година. Днес ни пуснаха малко по-рано, както явно и от много други места - центърът беше пълен с пешеходци, а часът си беше ранен, някъде към четири и нещо май.

На жълтите павета пред двореца (или пред мавзолея, въпрос на гледна точка) пак готвят нещо. Явно за концерта на открито в новогодишната нощ. Веднъж само замалко да отида на такъв концерт. Не помня коя година точно беше, но се бяхме запътили към купона у Емо, той няколко поредни нови години така ни събираше. С Ванката и Павката помня че се видяхме и беше кучешки студ - усещаш как косата ти замръзва направо. Аз бях решил да минем през тоя концерт, но не бях преценил, че с дънки, поло и дънково яке просто не е за това време. Добре, че ме замъкнаха в едно кръчме/закусвалня/сладкарница някъде на Раковска до градинката на Кристал, та да се стопля и да ми “мине мерака” за тоя концерт. После Андрей известно време май работи на това място или наблизо, а пък аз оттогава вече винаги гледам празничния концерт по телевизията. И не го гледам целия, че почва да ме втриса :)

По пътя до трамвая, докато забелязвах как наоколо става все по-тъмно, се разминах с двама или трима, също нарамили фотоапарати. Озъртащи се наоколо за кадри, може би и те като мен очаровани в стил “я, след работа и все още светличко”.

Преди няколко дни, май на предното празнично ранно “пускане” снимах едни украсени фенери при градинката край джамията. Днес не можах - когато стигнах до там, вече си беше сумрак.

  

За втора година изпратихме електронни картички, вместо хартиени и вместо sms-и. Различното е и че не са автоматични картички от сайтове, а изработени от нас, с наши надпис и снимка. Много се зарадвах, когато вчера получих такива картички от двама човека - идеята за изцяло лични електронни картички явно се харесва и от други. Много по-приятно и вълнуващо е да получиш картичка, която си личи, че е лична. Не казвам, че другите картички, които получих от сайтове за поздравления не ме радват, напротив. Но ми е приятно и че освен всички други, могат да се правят и свои картички.

Преди малко проверих кутията и видях, че две са се върнали - единият адрес е неправилен явно, а на другия му е пълна кутията. И защото в бързането може да съм пропуснал да изпратя и до теб, ето поздрава ти тук: