Arcane Lore

Все повече имам нужда от повече време. Знам, че не е нито нормално, нито приятно и му казват “стрес”. Опитвам да го лекувам с кратки разходки следобяд в квартала, но след спокойствието на първите пъти сега идва тревожността от “ох, и тук ли ще строят, ненастроиха се, серсеми със серсеми” или от “и това място го развалиха — кафето все по-скъпо, масите все по-захабени”. Някои обвиняват за всичко това пролетната умора. Други пък — нас, негласуващите (сефте…). Трети се лекуват с чашки и цигарки, повечко срещи с приятели и повече усмихвания.

Нищо лошо — нормални реакции. Има и ненормални, поне за мен — незабелязване. Не, не “непукизъм” — за да не ти пука трябва все пак да забелязваш нещото, то да те дразни, но ти въпреки това да махваш с ръка “майната му”. Има по-други хора, които не стават за непукисти. Има ръбове, дето даже намират начин да печелят пари от всичко това и да са си щастливи в цялата тая неразбория наоколо. Не говоря за тях — аз май с такива въобще не дружа и не познавам, нито пък искам да зная.

——

Вчера си мислех за всичко това на фона на уеб-идеите на приятелите ми и моите. Трябва ли човек да се зарие в офис, да работи от мрак до мрак, за да изкарва сигурни пари, но да изпуска целия ентусиазъм на новите концепции, обсъждането на нови идеи и тръгването на дългоочаквани или изненадващи нови проекти? Трябва ли да сме професионалисти в офис за сметка на развитието ни в крак с най-новите и най-жизнени проектирания в областта ни?

И съответно другата крайност — заслужава ли си човек да преценява всеки договор дали ще го ограничи излишно и ако нещо не му харесва, да става от масата и да отказва предложения за работа? Аз отказвам да подписвам допълнителни споразумения за поверителност (в Кодекса на труда и законите има предостатъчно стандартни обвъзрващи ме изисквания), не ми е приятно и да ме ограничават в странични, но професионално полезни ми неща. Като например да ми забранят да ползвам моментни съобщения. Много често точно джабър-контактите ми са били в основата на бързото решаване на работни проблеми. Някъде пък дори забраняват човек да си следи личната поща. Не било редно, защото това било служебно време, а не лично… Всичкото ми време е лично, лично мое! Но все едно де — има хора, които жертват личното, дори професионалната си адекватност на новите тенденции в областта за сметка на сигурна заплата и удобно бюро.

Въпросът е личен, разбира се. Не мога да преценя кое би било грешка за мен. От една страна в работенето на свободна практика и програмирането отдалечено има много трудности. Особено в България, където явно никой отсреща няма нагласата да работи адекватно отдалечено. Също така и парите са доста по-малко. Получавал съм предложения за пъти повече пари, но все работения в офис. И винаги изниква въпросът “ама ти защо искаш отдалечено, как така не искаш в офиса?”. Вече не отговарям. Обсъждам понякога с приятели, наживо или онлайн, ако ме подпитат между другото.

От друга страна обаче имам много по-широк и в същото време по-детайлен поглед върху развитието на нещата. И то не само в една област, а във всички области, които ме интересуват. Защо, по дяволите, да се забия в някакъв ИТ-офис някъде в мазе или в бизнес-парк и да чета неща само за ИТ? И то конкретно за фирмената технология, нищо друго, нищо различно и нищо ново? Как? И без например нищо за фотография, нищо за музика, нищо за философия? Ами не става тая…

Работенето трябва да е красиво. Красотата около нас ни прави щастливи. А щастието е най-важното винаги. Ако бях шеф, не бих наемал за офиса си сбирщина нещастни и омърлушени програмисти — бих ги оставил всеки да работи така, както е щастлив. Най-щастливи са хората тогава, когато усещат, че не си губят времето. Затова някои наемат отдалечени специалисти, за да могат хората да остават вкъщи или при приятелите си и да работят в среда, която е красива и ги прави щастливи. Да, пак трябва да се отдели работна среда от домашната или приятелската, но не е невъзможно.

——

Имам нужда от време — все повече и повече време, което някои хора ще нарекат “свободно”. Човек трябва да изработва идеите си, а не да се оправдава с “то няма време”, “няма начален капитал”, “абе това е работа на фирмите”. Имам нужда и от граници, които да спират временно ентусиазма ми за нови и нови “вмечтавания” и да ми дават сили и търпение за доработка на всяко нещо. Но пък имам нужда и от пари.

Ама първо да мине тая пролет, с нейната умора…

Тези дни ме е налегнал грип и се превивам вкъщи с болки в корема и болничен за шефа, прибран някъде в якето. Точно преди да ме покоси постоянната вирусна пандемия “отново за първи път”, имах среща за предварително уговаряне на работа, която среща и която работа ме бяха ентусиазирали дотолкова, че започнах да се присещам защо изобщо бях тръгнал да напускам работа преди малко повече от година. Тогава с усилие взех решението да се махна от Електроразпределение Столично, където имах постоянен договор, нисичка, но бавно нарастваща заплата и достатъчно премии и отпуски.

Махнах се, за да започна да работя за себе си. Да съм свободен сам да определям работното си време и почивките, да поемам отговорност за провалите и да изживявам истинската радост от успехите. А не да ми се налага да се мъкна в офис, който ми е противен и да върша работа, която смятам за безмислена под ръководството на хора, които или са некомпетентни, или имат други интереси, или, както е на новата ми работа, комбинират всичко това, че и дори се държат зле с мен. Да, единствените положителни неща са били добрите отношения с някои от колегите (приятели, които ще се радвам да видя и днес) и няколко внедрени технологии (които обаче се забравят с напускането ми).

Не съжалявам, че тръгнах пак на работа преди три месеца, не съжалявам и че наскоро започнах отново да си търся по-добра позиция. Това, което ме учудва безкрайно е как съм могъл да забравя защо напуснах. Как може три месеца работа в мазе-хале с луминисцентни лампи, LCD-монитори и бумтящи промишлени климатици в сървърното от другата страна на стъклената стена да затрият мотивацията за работене сам? И да оставят само спомена, че “нещо съм искал да направя”… ама какво беше - сигурно да си намеря по-добра работа?

През изминалите две-три седмици отказах две-три предложения, от едно място ме “отложиха” и “въведоха в базата” и също така отказах на предложение за работа в добра фирма при готин екип. Точно това последното ме накара да преосмисля работната си мотивация. Когато обмислях въпросната позиция имах пред себе си много възможности за професионално развитие, за учене на нови неща, за пътувания и за работа в готин екип. Не на последно място и при добри пари. Но когато една вечер си мислех как ще си развия живота с тази работа в близките месеци и евентуално години, нещо в мен се обърна назад и си припомни. Да, аз наистина исках и искам да работя отделно от голяма фирма, сам или в екип с приятели - да работя така, че да мога във всеки ден да си припомням моите си лични приоритети и мечти и да ги следвам. Може работата за държавни и бивши държавни предприятия да ме е изкривила (всъщност със сигурност е така - ако темата ми беше политическа, щях да кажа, че за системата на властта не трябва да се работи). Може в някоя хубава частна фирма нещата да са много по-добре и да успявам да се чувствам свободен. Но три месеца работа в ИТ-отдел на държавна агенция явно наистина могат да заличават памет. Ужасявам се, като си помисля колко служители в държавната администрация са с така изтрити мечти, проекти и мотиви. Стряскам се, че се случи на мен…

Отгръщам нова страница и макар да трябва да се върна на работа в понеделник, вече имам предвид защо изобщо съм отишъл на тази работа. Истинската причина да отида не беше, че не ме искаха от другаде (както може би си мечтае началникът ми:) - напротив. Причината да работя на сегашното си място е, че смятах, че ще имам достатъчно свободно време да подготвя и доизмисля бизнес-концепция за Lindeas, за да може когато напусна и се заема само с мои проекти и проекти с приятели, нещата да вървят по-гладко.

Разбира се, оказа се, че в държавната работа няма работа, но пък има много неща за вършене, има голяма отпуска, но се влиза с магнитна карта точно навреме, има много техника, но никой не знае нито как да я управлява, нито пък и за какво точно е. Започнах лека-полека пак да влизам в стаята с двойно дълго кафе (“супа”, както му казваше Жоро Танев), лошото осветление и шумът така ми отвлякоха вниманието, че постепенно забравих защо бях отишъл там.

От днес професионален приоритет отново са проектите с GNU/Linux. Радвам се, че решавам така и че пиша това тук, за да ме подсеща поне. :) Ще се върна към проектите, които имах с някои приятели. Дано съм бил единственият, който така се е хипнотизирал от работата. :)

Joichi Ito говори пред 30-40 слушателя в 65 аудитория на Философски факултет в СУ. И след това говори с тях. Лекцията му беше интересна и в обстановката на познатата аудитория, седнал на изтърканата и изписана с надписи банка се усмихвах отвътре, че на моменти виждам как Джоичи нарочно обяснява странични подробности за илюстрация и за улеснение на публиката, а пък в същото време самата публика кимва леко с глава и учтиво изчаква отклонението. Повечето хора, вярвам, разбираха доста от нещата, но е в рамките на добрия тон да оставиш лектора сам да води представянето си. Сигурно е нормално да има такива паралелни “изтърпявания”, когато лекторът не познава аудиторията си. Ние знаехме за него, сигурен съм - кой повече, кой по-малко, но той едва ли е следил българския интернет и онлайн- и офлайн-процесите около него. Беше приятно, отдаван не се бях чувствал така.

Отидох горе-долу навреме за лекцията, защото “кръшнах” малко от работа - излязох с 15 минути по-рано, като се обадих само на колегата ми, друтия линукс-админ. Не е готино да се излиза така от място, където всичко се отчита с магнитни карти, но какво пък - Джоичи Ито няма да дойде пак в СУ, само защото предишния път Ясен не е успял да излезе от работа :)

На една от вратите на 65-та мернах Каладан, но ми стана неудобно да му се обадя и влязох направо. Изчакването пред вратите на аудиторията ми е познато, 65-та е единствена на етажа и дава добър обзор към стълбите - не можеш да пропуснеш идването на лектора. А докато го чакаш, защо да не побъбриш с колеги. Сега се сещам, че пред аудитория 41 (на долния етаж, другата “философска” аудитория в Ректората) веднъж в първи курс изпуснахме проф. Ради Радев - човекът минал покрай нас, потърсил с очи погледите ни и като не ги намерил, влязъл вътре. И казал на малкото хора вътре, че поради недостатъчно присъствие отменя лекцията. Академичен хумор :)

Владо (Каладан) ми каза вътре в аудиторията, че 65-та била на историческия факултет. Хм, вярно, че историците я ползват почти постоянно, но много добре помня как като четях за изпит в библиотеката, изрових отнякъде прашен годишник на Университета някъде от средата на миналия век. И там, на първата страница на представянето на философския факултет имаше голяма чернобяла снимка на аудитория 65, препълнена догоре. А отдолу - надпис от сорта на “най-голямата аудитория в южното крило на Alma Mater, 65 във Философски факултет”. Все едно.

Видях и Пейо и Йовко и на трима им с Владо се зарадвах много. Винаги свързвам цялото това крило на СУ със студентските ми години, с лекциите и упражненията по философия, с колегите и приятелите ми оттогава. Та аз дори щях да ходя на една от конференциите на сайта “Линукс за българи” и една от причините да не се кача беше точно че е в аудитория в южното крило. Затова като видях Владо, Пейо и Йовко се поуспокоих - за мен интересът и дейността ми в мрежата е свързан много здраво с философията, а тях пък няма как да не ги свържа с дейности в мрежата. Сетих се, че с Владо не сме разговаряли от цяла вечност. Трябва да намерим някой хубав китайски и да се запасим с проблеми по проекта за превод на Gnome за обсъждане :)

Самата лекция на Джоичи Ито беше интересна и ценна по различни начини. Не мога да кажа, че е казал нещо, което никой не е очаквал, че са направени някакви мащабни разкрития - изобщо медийна новина няма да измисля. Но хубавото е точно това, че повечето неща или вече съм ги чувал или чел някъде и съм се съгласявал и ентусиазирал от тях, или ми се струва, че сам съм ги имал поне като настроения. Много пъти се улавях как се подсмихвам или изтръпвам, все защото чувам неща, които и аз съм си мислил по някакъв подобен начин. Голяма част от представянето съдържаше обяснения на основни положения в развитието на Интернет и макар интересни, не бяха чак запленяващи. Но ми направи впечатление, че Джои е от онези хора, които успяват да се ентусиазират в плановете си и с въодушевение всеки път да разсъждават върху прогнозите си. Именно от проектите на Джои за развитието на Интернет, на корпоративните структури във фирмите и на обществото като цяло изтръпвах. Страхотно е да виждаш ентусиазма на човек, разбрал, че идеите са за да се осъществяват и точно осъществяването “важи”. А Джои явно го е изпитал всичко това от първо лице - бил е свидетел и пряк участник на големия наплив на идеи в Интернет и на тяхното осъществяване.

След премерения академичен тон на Лорънс Лесиг, след искрения и жив патос на Ричард Столман този ентусиазъм на осъществяващия идеи Джоичи Ито ми допадна. Дойде на място - зае още едно от празните места в пъзела на разбирането ми на обществото. Не просто “за” обществото - всеки има такова и то винаги е пълно. Общото разбиране е това, което е истинското предизвикателство и Джои Ито показа първи уроци по разбиране на мрежата. Много от присъстващите сигурно разбират доста, но това не е важно - винаги важно е основното разбиране. Като топлата вода, която всеки път трябва да се “открива”, за да… я има.

Всъщност може градският живот в сряда да е не много по-различен от този в петък или пък във вторник. Сряда е средата на седмицата за нас, а за англоговорящите е препратка към мита на саксите. Саксонският бог Уден е съответстващият на Один в скандинавския мит. На английски “денят на Уден” лека-полека добива звученето на “wednesday” и днес едва ли някой в ежедневното си използване на думичката осъзнава божествената й отдаденост. Всъщност има данни, че Уден е бил човек, предводител или лечител, шаман. Но за света на мита не е проблем човек да бъде и божество.

Та вчера беше сряда. Цял ден карах из града - първо отидох до бившата ми работа, електроразпределението на “Симеон”. Така нареченото “централно управление”. Там допреди половин година ходех всеки работен ден, ядосвах се за глупости и се смеех с колегите си. Там бавно и полека се навих да си взема хубав фотоапарат и да започна да снимам, подкрепен и насочван от Жоро в разговори и дълго разглеждане на снимки от родните форуми за фотография. Тогава все още и двамата не бяхме отчаяни от нивото на форумите и обсъждахме интересните снимки. А когато донасях копирани снимки от поредната ми лента, Жоро оставяше всичко и ги разглеждахме. На фона на погледа на другите, които оценяваха снимките без замисляне, както си трябва, емоционално и на обръщането на вниманието ми на някои детайли от Жоро аз се опитвах да си градя усет за фотографията.
Преди не съм имал такава нужда. Гледал съм картини и съм си изработвал усещане за тях. Но рисуването и гледането на картини е нещо ужасно различно от снимането и гледането на фотографии. Може би буквалността на фотографията е пречката, която затруднява изграждането на усет. Пречи да видиш нещо или като подчертава незначителното, или като принизява до него важното. На пръв поглед. На втори вече може да се видят повече неща. Всъщност може и да няма принципна разлика - и снимки, и картини трябва да се гледат по-отдалеч и с по няколко погледа. А пък който успее да “потъне” още с първото поглеждане, браво…

След като се стреснах от новите системи за сигурност, инсталирани в сградата (то не бяха пропуски, бар-кодове, “ама къде отивате, те колегите ви не са вече тук” и т.н.), все пак успях да се добера до “личен състав” и да си поискам бележка за доходите. След това се спуснах с колелото до новото място на ИТ-отдела. Едно приятно и чисто, току-що основно ремонтирано и обновено, с нови мебели и TFT-та, абе песен. Останах час и половина и си лафихме за какво ли не. Върнаха ми се малко тези предишни дни. Не успях да говоря с Жоро и да го питам дали наистина си е продал 300D-то, както бях мернал във фото-форума. Когато видях обявата и добавеното “продаден”, се шашнах много - имахме идеи да снимаме заедно, дори бяхме донякъде оборудвали тъмна стаичка за черно-бели филми. Ще ги видя някой ден пак, че може и да ги замъкна на по бира и хапване. ;)

После успях да се видя на обяд и с Краси - те също се местиха тия дни и ако бях останал на работа, сега щях да съм много по-близо до новия й офис. Преди пътувах дълго, за да се видим след бачкане и да се приберем заедно, а сега щяхме да сме на две преки път. Беше ми станало малко странно носталгично след срещата с колегите. Не чак толкова, че да съжалявам, че напуснах, просто някак странно. С Владо толкова много майтапи не си бяхме разказвали отдавна, а навремето, когато започвах работа, това беше ежедневие. Аз нещо настройвам линукс-сървърите, Данчо чете за поредното ниво на Novell-сертификата, Любо и Владо пишат и дебъгват някакво java-приложение на Oracle, а през цялото време някой разказва нещо яко. И никой на никого не пречи. Когато Данчо реши да си почине, само вдига поглед от дебелите книги, вслушва се за малко и се включва с нова тема.
На няколко пъти и сме си помагали взаимно, а работехме различни неща. Събирали сме се в сървърната зала и след кратък брейнсторм проблемите са лъсвали. Не е нужно някой да знае как работи ICRadius или Postfix, за да ти помогне. Стига да можеш да му обясниш с няколко думи принципното си затруднение.
Стана ми тъпо сега, че някои хора с лека ръка разбиват екипи и оставят хората да напускат. А може просто да повишат заплатите и да инсталират климатик, примерно. Или закачалка за дрехи - била е поръчана още преди да отида аз… Нейсе, все тая.

Накрая отидох да се видя с Калин в неговата работа. Исках да поговоря с него за разни наши идеи за проекти. Най-вече разни уеб-неща, но и за това как вървят нещата ни с музиката, с линукс. След като се бях размислил за нещата около напускането ми, се зарадвах много на работното място на majestic. Малка стая, с прозорци с щори и с една врата само. Няколко машини, рутери и модеми и никакви принтери или подобни глезотии. Печата си в другата стая човекът, при другите. Как така ще се затормозява с принтер и някакви да му влизат постоянно в “светилището”. На стените - яки лепенки тук-там и закачени дънни платки. Ей-така, заради кефа. Едната май почти я познах - дъно Accorp с процесор AMD K6-2, предишният ми компютър. Рядка “класика” - те Accorp само модеми могат да правят и това дъно е едно голямо нищо, но пък толкова години изкара вярна служба вкъщи.

Прибрах се с дълго каране към дома, но с приятното усещане, че винаги има време да се изгради нов екип. Стига да го има нужният мотив, да има какво да върши този екип. И че всъщност аз имам екип, просто не сме се захванали да правим нещо конкретно и сме “над тези неща”. Тъй де, важното е човек да има приятели. Не да прави велики неща, а да има с кого да ги прави.