Arcane Lore

В понеделник напуснах работа отново и отново съм на свободна практика. Какво означава това за ИТ-специалистите - много и различни неща. В моя случай значи, че най-вече ще правя уеб-проекти “на парче”. Имам и други идеи за работене, но те ще почакат, докато ги доизмисля, подготвя и разработя. Междувременно ще пиша сайтове на PHP. “Пиейчпи-писател”, както казваха колегите във вече старата ми работа. Не се оплаквам - все някой трябва да върши и това, а пък аз имам търпимост към такъв вид работа. Имам и доста за учене и развиване, така че няма да е скучно. Ще си спазвам и един принцип, който наскоро опитах да пренебрегна. Става дума за това продуктът на работенето ми да е (или да се основава на) свободен софтуер. Ако това е невъзможно, то поне да не е “лош” продукт, да не ограничава хората, които го ползват. Досега при мен най-видимо е било това със свободността - най-добре съм се чувствал, когато съм работил със и по F/LOSS.

Да кажа нещо и за работата ми - не напуснах заради друго предложение или заради лоши условия. Напротив, в CNsys всичко беше намясто, условията са добри и в смисъла на работна среда, и в смисъла на заплащане. Колегите ми бяха готини в отношенията и прецизни в работата. Доста хора, които съм срещал отдавна или познавам задочно от “линукс-средите” се оказаха събрани там.

Но не можах да се приспособя към целодневна работа по нещо, което въпреки всички интересни аспекти в него, все пак не е, както се казва, “стихията ми”. Предпочетох да напусна пред това да ми става все по-трудно да мобилизирам интереса и ентусиазма си и така да лъжа както себе си, така и фирмата. Моята позиция трябваше да бъде на внедряване на системи за управление на бизнеса в ИТ-отдели. Това означаваше доста четене през този месец на различни статии по въпроса, както и няколко обучителни сборника и една от книгите от ITIL, “Service Delivery”. Интересни неща, но попадаха все някъде посредата между компютърджийското и философското в мен - твърде повтарящи се и нерефлективни, за да ги възприема философски и достатъчно далечни от GNU и свободния софтуер, за да не ги възприемам компютърджийски. Въпреки така прекъснатия ми опит за доближаване до ITIL смятам това за интересна област и май ще продължа да чета статии по такива теми. Още повече, че въпросът за ИТ-управлението е много тясно обвързан с разбирането за качеството - а там имам интереси, пък и си е типично философски въпрос.

Предстоят ми и някои покупки, определено 1 гигабайт RAM и или нов монитор, или лаптоп на изплащане. Трябва да внимавам да не харча излишно, но пък и да не купувам боклуци - става дума за инструментите ми за работа. Доста се интересувах от преносими машинки напоследък и явно имам два варианта - или да взема нещо евтино и старо, но колкото да ми върши работа засега, или нов ThinkPad. А те са скъпички.

Започнах отново и да снимам. Нищо особено засега, но пък имам цял куп снимки за редактиране от фоторазходките, така че ще наваксвам полека. Днес отидох да говоря за една поръчка и на връщане през центъра изпонащраках руската църква. И преди съм снимал там, мястото е много готино особено с късна светлина или пък със сняг - градинката зад църквата се пълни с отблясъци и сенки. Е, нямам някакви супер-снимки, но за мен е важно, че ми дойде отвътре да извадя апарата от чантата, която иначе на работа всеки ден носех, но не ползвах. И че поснимах и ми беше приятно.

Сигурно има много неща, които трябва да се имат предвид при избора на работа. Дори и да съм разбрал вече някои от тях, пак не мога да ги опиша всичките с думи - много от тях се усещат лично и им казваме “настроения”, “усет” и т.н. А и не е нужно да се изброяват и описват - всеки сам решава кой път е най-добър за него и всяко буквално и постъпково упътване не помага, а винаги пречи. Защото чертае не друго, а всеки път “моя”, извървяния до момента път.

И все пак смятам, че едно от най-важните неща е там, където отива човек, да има професионална неизвестност и към нея да се пристъпя с вълнение. Дали ще е с ентусиазма на завладяването или с по-първичния адреналин на страха няма голямо значение - важното е да е интересно, да е задържащо вниманието.

Искам да кажа, че е много важно човек да не усеща работата като под нивото си. Ако ползвам бърза заемка от принципа на Питър, важно е да се вижда границата на некомпетентност. Защото това значи, че тя е по-високо, че не е достигната още. Когато се достигне границата на некомпетентност, човек просто вече е некомпетентен и така и така не може да я забележи подобаващо.

Не казвам работата да е трудна, мъчителна и да е непосилна жертва всеки път. Не, просто не трябва да е за същия човек, но отпреди четири-пет години, примерно. За такава работа има други хора, за които тя ще е предизвикателство и тръпка, ще им дава от неизвестността си.

Всичко това разбира се има съвсем други, изкривени измерения, когато става дума за държавна работа. Особено в ИТ-областта, за нея знам - макар да не ми е трудно да повярвам, че така е и в другите. Държавата изкривява много неща и ИТ определено е едно от тях. Но, както много пъти съм казвал - за държавата не трябва да се работи, така че този проблем отпада. :)

Тези дни ме е налегнал грип и се превивам вкъщи с болки в корема и болничен за шефа, прибран някъде в якето. Точно преди да ме покоси постоянната вирусна пандемия “отново за първи път”, имах среща за предварително уговаряне на работа, която среща и която работа ме бяха ентусиазирали дотолкова, че започнах да се присещам защо изобщо бях тръгнал да напускам работа преди малко повече от година. Тогава с усилие взех решението да се махна от Електроразпределение Столично, където имах постоянен договор, нисичка, но бавно нарастваща заплата и достатъчно премии и отпуски.

Махнах се, за да започна да работя за себе си. Да съм свободен сам да определям работното си време и почивките, да поемам отговорност за провалите и да изживявам истинската радост от успехите. А не да ми се налага да се мъкна в офис, който ми е противен и да върша работа, която смятам за безмислена под ръководството на хора, които или са некомпетентни, или имат други интереси, или, както е на новата ми работа, комбинират всичко това, че и дори се държат зле с мен. Да, единствените положителни неща са били добрите отношения с някои от колегите (приятели, които ще се радвам да видя и днес) и няколко внедрени технологии (които обаче се забравят с напускането ми).

Не съжалявам, че тръгнах пак на работа преди три месеца, не съжалявам и че наскоро започнах отново да си търся по-добра позиция. Това, което ме учудва безкрайно е как съм могъл да забравя защо напуснах. Как може три месеца работа в мазе-хале с луминисцентни лампи, LCD-монитори и бумтящи промишлени климатици в сървърното от другата страна на стъклената стена да затрият мотивацията за работене сам? И да оставят само спомена, че “нещо съм искал да направя”… ама какво беше - сигурно да си намеря по-добра работа?

През изминалите две-три седмици отказах две-три предложения, от едно място ме “отложиха” и “въведоха в базата” и също така отказах на предложение за работа в добра фирма при готин екип. Точно това последното ме накара да преосмисля работната си мотивация. Когато обмислях въпросната позиция имах пред себе си много възможности за професионално развитие, за учене на нови неща, за пътувания и за работа в готин екип. Не на последно място и при добри пари. Но когато една вечер си мислех как ще си развия живота с тази работа в близките месеци и евентуално години, нещо в мен се обърна назад и си припомни. Да, аз наистина исках и искам да работя отделно от голяма фирма, сам или в екип с приятели - да работя така, че да мога във всеки ден да си припомням моите си лични приоритети и мечти и да ги следвам. Може работата за държавни и бивши държавни предприятия да ме е изкривила (всъщност със сигурност е така - ако темата ми беше политическа, щях да кажа, че за системата на властта не трябва да се работи). Може в някоя хубава частна фирма нещата да са много по-добре и да успявам да се чувствам свободен. Но три месеца работа в ИТ-отдел на държавна агенция явно наистина могат да заличават памет. Ужасявам се, като си помисля колко служители в държавната администрация са с така изтрити мечти, проекти и мотиви. Стряскам се, че се случи на мен…

Отгръщам нова страница и макар да трябва да се върна на работа в понеделник, вече имам предвид защо изобщо съм отишъл на тази работа. Истинската причина да отида не беше, че не ме искаха от другаде (както може би си мечтае началникът ми:) - напротив. Причината да работя на сегашното си място е, че смятах, че ще имам достатъчно свободно време да подготвя и доизмисля бизнес-концепция за Lindeas, за да може когато напусна и се заема само с мои проекти и проекти с приятели, нещата да вървят по-гладко.

Разбира се, оказа се, че в държавната работа няма работа, но пък има много неща за вършене, има голяма отпуска, но се влиза с магнитна карта точно навреме, има много техника, но никой не знае нито как да я управлява, нито пък и за какво точно е. Започнах лека-полека пак да влизам в стаята с двойно дълго кафе (“супа”, както му казваше Жоро Танев), лошото осветление и шумът така ми отвлякоха вниманието, че постепенно забравих защо бях отишъл там.

От днес професионален приоритет отново са проектите с GNU/Linux. Радвам се, че решавам така и че пиша това тук, за да ме подсеща поне. :) Ще се върна към проектите, които имах с някои приятели. Дано съм бил единственият, който така се е хипнотизирал от работата. :)

От няколко месеца търся моето работно място - такова, че да не съжалявам нито за загубено време при правене на неща, които не смятам за ценни, нито за загубените пари, които евентуално бих получавал другаде.

Отскоро имам работа на цял работен ден, но нещо ме тревожи все повече напоследък - не ми харесва да отивам някъде, да “дръпвам” с ентусиазъм в началото и след това да ме удря монотонното ежедневие сред ИТ-неспециалисти или специалисти в по-различни от ИТ области. И на предишната ми, и на тази работа не съм съвсем сам, работя заедно с поне още един администратор на GNU/Linux, а и тук колегата е ок и сме намерили начина, по който да работим екипно, когато се наложи. Но проблемът не е в екипността ни, а в това, че не ни се налага. Не на последно място не ми допада да съм на длъжност, която хем е държавна, хем шефът има казармени навици в отношенията си с персонала. Да, знам - това е лична преценка и досега винаги съм се опитвал да съм максимално коректен към работодателите си в такива публични казвания. Но не мога да приема такова неравнопоставено отношение - вярно, началникът е на по-различна позиция от моята, но това не променя нещо основно, а то е че както аз имам нужда от работата, за да яде семейството ми, така и началниците имат нужда от мен, за да се върши работата им.

Казано накратко, уморих се да се опитвам да се нагаждам към среда, която е така чужда ми. Мога да се приспособявам, интелигентно момче съм, но всичко си има граници. Пък и май ми е крайно време да си намеря моята си работа - вече съм на трийсет.

Това, от което се интересувам сигурно си личи от статиите в сайта ми, но както аз го определям е нещо свързано с GNU/Linux-системи и поддръжката им. Може да се каже, че съм имал достатъчно време на досегашните ми работения да прочета най-различна литература и да се сблъсквам с различни проблеми, затова не съм супер-специалист, но поне смятам че имам сравнително голяма обща култура по темата.

Също се интересувам и от публицистика по теми, свързани със свободния софтуер, авторските права в Интернет и съответно влиянието на тези неща върху развитието на технологиите и обществото. Работил съм и като преводач на свободни програми, това също е нещо, което мога да върша с ентусиазъм и удовлетворение. Всичко това може да бъде отдалечено - най-доброто ми работно място е пред компютъра вкъщи. Знам, че у нас всеки иска да заведе служителя си в офис и да му плаща чистачка и ток, но аз мога да работя и от вкъщи.

Разбира се, ще продължавам да си търся работа по конвенционалния начин, но все пак ако някой има предвид работа, която да е свързана с интересите ми и най-вече която не е много изтощаваща и, разбира се, не е за малко пари, може да ми помогне да я намеря.

Като казвам, че не искам изтощаваща работа, го мисля сериозно - достатъчно съм работил неща, които предимно ме изморяват. Търся други стимули вече, не искам да се амбицирам на бюрото си с двойно кафе и валериан. Умората и нервите могат да се трупат както от много натоварена работа, така и от целодневна скука. Да кажем, че търся нещо по средата. А казвам да е за добри пари, защото храня семейство. Обривам се вече от позиции за “експертен персонал без ръководни функции, може и студенти”.

На работа седя на едно бюро, което най-накрая успях да обърна така, щото да не съм с гръб към вратата. Всъщност нищо не обръщах - само седнах от отсрещната страна на бюрото, което е тип “маса за лабораторни упражнения”, без дъно и лице. Може да сядаш откъдето си поискаш, чекмеджетата и те са настройваеми - всъщност е една отделна “търкаляшка”, както им викат колегите. Завъртях и нея, завъртях TFT-то и се преместих с лице към вратата. Не разбирам какво е това отношение към “зайците” - винаги когато съм на нова работа все ми се налага в началото да търпя отношения, които не са ми съвсем приятни. Или ще са ми приготвили място с гръб към вратата, или всеки ще ми гледа в монитора, или когато някои ще остават извънредно на работа ще съм сред тях, или ще трябва да участвам в някакво преустройство. Я пренареждане и преномериране на кабелите в цялото сървърно, както беше в “енергото”, я помощ и надзираване на техниците, монтиращи нови климатици…
Мразя да започвам нова работа, не е хубаво нещо това. Точно си посвикнал малко с предишната работа или с ефирния вкус на свободата, ако вече работиш на свободна практика и изведнъж - ето ти бюро, а и нали ще останеш през уикенда, то ние сме оставали скоро, пък ти си нов? Все едно това се наваксва или пък е нещо, за което съм кандидатствал, което има общо с позицията… Когато няма работа, трябва да си намираш работа, била тя и безмислена, защото ще ти намерят. Пак безмислена. Казармени порядки…
Мразя и да съм дълго време на стара работа без перспективи за развитие. Защото лека-полека усещам, че ме заразява точно това отношение към новите, което не ми е допадало в началото. А пък напоследък все работя на места без особени перспективи за развитие. Сегашната ми работа например… не виждам как би могла да се развие и какво би могло да е предизвикателството в това. И какво остава? Чакаш няколко години да ти писне и да почнеш да си търсиш нова работа или възможност да работиш сам? И докато търсиш, оставяш нещата на самотек, по старому и без да се интересуваш много, че някой от новите може да не иска да работи през уикендите. Докато чакаш ”уволнението”…

Хващам се доста често, че си мисля каква искам да е работата ми. Казано най-общо - какво да е заниманието, което да осмисля деня ми. И не мога да реша съвсем, все нещо ми се изплъзва и се разсейвам - или някой хвърля сянка върху монитора ми, докато минава зад мен, или трябва да свърша нещо. Нещо малко и лесно, но преувеличено от управата като “много трудно и отговорно”. Може би си намирам длъжности, за които съм свръх-квалифициран, защото малко ме е страх да се втурна в надпреварата на добрите специалисти в добрите компании. Може би, но пък и може би просто вече не искам да съм компютърен администратор. Или поне със сигурност не искам да съм “някъде” на такава работа. Лошото е, че не намирам все още начина…

Снима ми се, снима ми се много. Както винаги ходя с апарата си в чантата и на път за работа всеки ден виждам по един-два интересни кадъра. От тези, които те карат а спреш, да се върнеш и да гледаш, докато механично изваждаш апарата и почваш да снимаш. Кадри, които ти превземат обърканите сутрешни мисли и те контролират, докато не ги заснемеш. Но не мога да си позволя да закъснявам, входът на службата е с пропуски и при поредни закъснения могат лесно да ме изхвърлят дисциплинарно. Заради едни кадри.
Днес бяха два кадъра в два поредни безистена - всъщност се вижда много малко, разстоянието между сградите е малко и са с врати от ковано желязо. Малко възможности за очертаване на кадъра, но страхотна светлина, падаща отгоре, стичаща се покрай стълбички, простори с дрехи и прозорчета. Долу - сумрачно, със силуети на стари автомобили, явно вкарани в тясното дворче от друга врата. И всичко това с ефирните мъгли и пари на ранната утрин - я някъде от долните етажи някой се къпе и топлата пара е раздвижила мрачния безистен, я нещо от тръбите изпод земята изпуска тънки струйки. И никой не се интересува от такъв забравен двор, дори вратите бяха клеясали и неотваряни от години.
Поне доколкото успях да видя - гледките ми приковаваха погледа, но за кратко - краката ми сами бързаха към работа. А тръгвам по-рано всяка сутрин, за да снимам някъде нещо. Слизам няколко спирки по-рано, за да походя и погледам. И пак нямам време.