Arcane Lore

Звучи някак тежко, нали - като съдбовен въпрос. Е, може в някои случаи отговорът му наистина да е определящ, особено ако си имате работа с по-нахакани или по-откачени охранители, дето могат да ви набият и потрошат съдбовно.

Но краткият и правилен отговор е “Снимайте охраната ако искате - ваша си работа! И не се връзвайте на заяжданията им с елементи на псевдо-полицейско сплашване.”

Много хора спекулират с правото на неприкосновеност на личния живот. Забравят, че то се отнася точно до личния живот, който предполага някакъв вид усамотяване. Ако издебнеш някого и го снимаш в жилището му например ще нарушиш правата му определено - спор няма. Но как може някои хора да настояват за неприкосновеност на образа си, когато става дума за снимки на обществени места? Това не го разбирам.

Когато си на обществено място, където всеки те вижда (тъй де, може, има възможност да те види - едва ли си толкова привлекателен, че всички да са вперили постоянно поглед в теб) не можеш да имаш никакви претенции кой какви снимки ти прави. Аз те виждам, нали? Видях какво направи. Имам право - значи имам право и да те снимам.

Изключение може би има само за места и събития, които са по някакъв начин със запазени права. Понеже фотографирането позволява разпространение и издаване на публикации, попада все пак в областта на законите за авторско (издателско) право.

Спорен момент може да е снимка в близък план, при която фонът е много малко и е силно дефокусиран. Но всичко, което включва по-общ план в кадъра е моя снимка на обществено място и единственият критерий е художественият ми вкус. А, да - и културата на сниманите. Ако някой не иска да го виждат как си бърка в носа, най-добре да не го прави на публични места, нали? :)

Но ако нямаш зад гърба си за фон сграда с някакви запазени права (има такива места по света, не са много но ги има - разни мега-забележителности със специални осветления най-често) или не държиш точно срещу фотоапарата ми страница от най-новата ти книга или нещо от този род - какви претенции към мен като фотограф изобщо можеш да имаш?

Този въпрос не е към читателя, по-скоро е реторично питане към хората които не четат тук - поне се надявам да намират ценните си за четене неща другаде. ;)

——

Вчера се събрахме за фоторазходка в София. В началото се видяхме в Южния парк с yovko, dimodi и emicha. После аз и emicha продължихме снимането с peterst. За самото снимане ще пиша отделно, ще кача и снимки. Цял ден снимане в неделята - голям кеф, а накрая на мен ми се снимаше още, исках да поизчакам да слезе още надолу слънцето и да снимам вечерна София със златните светлини на летния залез след морния пек на деня.

Но за друго ми е думата, друго ме тормози от вчера. Точно преди да направя последните си кадри и да запълня втората карта, някакви охранители ни развалиха хубавия ден.

Минахме покрай НДК на два пъти и първия път снимахме някакво състезание по плажен волейбол. Заградили пред билетния център едно каре, сложили трибуни вътре, насипали пясък долу и гонят една топка. Лошо няма - поне имаше доста ценни кадри и беше готино да ги търсим. Аз мислех, че ще ни спрат и няма да ни разрешат, но се качихме, влязохме вътре и си снимахме без да ни закача никой. Както си трябва.

После ходихме другаде и накрая минахме обратно пак през НДК. Не бях видял никъде около волея охрана - може да не съм гледал, макар когато съм с фотоапарат да имам навика да следя за всякакви досадници и да ги забелязвам отдалеч.

Имаше някакви в светлосини униформи, седнали на отсрещната страна, на пейка на сянка пред информационния център. Минахме на десетина метра пред тях и те станали и вървели зад нас, докато ни настигнаха около средата, при “слънцето” на НДК.

 
 - Вие какво снимате, за какво снимате, че искаме да ви питаме? - те
 - А, нищо - един от нас
 - Любители сме - друг от нас
 - Снимаме за нас си - трети от нас
 - Ами щото ние мислим, че ни снимахте нас, да ви питаме защо ни снимате - те
 - Кои, вас сме снимали?!? - един от нас
 - Не сме ви снимали - друг от нас
 - Че за какво ни е да ви снимаме - трети от нас
  

На табелките им пише всякакви надписи, в различни шрифтове и един с по-малък шрифт и в червено, гласящ “Национална агенция за сигурност”. Чак накрая видях, че стърчащите отстрани кобури май бяха със спрейове, не с пистолети, както изглеждаха. Всъщност са от най-обикновена охранителна фирма - яки момчета, които определено знаят как да те ступат, но пак толкова определено не познават законите. Надписът “Национална агенция за сигурност” е сложен нарочно, за да стряска по-стряскащите се граждани. Всъщност това е описателно, нещо като “мото” на фирмата - ясно като бял ден е, че не става дума за никаква държавна агенция.

Ако се разровите в Интернет ще видите, че българските фирми за охрана масово съдържат в описанията си “Агенция за сигурност” или “Национална агенция за сигурност”. Лошо няма, само дето навява неправилни асоциации у гражданите. Има разлика между държавна агенция по сигурността и частна фирма за охрана, която има офиси в цялата страна и затова се нарича ”национална”.

 
 - Ами ние искаме да видим дали не сте ни снимали - те
 - Не сме ви снимали - един от нас
 - Не сме сигурни в това - те
 - Вие там ли седяхте? А, ние се оглеждахме дали да не седнем наблизо на сянка - друг от нас
 - Значи сте гледали през апарата къде да седнете, така ли, а? - те
 - Ако искате, ще прегледаме снимките да видите, че ви няма никъде - един от нас
 - Може да ги прегледаме, как така ще ни снимате - те
 - Добре, обаче ако ви няма на снимките какво правим тогава? - един от нас
 - Какво да правим? - леко разперване на ръце и наежване - Ние не ви казваме нищо, дори няма да ви вземем лентите, защо, какво искате да кажете? - апаратите са цифрови, яко бяха лентови нямаше изобщо как да “прегледат” снимките на място
 - Не, аз ви казвам, че това са моите снимки и вие искате да ги видите. Защото смятате, че присъствате на тях. Аз ви питам ако ви няма на снимките какво правим тогава? - един от нас
 - Не, няма да ви взимаме лентите, то ако сте снимали нещо, то ще си проличи, ще видим тогава - те
 - Кое ще си проличи, къде?… - ние
 - Щом не сте ни снимали - добре, ама ако сте ни снимали, то ще се разбере, ще се разбере - те
  

Разделихме се без да си правим повече проблеми. Нямам представа тази охрана дали е била на мероприятието по волейбола наблизо и дали ни се заяждаха така, защото мислеха че сме ги снимали как отмарят накуп на пейка с кафе в работно време. Всъщност няма значение - живи и здрави да са момчетата.

Ние наистина не сме ги снимали. Аз лично за мен сега съжалявам. Ако ги бях снимал, щях да публикувам снимката - дори и само като напомняне, че на публични места всеки има формално право да прави кадри отдалеч или пък в общ план. Особено на лица, които изпълняват някакви служебни задължения. Особено ако тези служебни задължения са свързани с обществената безопасност. Става дума все за формално право - има и морален аспект, но те подходиха властово, а не с човешкото “момчета, ако сте ни снимали изтрийте ни, моля, защото лично на нас не ни е приятно и ще сме ви благодарни да не ни показвате на други хора”.

Но не сме ги снимали. Снимаме по-интересни неща. Ако не ни се бяха обадили, аз поне изобщо нямаше да ги забележа, и нямаше да направя някаква връзка между тях и плажния волейбол наблизо.

——

Следващите неща преди няколко месеца ни ги каза на друга фоторазходка униформен полицай, когато се усъмни дали не сме снимали едно посолство. Не преувеличавам - нарочно питахме момчето за подробности и това е смисълът на думите му, преразказан по памет, разбира се:

Никой няма право да взима, дори да докосва фотоапарата ви без ваше съгласие. Фотоапаратът е лично ваша частна собственост и да ви го вземат от ръцете е все едно да ви бръкнат в джоба, за да видят дали в портфейла си имате стотинки например. Дори и да не ви го крадат, дори и да не трият снимките ви, а само да ги разгледат - пак е същото, все едно само да видят колко пари имате, без да ви ги крадат.

Апаратът е ваш и дори полицай не може да ви го вземе. Нещо повече, дори полицай не може да ви накара да изтриете снимки. (Разбира се, изключение са случаите, когато има престъпление, специална акция или посещение на държавно ниво - всякакви такива подобни неща, които автоматично ескалират правомощията на полицията за съответния район локално.)

Полицай може да ви вземе личните данни, за да докладва че сте снимали някакъв значим и охраняван обект. Ако е сграда - посолство или резиденция на посланик. Изключение прави в момента само американското посолство, то е със специален статут и там наоколо е категорично забранено да се снима и наистина могат да ви вземат апарата, защото сте в нарушение и той е инструментът за него. Но всички други места и сгради у нас могат да се снимат.

Ако частна охрана ви се изрепчи и иска да ви взима личните данни или да ви разпитва насила или да ви взима фотоапарата, правилното действие е веднага да се обадите и да извикате полиция. Най-често частните охранители прекаляват, защото или не познават закона, или са бивши полицаи и трудно свикват все още с частната практика, при която имат много по-малко права по закон.

При всички случаи достъп до личните ви данни и до преглед на имуществото ви има само и единствено служител на полицията. И то след като се легитимира.

От кампанийния блог protest.bloghub.org тръгва отворено писмо до двете министерства - на културата и на образованието и науката по повод нападките от страна на издателството “Труд” на няколко вече електронни библиотеки. Припомням (нека ме извини читателят, който е запознат с темата), че в Интернет съществуват електронни библиотеки, които действат на базата на изключенията от издателските права, както са уредени в българския закон (ЗАПСП, Закон за авторските и сродните му права). Въпросното издателство вече се възползва от силната (и силовата) си позиция и заплаши не един такъв сайт и не един такъв сайт свали съдържание от страниците си.

Въпреки че на пръв поглед издателството е в правото си - много хора ще кажат, че когато нещо се препубликува без съгласието на наследниците на починалия преди по-малко от 70 години автор се нарушават изконните права на тези наследници за изключително разпореждане с творбите на дядо им. Да, на пръв поглед авторските права се припознават от повечето хора като собственост - такава, каквато е собствеността върху материален имот.

Но “Труд”, дори и наистина да имат някакви договори за отстъпване на права от наследниците (каквито не са предоставили в средата, в която заплашват сайтовете, именно Интернет), умело избягват въпроса за изключенията от издателските права. В ЗАПСП има отделен член (номер 24), който урежда общи изключения от всички запазвания на авторски права (разбирай “издателски”; близостта с “авторство” не е близост по смисъл, а случайна - както неведнъж съм отбелязвал в мои статии тук).

Този член 24 е в закона не за да бъде подминаван, не и за да бъде изместван по приоритет от други членове, а именно да действа като задаващ ИЗКЛЮЧЕНИЯТА. “Изключенията” са неща, които са извън общата система на останалите правила. Изключенията не са нещо, за което може да се казва “да, добре, има такива текстове, но все пак в закона се защитават авторските права, вие не сте ни платили, значи ни ограбвате и сте в нарушение”. Изключенията са това, което се взима предвид СЛЕД всички останали правила и ако има конфликт между тези останали правила и изключенията, изключенията задават това, което СЕ ИЗКЛЮЧВА от правилата.

Изключенията са приоритетни пред общите правила.

Това е нещо, което дори и малките деца научават още в първите си години - светът се гради върху общи правила, но животът се управлява от изключенията на конкретното тук и сега. Трудно ми е да разбера как бизнесмените от издателския бранш в “Труд” опитват да поставят общите правила над изключенията. Забележете - не става дума за общи правила от друг порядък, каквито са по-общите закони или Конституцията. Ясно е, че ако общите правила са дадени в закон от по-общ порядък, то те са с приоритет пред изключението в по-конкретния закона от по-нисък порядък. Но в случая говорим за правила за защита на права и правила за изключения от тази защита - и двете са от един и същ закон, публикувани са в един и същ брой на Държавен вестник, под едно и също име - ЗАПСП. Естествено, че на нивото на ЗАПСП изключенията имат предимство пред общите правила… Защо ли? Ами… защото са изключения!

Отвореното писмо на protest.bloghub.org говори само за себе си. Нека всеки, който поне малко усеща съпричастност към темата или разбира, че това е нещо важно и нещо, което е актуален проблем, чакащ развитието си, да прочете писмото. Преди имаше отворени писма до издателството - доста хора в блогсферата писаха такива, включително и аз тук. Но инициативата на протестния блог е по-адекватното нещо днес, защото стана ясно, че нито “Труд” отговаря на тези писма или се трогва някак от аргументацията, нито пък великите ни “национални” медии, до които с копия бяха адресирани те, изобщо се осмеляват да кажат нещо, което би разчоплило раната на “колегите” от “Труд”. По-адекватно е да се пише на тези двама министри и защото точно двете им министерства всъщност са ощетени от кампанията на “Труд”. Вярно, че именно министерството на културата раздухва в момента плакатната и рекламна истерия с “пиратството ограбва”, нещо толкова недомислено и неправилно, че даже не ми се говори за него. Вярно, че е малко вероятно точно тези министри да защитят истинските интереси на министерствата си, истинските интереси на хората в тази страна - тези, които обичат да четат и искат и децата им да могат да откриват литературата за себе си. Тези, които се вживяват в творбите не по задължение и защото са заплатили такса на “Труд”. Тези, които вярват, че художественото наследство трябва да бъде общодостъпно. Тези, които вярват и знаят, че културата се гради върху достъпност до общото.

И въпреки, че може да изглежда ненужно усилие, подкрепата на това отворено писмо е част от нещата, които градят общата ни култура. Най-малкото защото без подкрепата за достъпното общо… това общо лека-полека просто ще изчезне. Или не - ще стане платено в сайтовете на издателства. Което, като си помисля… си е съвсем същото като да изчезне.

След като преди време с груба кампания и от несправедлива позиция издателството “Труд” сплаши сайта bezmonitor.com и принуди списващия го Виктор да свали съдържание, сега небезизвестното издателство тръгва отново на марш. Този път срещу страницата “Народна библиотека”. Атаката се води отново от Румен Стефанов и отново е със същия груб тон и тотално непознаване на изключенията в ЗАПСП (Закон за авторското право и сродните му права). Издателството настоява сайтът да свали съдържание от страниците си и твърди, че прави всичко това в името на добрия тон и “с добри чувства”.

Истината е, че “Труд” много искат да печелят все повече и повече от монополното си положение на българския книжен пазар. Искат и да са основни играчи на пазара на детски книжки. Искат дори и интернет-търговия да правят — пак с текстовете на класиците. И забравят съвсем случайно и явно съвсем нарочно, че в закона за авторските права има изрично упоменати изключения. Тези изключения защитават изцяло дейността на сайтове като “Народна библиотека”, в случая.

Колко удобно е да “забравиш” точно това, нали? След като целият закон защитава именно издателя, след като концепцията за авторски права (на български има подвеждаща близост с “авторство” — всъщност двете понятия нямат нищо задължително общо помежду си) е измислена навремето да защитава именно издателя, след като в областта на книжната литература издателят така или иначе е защитен пазарно е най-малкото нагло да “забравиш”, че в закона има изключение от гарантираните ти иначе тотално права.

“Народна библиотека” не са се стреснали от махленските заплахи на издателството и са поискали развитие на проблема. Това е правилната защита от такива нападки — щом някой твърди, че има проблем, нека отиде отвъд него — нека го обясни и покаже. Винаги може издателството да си твърди, че е в правото си, но докато не докаже поне едно от скалъпените си обвинения, развитие на общото разбиране няма. И ако човек каже “добре, няма да съм ви проблем вече, само не ме закачайте”, не се променя тази нагласа, в която могат да те обвинят, заплашат с полиция и да ти запушат устата неправомерно и безнаказано.

Преди няколко месеца Виктор от bezmonitor.com води дълга борба със същото това издателство и без да търси помощ от блог-общността у нас, я получи. Накрая Виктор не можеше да води това недоволство в мрежата и ресурсите на блогерите се разпределиха в различни сайтове, като периодично бяха “събирани наново” в централния за кампанията протестен блог.

Изтръпвам при мисълта колко други по-малки страници са били така заплашени или сами са свалили съдържание след масовите мозъчни промивки из медиите на тема “пиратство”. Най-новата реклама по телевизията с мото “пиратството ограбва” е само върхът на айсберга — спомнете си само колко много плакати имаше из градовете на всякаква подобна заплашваща тематика — от софтуер с белезници до предупреждения за “пиратски” билети за концерти и аудио-касети. А в Интернет — там е страшно дори да се заглеждаш в тези заплахи и да се замисляш за тях, защото винаги остава мисълта “ами ако наистина ме хванат, че взимам или публикувам съдържание?”.

Издателство “Труд” за пореден път доказва, че не разбира идеите зад текстовете на ЗАПСП и не уважава изключенията от иначе гарантираното му в другите случаи пълно издателско право. За пореден път опитват да налагат своя си некачествен сайт за платен достъп до литература и го правят по лош начин. Всички тези нападки към свободните библиотеки в мрежата ще им изиграят много лоша шега — идва интернет-поколение, което е свикнало да ги възприема негативно. А интернет-поколенията са много по-динамични от другите — през 3-4 години са. Не искам да съм на мястото на измислилия тази стратегия със “сплашването” след няколко години… Не искам и да работя за ”Труд”!

“Народна библиотека” реагират адекватно на заплахите, но се надявам да имат предвид разпръснатостта на подкрепата, която получават от блог-средите. Тази разпределеност на блоговете е нещо, което може и трябва да бъде използвано за по-добър и бърз достъп до читателите. Личните дневници, блоговете на кампании и тематичните агрегатори могат да бъдат по-добрата, по-пряката медия.

Но е опасно да се “обляга” човек на подкрепа по проблеми, излизащи извън мрежата от така разпределена общност, защото извън мрежата тя има доста по-слабо влияние. Не познавам екипа на “Народна библиотека”, но им пожелавам успех в спирането на тази несправедлива кампания на издателството. И както аз, така и предполагам много други от пишещите в мрежата ще предложим подкрепата си.

Най-малкото и това, с което следва да започне тази наша подкрепа е да обявим проблема. Една трудност не може да започне да се преодолява преди да е забелязана.

——

Повече по темата в статии от:
протестния блог, Пейо, Антония, Косьо, Йовко, Жоро, Тери, Таня, Григор, Йовко (2), Величков, sinth

Имам проблем с управата на входа - не сме на едно мнение по въпроса дали асансьорът може да се заключва или не. Всичко започна преди няколко години, когато на поредното събрание започнаха да се дават идеи за вграждане на ключалка на таблото на асансьорната кабина. Даваше ги човекът, който след това стана домоуправител и, естествено, побърза да постави ключалката. След това (може би вече година и половина - две) се хвали при всеки удобен момент, че много пари са се спестили от ремонтите на асансьора с този ключ. Спестило се е и от заниженото потребление на електроенергия. Макар, доколкото аз знам, единственото семейство, което няма ключове, да са баба и дъщеря и на последния етаж. Не са си били плащали някои от сметките (ремонт на покрива, асансьор) от много години и всъщност те са основната причина да се роди гениалната мисъл в главата на домоуправителя и да се заключи асансьора.

Моят проблем идва от твърдото ми разбиране, че асансьорът като обща собственост трябва да се ползва общо и наравно от всички. Не мога да приема, че когато родителите ми идват на гости, трябва да слизам, за да “ги взема”, при условие, че имаме асансьор и асансьорът е поставен точно за това - за да не се налага да слизам и да “вземам” хората от входната врата. Не мога да приема също, че всеки път, когато някой приятел иска да ми дойде на гости, трябва да се тормози в кабината и след това да катери стълбите до нас пеша.
Не мога да приема, че когато се връщам с жена ми от почивка и ключовете са някъде дълбоко в багажа, трябва да разопаковам на партера, за да си извадя безценното ключе от асансьора или да тръгна направо да катеря стълбите с куфари и чанти.
Не мога да приема за нормално и това, когато някой от нас излиза за десетина минути до близкото магазинче и остави нарочно асансьора отключен, за да не носи и търси после тъпия ключ, някой добросъвестен и обществено отговорен дядка да вземе да заключи асансьора, защото “така е правилно”.

Цитирам Закона за собствеността:

IV. Етажна собственостчл. 38. […] Общите части не може да се делят.

Ясно е, че собствениците могат да решат да експлоатират отделни части от общия имот по различен начин. Включително и може да се заключва асансьорът. Но когато поне един е против, не виждам какво общо имат глупави доводи от сорта на “ама ако не е така, ще го спрат, няма да можем да плащаме, знаете ли колко струва, като го оставяте отключен други се возят за ваша сметка, ще го допуснете ли” и т.н. Това не са доводи, това е популистко бърборене. Някои от входа явно това силно ги впечатлява, но мен - не.

Някой знае ли какъв е редът за оплакване за такива проблеми? Изобщо как се подават сигнали в общината за битови проблеми? Все още ли е останала соц-практиката да не се приемат анонимни сигнали? И ако да, дали знаете защо това продължава, след като изричното искане за име на подалия сигнала автоматично намалява подадените сигнали няколко пъти? Може би в общината ги мързи да работят, затова външно намаляват броя на жалбите…?

И конкретно - какво може да се направи в конкретния случай? За мен истинското решение е ако някой има задължения и това пречи на групата хора, да се заведе колективен иск в съда, да се спечели делото и всичко да е наред. А не да се правят глупости със заключване на асансьора.

Тези дни в мрежата и най-вече сред ИТ-специалистите имаше много тревоги, притеснения и отчаяние от безсилието пред невежеството на институциите. След седмицата, в която бяха извършени отново показни наказателни акции, представени от медиите като “удар срещу софтуерното пиратство”, на мен не ми остана желание да пиша за тези недоразумения. Ако се интересувате от развитието на ИТ-културата у нас и от “проблемите на растежа” ни, прочетете статиите на Весо, Валери, Pro_01, Йовко, Антония, Владо и Жоро.

Аз не бих могъл да кажа нещо повече или по по-добър начин от тях. Единственото, което мога да направя, е да се ядосвам на държавата. Не просто на “моята държава”, а на ужасния капан, в който попада всяко общество - от едната страна апаратът на властта, който прониква навсякъде и не може да бъде спрян, а от другата - “корективът”, медиите, които винаги се оказва, че работят в полза на тоталната бюрокрация. Някъде му казват “мафия” и аз поне разлика не виждам.