Arcane Lore

Вчера в края на проследяването на една дългичка поредица уеб-препратки съвсем случайно забелязах, че се продават преходници с вградено накланяне или изместване на обектива. Ако някой си е казал “пак тия руснаци”, познал е — Аракс са ги пуснали и са страхотна идея, типично по руски са “хак”. Руснаците са хакери, отдавна им го признаваме. И то не само в ИТ, и във фотографията го доказват с не една хитри хрумки, които се оказват и много полезни. Като например “одуванчик”-а (“глухарче”, платка за потвърждение на фокуса на преходници от М42-обективи към канонски тела). И като сега тези тилт- и шифт-адаптери.

Хубавото им е, че са на достъпна цена, а ако човек закачи отпред им качествен средноформатен обектив, комбинацията може да е по-качествена от предлаганите готови решения за тилт-шитф. Особено за slr-системи, различни от канонската — единствено Канон имат някаква традиция в тези обективи и в линията им има наистина добри T/S. Никон наскоро май пуснаха един нов T/S, но тук-там се чуха недобри неща за отношението му оптика/цена, а това е далеч от отзивите за двойката тилт-шифт серия L, на която могат да се радват канонците.

За мое съжаление не само Никон не са си поставяли като цел допълване на системата с тилтшифт-обективи. Пентакс си нямат пък никакъв, изключая един-единствен шифт-обектив, K 28/3.5 Shift. Има и един прототип на тилт-обектив, но той никога не е стигнал до поточната линия — M 32-39/2.8 Flexi. Всъщност не съм сигурен дали това е тилт, почти нищо няма в мрежата за него. Но все тая — колекционерска рядкост е, а и е само прототип, така че е неоткриваема колекционерска рядкост. ;)

Та другото хубаво на тия преходници е, че с добър средноформатен обектив на практика се превръщат в качествен тилт или шифт, който може да се поставя на различна система. Имат варианти за Nikon, Canon FD и EOS (макар че точно за Канон само цената им може да е привлекателна), Minolta MD и Dynax, Contax/Yashica, Leica (тук пък който е дал пари за Лайката, едва ли ще търси вече евтиното решение), всички системи с M42 и, разбира се, Pentax.

Мания направо — на апарат със сменяема оптика се поставя тилт или шифт със сменяем обектив. Няма защо човек да се ограничава с качествата на един или два фабрични T/S-а, а може да си избира с кой обектив да излезе днес, за да снима архитектура с шифт-а си, примерно. Избира си някой хубав обектив и готово. Хоп — в todo-то (тъй де, tohave-то).

Наблюдение първо (блогове-млогове…)

Бложенето стана мода, или казано по модерному — стана “фешън”. Някои с леко пренебрежение отбелязват как до съвсем скоро блогове имаха (имахме) предимно работещите в ИТ, които тъй или иначе по по-естествен начин заживяват в Интернет. И още по-точно — изкушените от темата за софтуерната свобода. Което за мен беше прекрасна среда и днес, във фешън-гмежта взема сериозно да ми липсва.

Какво е лошото на модата? Ами честно казано нищо, стига да не става самоцел. И понеже дълго време с удоволствие следях все по-нарастващ брой блогове, започнах да усещам неудобство в тая среда. Ако някой каже нещо, то се преповтаря пет пъти, четири от които без никаква обратна връзка към първата статия, сякаш всеки е сам за себе си перфектната “медия” и не изпуска ресурс наникъде. Има блестящи изключения, разбира се, има хора, които със самото си бложене работят за цялостта на смисъла в мрежата.

И тук идва проблемът — тези ценни места мога да си ги следя и да си ги чета с кеф и спокойствие и с чаша кафе в ръка и сам. Или с пряко отваряне на сайта, или през настолния ми четец на емисии, или през препратки, намерени в други подобни им по качество блогове. За какво ми е общ уеб-агрегатор тогава? Ами правилно, не ми трябва. То е все едно да се видя с приятели за да обсъдим нещо интересно и да идем насред голям магазин преди нова година. Или пък в кръчма по време на световното, застанали точно под телевизора.

Освен че не си чуваш приказката, или направо събеседниците отказват за се настроят за разговор в тоя шум, или всеки идва отнякъде непознат и незапознат с общите теми и вълнения и почва да си дава мнението. И в двата случая — кофти тръпка и се прецаква ищахът. Е няма начин — не, мерси.

Приближение първо (осмисляне на публичността)

Имам своя си нужда от преосмисляне на бележника ми, от преоткриване на чистия кеф от списването му. Минаха четири години и може би е нормално да не ме влече вече еуфорията на “айде да се съберем”, “айде да си коментираме колкото може повече”, “айде да се линкваме за щяло и нещяло”, “ама ти за оная кампания писа ли”, “айде да сме по-нагоре в класациите”. Като си помисля, май мен и преди никога не ме е тресла тая треска.

Едно от първите неща, които съм започнал да правя, е да събирам и определям по-ясно идентичността си в уеб. Вече ако тръгвам да оставям коментари някъде, то е само през OpenID. (N.B.: да си включа и коментарите тук към openid-поддръжката) Сайтът ми работи като OpenID-адрес за моята идентичност, още преди месеци включих делегиране на yasen.lindeas.com към доставчика ми на OpenID. Доставчик, на който имам доверие за личните си данни, който е доказал се и се развива постоянно — http://yasen.myopenid.com е профилът ми. Единственият друг OP (OpenID Provider), който ползвам, е http://claimid.com/yasen и то не за друго, а защото дава по-добра видимост на профила в уеб. Използвам claimid.com за уеб-профил и myopenid.com за автентикация.

Така поне хората, които мнението ми ги интересува, ще знаят, че наистина съм го дал аз.

Второто нещо е да се отдръпна настрани от общите уеб-агрегатори. “Общи” разбирани едновременно като публични и като такива без ясна и конкретна насоченост. Няма да казвам имена на сайтове, но много шум влиза оттам, ама много. А аз на шум не мога да пиша, не мога и да снимам напоследък. Който наистина иска да следи сайта ми, искрено вярвам, че ще продължи да го прави и след това — има много начини. Или през специализирани агрегатори, или през емисиите ми (те си работят нонстоп, запишете се сами при вас, настолно), или пък с директно зареждане на сайта ми.

Това е стъпка, за която на няколко хора в лични разговори съм казвал вече и в тия ни разговори сме стигали съгласие с “мда” онлайн или замислено утвърдително кимане с глава наживо. Светът не свършва с “фешъна”, а пък е по-добре да влизаме с удоволствие в сайта ми — и аз, и читателите.

Наблюдение второ (фото-криза…)

Напоследък не мога да снимам, казвал съм го на фото-аматьорите, с които дружа — и онлайн, и при срещите ни наживо с някои от тях (много редки срещи напоследък, но и това ще оправим). Донякъде нарочно, донякъде и поради липса на пари в края на миналата година не съм си купувал нищо ново за SLR-системата. Държа си обективите, които имам от доста време. SMC Pentax-M 50/1.7, Super-Multi-Coated Takumar 105/2.8, Super-Takumar 135/3.5, Pentacon auto MC 135/2.8, Pentacon auto 50/1.8, Osawa MC 75-150/3.8 и обектива от комплекта на Pentax *istDL, SMC DA 18-55/3.5-5.6. И отделно филмов пълнокадров Canon EOS 3000 с китов обектив EF 38-76/4.5-5.6.

Непретенциозна система отвсякъде, но допреди половин година ми вършеше страхотна работа, ентусиазираше ме да разработвам фото-идеите си. И днес с ръка на сърцето бих препоръчал на всеки започващ с това хоби да си вземе възможно най-евтиното и да снима. Например един *istDL втора ръка вече струва смешните 300-400 лева, пък аз съм го купувал за хиляда, и то пак от човек. А Pentax *istDL е страхотен апарат, наистина страхотен! Има много неща, на практика всичките достатъчни неща за любителско снимане. С peterst си говорихме, че дори има функции, които са заключени във фирмуера, просто защото няма достатъчно копчета на тялото за управлението им. Той например наскоро си настрои сам фокус-системата на неговия *istDL — през настройки в менюто при включен режим debug на фирмуера. Абе Пентакс са супер, коригиране на бекфокус при Канон или Никон сигурно няма да мине без сервизен стенд в лицензиран сервиз и съответно една кофа пари…

Но ми липсва желанието да снимам. Идеи имам, даже се тормозя от прекалено много идеи и прекалено много “канене”. Трябва ми фото-“reset”. Сигурен съм, че е период и ще го преодолея. Предполагам, че е нормално и е някакъв етап от доброто ми, “здраво” развитие като фотограф.

Иначе продължавам да обичам да седна на спокойствие пред екрана и да разглеждам снимки на други хора. Най-вече на хора, които познавам наживо или онлайн — нещо не ме влече да ровя из големите фото-общности. Дори и в 23hq.com влизам в моя си профил и разглеждам новите снимки на хората, които вече съм добавил в списъка си. И да, разбира се — прелистването на папката “photo” в настолния ми четец е удоволствие, към което пристъпям с жар и нетърпение всеки ден. ;)

Приближение второ (моите снимки в уеб)

Ищахът за снимане сигурно ще си дойде от само себе си, когато разреша нещата, които са наоколо и които му пречат. Първо започнах да интегрирам фото-идентичността си в уеб по подобие на блог-идентичността, за която говорих. Отписах се от всички сайтове, които или не ми допадат съвсем, или пък изобщо не ползвам. Останаха само 23hq, където периодично влизам да дооправям и развивам превода на български и UrbanStyle.org, който пък администрирам.

Махнах се отдавна и от всякаквите родни фотографски спам-форуми, то и без това там не само форумната част, а и средното качество на снимките май западна. Оставам си за “вратичка” форума PhotoClubs, който ми е близък и тематично. Но дори и там ако някой ми убива ентусиазма, просто няма да обръщам внимание — за мен точно ентусиазмът е важен.

UrbanStyle ще е един от двигателите за новия ми фото-интерес. Другият двигател ще е личният ми фотоблог. И двата от доста време се каня да реорганизирам. ЪрбънСтайл има много изчакващи идейки, доста от тях дадени от хората от общността там (за което съм им много благодарен и страшно им се кефя). Ще има много нови неща, на практика ще е изцяло нов сайт, като се запази досегашното съдържание и общност. Да, хората в ЪрбънСтайл не са просто “потребители”, защото участват със свой си ентусиазъм, напоследък практически те движат сайта и са точно уеб-общност. Макар и в малки за Интернет размери.

Фотоблогът ми е това, което преди повече от половин година взе много да ми отеснява и донякъде беше причина за фото-спънките ми. Drupal е хубава система, когато става дума да се направи бързо и качествено наистина мащабируем и голям сайт. И аз я познавам достатъчно добре и в подробности. Но за личен проект, дори и за такъв с толкова много и различни раздели като Arcane Lore си е малко излишно претоварване.

Отдавна смятам да пренапиша сайта си, lindeas.com, urbanstyle.org и изобщо всичките си проекти, но все се чудех на какво да започна. Хем да не се забия в девета глуха, хем пък и да не е нещо ограничаващо и да ми отеснее. А пък и все нямах време. След разговор по джабър със zbrox ми се загнезди идеята за Django. Бях започнал малко неща с Pylons и Rails, но като се замисля… мнението на Рос ми стига. А и по-важното е да започна сериозно и фреймуърк-ът да е удобен, всичко друго ще си дойде само.

Та основното ми приближение към проблема ми със снимането в близките седмици и месеци ще е реорганизиране на кода и на дизайна на фотоблога ми. За да ми е по-примамливо да качвам нови снимки, а нови снимки искам да качвам, много искам и искам да качвам по много. ;) След това ще дойде наистина запретването на ръкавите около строежа на новия UrbanStyle.

Когато се постопли малко времето (че сега за един месец вече втори път боледувам), ще направя и втора атака на фото-ентусиазма ми. При всяка удобна възможност — стрийт с фото-тайфата в София. На малки групи, максимум трима или четирима човека — които когато успеем. С повече хора акцентът на вниманието пада върху самата тайфа, а не върху търсенето на кадри. А кадри в стрийта има много, страшно много. Ако има нещо, което да ме вдъхновява истински, това е street- и candid-фотографията. Не “репортажната”, не — репортерите са тия изроди, заради които хората по улиците ни гледат с неодобрение и притеснение нас, стрийтващите фото-любители.

Пък ще видим какво ще излезе. Ако се позакрепя финансово с новата ми отдалечена работа, може да се пресегна за един FA 50/1.4 — ще ми пасне ама много таман на моя стил снимане и ще ми е допълнителен стимул.

На фоторазходка времето ми минава много бързо, сякаш живея някъде настрани, другаде и на бързи обороти. Не е точно това забързано време, дето го има при приятни занимания, когато си казваш “ей, как лети времето, не съм забелязал кога е станало шест”. Не е свързано с удоволствието, поне не забележимо. Не че не ми е приятно на фоторазходки, даже напротив. Но има една разлика, която ме кара да изживявам набързо — не само времето ми да лети, ами и аз някак с него…

В събота се видяхме с Йовко за стрийт. Имаме нещо като мини-традиция вече за време и място за кафе преди разходката. Още от есента и първите срещи на хора от UrbanStyle и SimpleStudio. Този път в кафенето бяхме само двамата, другите имаха свои си задачки.

Като казвам, че понякога снимането с хора ми е на “бързи обороти” имам предвид самото снимане, търсенето на кадри и гледането с колкото може по-малко замисляне и обмисляне. Разговорите са друго нещо — говорихме за безброй неща, а похарчихме едва час и нещо. С част от хората мога да говоря дълго и все да остава интересен разговорът. Интересни теми не липсваха — основно фотографски и блогерски. Типично за ИТ-та с хоби :)

Отправните ни точки за стрийт явно и тях сме избирани фотографски — почти всяко от местенцата, откъдето тръгваме или където сядаме на по кафе или бира е със свой си фото-колорит. Казахме и в началото, и в края в другото кръчме за фотогеничността на сервитьорките. В “Баба Яга” другите снимаха, аз нямам снимки да покажа. Когато лека-полека всички започнем да снимаме повече хора, може да уговорим някоя фотосесия.

Вървежът от НДК към Борисовата мина почти без снимане. Понякога просто няма какво да снимаш. Тъй де, не виждаш какво да снимаш. Аз отдалеч видях едно малко коте в една от уличките и успях да открадна кратка серия. В парка е малко по-друго, винаги има разни елементи за вече снимани етюди. Но взе да ми втръсва такова снимане. Бях ентусиазиран от снимките на хора на протестите за Странджа и търсех кадри с хора.

Малко съм разочарован от снимките си, комай нищо не можа да ме грабне истински като ги разглеждах вкъщи. Освен един малчуган в детско автомобилче, но там технически не е наред всичко. Явно трябва да внимавам повече, да подбирам и ползвам правилните обективи, а не да разчитам на удобно, но не достатъчно качествено варио. И да гледам повече.

В парка след обиколка на изток в търсене на “Лодки” и едни къщи-катерушки в гората, които кой знае защо бях решил че ще намерим се върнахме в най-населената кръгла площадка.

И там, точно докато си отварях шуменското виждам запътила се към нас двойка и питам Йовко “Да не са това Мишел и Ани?”.

Запознах се с двамата и имаше една размяна на апарати, само ние с Йовко бяхме със сменяеми оптики. И в разгара на снимането на най-различни неща, видени през ентусиазма на Мишел и Ани, през ръцете ми мина йовковия Nikon D200 с Nikkor 80-200/2.8. Възползвах се, разбира се, вие пък ;) Страхотна машинка, залепва за ръката… говорихме и за нагласите на никонци… но хей, аз съм пентаксец :)

80-200 е страхотен диапазон за такъв вид снимане. Може би не за всичко ще ми допада, но за стрийт отдалеч 200мм (с 1.5 кроп-фактора на Никон или Пентакс това е 300мм) са идеални. Докъм 150мм (дългият край на моята помпа Osawa) все още може да се снима “отстрани”, след това към по-късия край вече фотографът става част от снимката, забелязват го, идва много близо пред човека и трябва контакт, усмивка, разговор, предразполагане.

Има такава Sigma, като този Nikkor — 80-200/2.8. За Pentax няма такъв обектив в актуалната продуктова линия. Има FA* 80-200/2.8 ED IF, но цената му сигурно не е приятна, също и наличността му у нас. Макар в мрежата отзивите за него да са все прекрасни. Има и все още невлязъл в производство чисто нов DA* 55-300/2.8, но цената ще е нормална за западняците и ужасна за нас. Щом сега въпросната Sigma струва колкото нов апарат Pentax K10D, че и повече. Всъщност ето ги двата красавци, никорът и сигмата сравнени един до друг.

А, не че съм се затичал да си купувам обективи. Особено в момента съм в “дупка” отново — още чакам нови проекти, а за старите не са ми платили. А домашните разходи не чакат. Но не пречи да погледаме снимки на обективи, нали :)

Приключихме снимането на по бира и цаца. Тоест някои приключихме — Мишел беше във вихъра си в кръчмата, а тогава дойде и Тони. Който след ударно събуждане почна да снове наоколо с филмов Nikon.

Аз трябваше да бързам. Както сам казах и както после се скъсаха да ме иронизират, “имам режисьор в ухото” и все повтарях, че закъснявам. Наистина закъснях, но не беше проблем. Това с режисьора беше готино — май Йовко или Мишел тръгва да казва нещо, като започва с нещо като “само да ви кажа”. На което аз веднага реагирам с “да, но бъдете кратък, защото режисьорът ми каза в ухото, че времето ни изтича”. :)

Харесвам фотосрещите и разговорите за фотография и хобита. Ако сме повечко хора не става така, при десетина човека вече не е толкова лично — оптимумът е няколко човека. Но пък не винаги всеки има време и на практика все има място за двама-трима да се присъединят.

Виждам, че Маниякса е писал, че ме е видял с другите. Те след тръгването ми са джиткали из централните улички около Графа и там са се видели. Стана ми странно и някак готино — и без да ме има, пак съм там. :)

 
П.П.: Снимките са във фотолога ми [index, archive, rss], от тази до тази. Снимки от другите — yovko, michel

Тези дни напоследък са ми много богати на впечатления. Ако ми се случваха все неприятни неща, щях да кажа сигурно, че имам лоши дни. Но те далеч не са лоши, а напротив - едно след друго ми се струпаха все случки между сравнително приемливи до страхотно приятни. Да започна може би от приемливите - най-долу в тази класация стои новината, че започвам отново щатна работа. Ще го раздавам отново системен администратор на GNU/Linux. След като се поотдръпнах от активното взиране в монитора и изпълняване желанията на потребители, които и без това не знаят какво искат и след като работата ми с екипа на Lindeas не донася нужните доходи, отново се връщам на сисадминския стол.

Искрено се надявам този път да не е така продължително, както миналия. И когато реша да пренасоча всичките си сили отново към Lindeas, да съм по-подготвен и да можем и тримата от екипа там да се изхранваме само с нашата си работа по проекта. И да не ни се налага отново и отново да се обръщаме назад. Lindeas всъщност потръгна добре, но само в частта си за изработка на уеб-страници. Макар и там поръчките да бяха малко. Следващата “атака” на Lindeas ще бъде по-точно премерена и ще покрива освен уеб-разработки, и консултации за GNU/Linux, новини и интервюта с разработчици, статии и наръчници, философски консултации и др. Но дотогава ще съм админ. Едно от другите момчета, основният ни дизайнер, също е на нова работа… Приемам всичко това като тактическо отстъпление за прегрупиране. :)

Едно от другите неща, които ми се случиха и които определено са много приятни, са сдобиването ми с обектив Pentacon auto 50/1.8 и преходник Pentax K - m42 за него. Дължа тези две нови придобивки на bxmarkov и george. Марков ме зарадва с обективчето, което за някои фенове на винаги най-новата техника може и да е непретенциозно, но пред мен открива огромни нови полета за изследване във фотографията. Жоро пък бързо и неусетно за мен уреди преходника, който пасна перфектно на обектива и сега на практика имам два обектива на байонет К - този от комплекта на *istDL и светлосилния Пентакон. Последният със завитнен преходник и с временно “хакнато” заключване си е на практика обектив на К-байонет.

   

Благодаря ви, момчета! Наистина ме изненадахте страхотно и от два дни вече не мога да се спра да снимам само с 50-цата!

   

Вярно е, че навлизането в света на фотографията, при която слабата осветеност не е пречка, а инструмент и при която дефокусираният заден план участва видимо в композицията е трудно и ми коства много провалени опити. Но това е нещо, което отдавна чаках и към което така и така се движех - поне като гледам предишните си опити за постигане на по-изразено боке. Това, което преди донякъде и “на късмет” успявах да направя с обърнат обектив на филмовото ми тяло, сега го използвам директно като инструмент при снимането с 50/1.8 на цифровия Пентакс.

Ето някои от първите ми опити - първата снимка е съвсем първата, която направих с новия обектив. Снимките са в умален размер с препратка към пълния размер във фотодневника ми.

Вярно, че път пред мен за развитие - бол. Но еуфорията, че вече правя първата крачка е несравнима :)

Благодаря ви, че ми помогнахте да тръгна по този път! :)

Pentax *istDL - новият ми фотоапарат и първият DSLR (цифров огледално-рефлексен), който държа за по-дълго в ръцете си. Отдавна съм привлечен от неща с марката Pentax - някои по-стари филмови тела, новите им цифрови, но най-вече някои модели обективи. “Истерията”, както някои я нарекоха, в сайта на фото-форум около различните модели 50-ци на същата фирма, известни като Asahi Takumar (в различните му версии) си е съвсем оправдан любителски интерес всъщност. Особено когато се поставят пред по-малката матрица на DSLR, тези обективи стават нещо средно между нормални и портретни, боке-то им става леко по-остро. Като прибавим и добрата им светлосила, стават още по-ценни - повечето евтини днешни зуум-ове в късия си (широкоъгълния) край са с бленда 3.5, 4, че дори и 4.5. Оставяме настрана това, че са често прекалено “меки”, без рязкост. Но да оставим обективите, да говорим за хората.

Тоест за мен и за нас с Краси. Тя също снима с *istDL - по-малкият му размер явно пасва на ръцете и на двама ни. Ако беше още малко по-малък, на мен вече щеше да ми е определено неудобен. Ръцете ми са сравнително големи и пръстите ми са издължени, но пък не са дебели. Винаги това ми е помагало чисто технически в свиренето на китара - сега ми помага пак технически в снимането с фотоапарат. Формата и размерите на тялото на *istDL (и на *istDS, защото е с почти същата форма) ни допадат и на двамата. Докато филмовият ни Canon EOS 3000 беше големичък за Краси и тя не много често решаваше да снима, Pentax-ът май й е по-удобен.

За мен е малко трудно да свикна с цифровата “огледалка” и снощи дори извадих EOS-а от шкафа, сглобих го, доизснимах двата кадъра, които ми стояха в лентата от доста време и заредих следващата. Ако имах по-голяма чанта или фото-раница, щях да си нося и двете тела - със сигурност ще продължа да снимам на фото-филми, а и EOS 3000 е прекрасна машинка, нищо че изглежда леко “несериозна” на фона на по-високите класи филмови тела на Canon - 300, 30/33, 1. Канон-ът е забележимо по-лек от цифровия Пентакс, нищо че е по-голям. Обективът му е изцяло пластмасов, за разлика от китовия SMC Pentax DA 18-55/3.5-5.6 AL, който е по-масивен и с метален байонет. Байонетът на тялото също е метален и обективът така плътно прилепва към него, че в първия момент реших, че може нещо да е “заяло” :). Тялото на EOS 3000 е изцяло от пластмаса, а това на Pentax *istDL е с носеща стоманена конструкция и само облицовката е от пластмаса. Заедно обективът и тялото на *isdDL са достатъчно тежки, за да стоят учудващо стабилни в ръцете и все пак са достатъчно леки, за да не уморяват. По-малкият размер на тялото е компенсиран с добра преценка на ергономията - лявата ръка не може да се опира стабилно на левия край на тялото, но пък може много удобно да обхване обектива отдолу и отляво. Така двете ръце могат по-добре се разпределят около центъра на тежестта (който може да е изнесен и по-напред при по-тежки обективи) и апаратът стои по-стабилно и не уморява. Което означава по-малко клатене на образа при снимане от ръка - с по-голяма амплитуда и съответно по-лесно контролируемо. Става дума за по-забележимите трептения, разбира се - иначе всеки апарат се разклаща от много неща - дишане, малки потрепвания на мускулите, пулс. Но те се забелязват чак при големи увеличения или при много плитък фокус и дълга експозиция. За такива случаи е нормално да се използва статив или светкавица. Аз не ползвам и двете, но пък и не снимам такива сцени :).

Неудобното нещо, единственото неудобно нещо, което съм забелязал досега, е създаващата усещане за нестабилност врата на отсека за батериите. Вратичката се намира на долната страна на захвата за дясната ръка и ръбът й “излиза” до ръба на самия захват, тоест при държане с ръка усещате и вратичката. И понеже тя понякога може малко да приплъзне в едната или в другата посока, се създава неприятното усещане, че “нещо се размества” в апарата. Вратичката, разбира се, е направена добре и макар пластмасова, си е достатъчно солидна. Но проблемът е в усещането, което носи това леко приплъзване при по-силно стискане на захвата.

Други забележки към конструкцията нямам - *istDL е прекрасна машинка и нямам търпение като посъбера пари да си взема някой евтин, но качествен твърд обектив - нещо от серията “стари, но златни” на Asahi (старото име на фирмата Pentax). Част от обективите ги имам в списъка с желаните обективи на резба М42. Много от тези обективи там имат версия за Pentax K-mount, стандартния байонет на Пентакс, който е възприет след не съвсем успешното “налагане” на М42 като “универсална свръзка”. Тези обективи на К-байонет не само че не отстъпват на версиите си на М42, ами и има някои по-нови, които са само за новия байонет. А на всичкото отгоре и са по-евтини, защото М42 и днес продължава да е “универсален” и се използва от потребители на почти всички системи - има преходници за EOS и Nikon, които са много по-популярни. Повече са хората, които си купуват М42 и си ги завинтват на Каноните и Никоните, отколкото тези, които си купуват К-версията и си я закачат на Пентаксите. А обективът си е същият на практика, само задната част на тялото му е с друг накрайник :).

Засега много снимки нямам - все още разучавам апарата. За разлика от EOS 3000, визьорът на *istDL е по-чист и светъл, но не е по-голям и има много информация в долния край. На Канон-а бях свикнал да снимам в ръчен режим (М) - колелцето за управление се намира до спусъка и просто премествам показалеца от спусъка и въртя колелцето. Без да отлепям око от визьора - в него има малко данни и са с големи цифри. Индикацията за експозицията е отчетлива, едно квадратче, което се премества по скала. В *istDL има най-различни данни във визьора. Вярно, че повечето са свързани с автоматични режими, които още не съм изключил напълно. Но специално експозицията се управлява малко трудно, или може би просто несвойски за мен, като свикнал с EOS. В най-десния край се изписва едно число, което показва колко преекспониран е кадърът или колко недоекспониран е (ако е отрицателно). Това все още ме обърква и ми е трудно да следя експозицията. А не ми се снима в изцяло автоматичен режим. Дори и в полуавтоматичните, с приоритет на бленда или скорост режими е трудно да се следи. Може би е така, защото не съм свикнал с контролното колелце, което при Pentax е отзад на тялото, при върха на палеца. Идеята е с палеца да се управлява, а не с показалеца. Показалецът може да натиска копчето за превключване на контрол на блендата - това копче при EOS е отзад, при върха на палеца. Тоест до голяма степен са “разменени” действията на палеца и показалеца. След като съм свикнал досега само с EOS, не мога да кажа кое е по-удобно - трябва да имам време да посвикна с различното разположение.

Втората причина да нямам много снимки още е, че обективът май не ме “грабва” съвсем. Не казвам, че е лош, напротив - от снимките, които направих се убедих, че оптически е много по-добър от моя EF 38-76/4.5-5.6. Поне в широкоъгълните кадри е по-рязък, не така прекалено мек като китовия за EOS 3000 обектив. Но недостатъците на канонския ми обектив ги бях превърнал в предимства - например съвсем нормално беше да снимам поне половината си кадри с обърнат обектив. При голямо увеличение се получава много готино макро, но пък фокусът става толкова плитък, че е трудно от ръка, без потвърждение на фокуса и с придържан с лявата ръка обектив. Затова повечето такива снимки излизаха размазани, но това не ме притесняваше, имаше понякога добри попадения. А пък при по-малко увеличение, с така обърнат обектив се получаваха приятни снимки на детайли в по-голям размер, с приятно боке на заден план. Сега не смея да отвинтвам за щяло и нещяло обектива на Пентакса - на филмовия апарат не е проблем да извадя комплекта за почистване и да “измия” огледалото, да бръкна и да изчистя и долната страна на пента-огледалото, внимателно, с лека струя от помпичката да почистя и ламелите на затвора при вдигнато огледало. Защото прах си влиза, и то немалко - особено с въпросния обектив от тип “прахосмукачка” и с това негово постоянно сваляне и обръщане. На цифровия апарат не ми се ще да правя такива експерименти, не ми се чисти всеки ден матрицата. Може да си взема макро-пръстени на първо време. Но и това ще почака сигурно :).

Последната причина е, че все още съм с четири алкални АА(R6) батерии. Трябва да си взема презареждаеми, да си взема и зарядно за тях, но пък и това е разход, който ми е в повече в момента. А алкалните ще издържат седмица-две, особено с моите “икономични” филмови навици.

Снимам само на raw-формат и все още разучавам как, какво и защо се прави при преобразуването на raw. Опитвам се да напредвам бавно, като за всяко нещо чета в мрежата колкото информация успея да намеря. И преди знаех за баланса на бялото, за компенсирането на експозицията при конвертирането на raw, но само на теория. Преди обработвах вече проявените си и сканирани във фото-то негативи с The GIMP като обикновени картинки, най-много можеше да се прилагат филтри за обработка и да се регулират нивата и баланса на цветовете. Винаги за сметка на качеството. Сега качество може да се загуби само при силово преекспониране от raw, но то е пренебрежимо малко в сравнение с шума от лошо сканираните негативи.

Е, говорих повече за апаратите и обективите и по-малко за хората.

Ще пиша още неща за фотографията. За мен и фотографията.

Неща със снимки. Скоро, скоро :)