Arcane Lore

Втори юни, денят на Ботев. И не само на него, на всички жертвали най-ценните си неща за свободата и мира на другите. Сирените вият две-три минути на година само, а хората не обръщат внимание. Да, не е приятно - но те не се пускат, за да е приятно, идеята е друга. Да, сигурно на много хора им пречи - и колите по тротоарите пречат, и продажните политици пречат. Но има разлика, нали? Или поне би трябвало да я виждаме?

Децата не обръщат внимание - ученици с чанти бързат за някъде и ръкомахат, унесени в някакво модерно споделяне. И как да обърнат внимание, като възрастните не ги интересува? Профучават коли, даже един човек слиза от блока, пали колата и тръгва. Чува се звук от метални инструменти - някой долу си поправя бричката. Някакви сирени - на кого са нужни… Не, не са нужни, не са и приятни - тези сирени се пускат не защото са нужни на отделен човек или пък са приятни - пускат се въпреки това. Защото са нужни на всички.

Толкова ли е трудно да се спре и помълчи минута-две? Толкова ли е трудно да се стане прав, независимо дали си в парка или в офиса? Всеки знае, че по пладне на този ден са отделени две-три минути за това - не може да каже, че “са го изненадали” в някакво неудобно положение. Но и да са, добре - а другите?

А когато пускат химна - всички показно стават прави, опитват се фалшиво да пеят, даже и по някакъв нов маниер си държат ръка на сърцето. Когато дават химна по телевизията на мач на футболния отбор, даже тогава се пази тишина. На всякакви общи събирания, военни паради за Гергьовден и други подобни когато командващият каже “моля гражданите на колене да почетат паметта на загиналите” всеки кляка, сваля шапка, каквото там трябва.

Когато ни гледат можем, иначе не. Няма смисъл, нали - то нали не ни гледат, защо да го правим. И после ще ме “активизират” за избори - активизирайте народната памет, оставете глупавите си избори! Тия земи са пропити с тъга, раздели и обиди. Различни хора са живели през вековете тук и всички те са имали трудна съдба. Политики са се обръщали, войни са се подпалвали, хората са настройвани едни срещу други, разделяни са от семействата си и са се били далеч от дома. Някои от тях - за да умрат на бойното поле или войната да ги умори извън битките. И днес даже хората все още страдат от последната война, в която съюзниците ни наказаха показно - с бомбардиране и после с окупация. Страдат и от следвоенните тормози на милиция и военни. Не говоря за политика, нито за история - това са измислени неща. Казвам за чисто човешкото признание, състрадание и почит.

И толкова ли беше трудно да постоите прави и да помълчите две минути? И ако не мислите за тези неща, то поне да си давате такъв вид? За да може не вие, но поне някое от децата да реши да спре и то и да се замисли.

Днес е трети март, на тази дата преди 129 години Санстефанският мирен договор слага край на една странна и сложно мотивирана война, на мощта на една велика империя и на дългото и мъчително домогване на народа ни до свободата и независимостта. На тази дата се слагат и много начала - на политическата ни близост с друга велика империя, на административния, инфраструктурен, военен и културен разцвет на млада нова България.

На тази дата си спомняме героизма и саможертвата, но не чак така трагично и поетично, както го правим на втори юни, деня на Ботев. Когато честваме годишнината от смъртта на Левски пък сме настроени по-приказно, по-мечтателно и в мир с тихата, но непоколебима вяра в свободата.

Единствено на трети март мога да се вживея и аз във военните паради, проверките с траурния марш, запловете на зарята и нескритата, но не и безцелна помпозност. Защото Освобождението и всички загинали или жертвали младостта и здравето си войници и опълченци го заслужават. Заслужава го и онази родова, земляшка привързаност, която за няколко десетилетия изправя страната от нищото, от кървавата пепел на Батак и я прави една от първите сред равни европейски. И завиждам малко, защото тогава, в началото и до средата на миналия век не е било важно дали си от град или си от село, дали си по произход българин, турчин, евреин, арменец или друг, щом ти е скъпа родната земя. И както днес някои хора са все още разпръснати и разделени, така и навремето всички напротив са били заедно - и в боя, където всичко е било ясно и правилно, а и в политиката, където никога не е всичко съвсем ясно, нито пък правилно.

В годините, когато няма значение държавата като територия и администрация, когато етническата отлика не е така силна или важна и когато най-големите възможни разделения са тези на езика, заплатата и мечтите се надявам, че има още място за зари, проверки и паради. Не заради кухия конформизъм на традицията, не - заради чувството, което дядовците ни са имали и което ние трудно откриваме. Чувството, че имаме нещо общо и можем да се гордеем с него. Нещо повече - че можем да градим над тези основи и да сме щастливи в българските земи. И ние, и децата ни.

Втори юни, денят на Ботев. Преди малко сирените се включиха и после полека воят им затихна и беше избутан от вездесъщия градски шум. Ръмеше дъжд и бръснеше лек вятър - не много силен, но точно такъв, дето да те откаже да излизаш. Из кварталните улици сновяха през цялото време коли, никой не отби и не спря да помисли поне минутка за свободата, за стремежа, борбата и саможертвата. А за какво, мислите, пускат тези сирени, освен за да ни дадат официална възможност, да ни дадат оправдание да се замислим за такива неща? Самият вой е неприятен, никой не го пуска “празнично”. Но винаги може човек да поспре, ако е забързан навън или да стане до бюрото си, ако е на работа. И без да говори с колеги и шефове, без да се притеснява от случайни минувачи за необичайното си поведение да остане сам със себе си. И с воя на сирените. За две-три минутки само, преди отново да се включи в студената машина на ежедневното производство и потребление.

Христо Ботев е по-различна, по особен начин очарователна фигура в историята ни. Ако Васил Левски е хладният ум, спокойният и винаги намиращ изход таен революционер, то Ботев е тоталният изблик на всички таени с векове чувства. На всички стремежи за свобода и идентичност, които са се натрупвали и са се прочиствали вътрешно през годините на чужда власт. Само човек като Ботев може да запали такава надежда, смесена с чувство за ценност на саможертвата у четниците си, че да го цитира после Вазов в “Тих бял Дунав се вълнува”: “Хайде, братя, излезнете, тука ще се спрем и земята целунете, дето ще да мрем!”.

Днес въпросът за саможертвата в името на идеал за национална идентичност е почти неразбираем - ние усещаме духа на ботевата жертва, защото всичко това ни е близко по един или друг начин. Но дори и ние, българите, не можем докрай да разберем докрай подтика за такова действие. Днес сме настроени по по-различен начин към жертването в бой и дори малко трудно осмисляме щурмуването на нож от българската войска на вражеските позиции по време на войните за национално обединение. Когато навсякъде американци говорят за “заплахата от тероризъм”, за “самоубийствени атентати” и за “нападения над сили на коалицията” е малко по-трудно да се открие загубеното “по пътя” разбиране на мотивите на Ботев.

Но макар и трудно, вживяването в устрема на ботевата чета е достижимо и от нас - само трябва в деня на Ботев да спрем, да се изправим под воя на сирените и да се впуснем в търсене из дълбините на сърцето си. Там, където най-естествените и ценни човешки стремежи се крият и пазят от разрушителното ежедневие. Не е нужно да се жертваме - сирените вият за кратко и спират. Животът продължава, но е такъв, какъвто го живеем не само заради нас, но и най-вече заради жертвите на хора като Ботев. Вече 130 години.