Arcane Lore

Понякога се замислям колко недомислени неща има наоколо. Буквално, не-до-мислени. Всякакви наслоения от неща, които не са свързани, или поне не пряко, с мисленето и разбирането. Например неразбрани и предпоставени културни наслоявания, всякакви идеи и визии от изкуството, дори неща, идващи от ежедневния навик на бита. Да вземем за пример фантастичните филми и техните културни шаблони, “заклинанията”, които се повтарят, но не се разбират.

Например в космоса няма звуци, или по-точно няма неща, които да можем да чуем, но въпреки това още от “Междузвездни войни” големите кораби бумтят, малките совалки свистят и жужат като въздушни компресори, а изтребителите направо съскат като наежени котки или щракат и дрънчат заплашително като гърмящи змии, зависи от настроението на режисьорите. Совалката на Вейдър мрънка и бучи, все едно двигателят й е някаква хидравлична помпа — но нищо, нали е в синхрон с “Марша на Империята”. Май Лукас беше казал, че се е сетил по някое време за това, обаче е решил да остави нещата така, защото са по-“въздействащи”.

Всички оръжия също са звучни. Не само навън, в космоса — там е очевидно че не може да звучат, но въпреки това лазерите “джът-кат”, далекобойните оръдия на “Галактика” бумтят като гаубици от втората световна, изтребителите пък тракат с някакви лазерни картечници на бъдещето, фазовите торпеда на “Ентърпрайз” свистят като “Катюши”, а като гледа някоя от големите битки в “Междузвездни”, човек съвсем спокойно може ако не гледа екрана да си представи, че това е някой от филмите за обсадата на Сталинград или атаката на Берлин, примерно.

Оставяме настрана всичките пожари в открития космос, дето така и така няма достатъчно кислород за горенето. Но като казах за пожари и взривове — странно как като аканите извънземни атакуват някой кораб на нашите, дето е толкова голям, че мостикът му е едно малко петънце, издатина на корпуса, всички в командната зала се убиват да се мяткат на различни посоки. Докато около тях се сипе бенгалски огън ли, пръски от електрожен ли, не знам. И целият кадър се тресе, падат понякога разни греди от тавана (колко ли пари е получил проектантът на кораба, толкова ли не можа да укрепи тия бичмета на тавана..?). Редовно някой си разбива джуката или скулата в остър ръб на иначе аеродинамичните святкащи пултове, често и отнякъде започва да се стели дим… абе ужас. Иначе корабът е цял, щитовете били на еди-колко си процента, задържали засега радиацията от термоядрените снаряди или светлинните оръдия или каквото там… обаче всеки се надпреварва да си тресне главата и да залитне по-яко. Тъй де, по-спокойно, вижте какъв грамаден кораб си имате ;)

И на Лорд Вейдър определено не са му нужни святкащи разноцветни квадратчета на корема, но без тях някак не върви, нали… Във всеки интериор на космически кораб по филмите е пълно със святкащи табла и контролни пултове. Дори и нищо да не правят по тях героите, пак настава на заден план едно лудо мигане и бляскане, ум да ти зайде. Е, поне в почти всички филми е така. В “Лекс” е по-различно, ама той нали жив там корабът, затова.

Смешно ми става и когато видя някой от тези спиращи дъха “външни” кадри — пътува корабът в пространството или си стои на място, или пък там каквото прави — трепе се с грозните лоши или спасява поредните добри хуманоиди от другия край на света, няма значение — и на фона на всякаквите там приказни двойни звезди, взривове и мъглявини се вижда как по корпуса отвън премигват поне десетина сигнални светлини. Това не мога да определя дали почва с “Междузвездни” или със “Стар Трек”, но е много тъпо като наложен модел. Светлините са нужни, защото нали се сещате, иначе може някой самолет да се блъсне в него нощем…

И почти винаги отвън корабът е като светеща елха — навсякъде прозорци, илюминатори като на “Титаник” и всички светят. Защото хората имат постоянна нужда да виждат своето късче “небе” от каютата си или от коридора. Толкова неефективно — осветяват космоса, а после в някой момент се оплакват, че горивото им свършвало. И на фона на всичко това — почти винаги командният мостик няма никакъв прозорец, а вместо това за “визуален контакт” се използва грамаден екран. Защо бе, нали имате прозорци — турнете един голям джам и на капитана, да се радва и той! Пък отгоре може да прожектирате всякаквите там графики, увеличения на образа и видео-разговори. Май в “Междузвездни” все пак имаше истински прозорци.

Лошите извънземни винаги са ужасно грозни или с очевидно неудобни за живеене в тях тела. Ако са врагове и са лоши, но не съвсем и все някак могат добрите да си сътрудничат с тях, тогава са само малко различаващи се. Например с издължени уши като вулканците, грапави чела като клингоните, генетични модификации и бойни шипове в ръцете като ницшеанците. “Междузвездни” пак са леко встрани от тази смешна редица, там виждаме всякакви дизайни на тела, особено в новите серии, където днешната компютърна анимация се е развихрила. Но дори и в старите — да си спомним с добро мечетата от “Завръщането на джедаите”, Чубака, дето може да е космат и да си дере гърлото, ама е пич, Джаба Хатянина (“строг, но справедлив”, хаха). Но “Войните” са филмът, който проправи път на целия жанр и е нормално да е оригинален — ако в него нямаше добри хрумвания, то и в последвалия цял куп копиращи го филми нямаше да има нищо интересно наследено.

Разбиваща е и идеята за междувидови двойки. Очевидно е, че между хора и вулканци има много, много по-малко биологично и еволюционно близко, отколкото между хората и земните крастави жаби. Забравяме за момент как така има толкова огромен брой хуманоиди в космоса и как нашите добри герои все се срещат точно с тях. И на всичкото отгоре почти винаги всички говорят на английски, или поне го разбират перфектно. Тъй де, не английски, ами общия език на федерацията на земните щати (или нещо подобно), създадена след третата световна война (най-често или атомна, или генетична, или времева).

Но да оставим звездните битки, фазерите и междупланетната любов. Има едно клише от книгите на Станислав Лем, което не се наложи през годините и поради тази причина от доста време ми се струва някак “сладко”, “миличко” — става дума за това, че космическите кораби са ракети и излитат като такива, съответно и кацат… като ракети. Не мога да се сетя за всички примери, но се сещам най-вече за “Приключенията на звездния навигатор Пиркс” и “Непобедимият”. Пиркс управляваше точно такива ракети, даже се сещам за описание на тренировъчно кацане на Луната и как е трудно за космическия “ас”, как управляването на огромния кораб на върха на стълб от огън си е признак за висше майсторство. Непобедимият също беше ракета и когато кацна на планетата, пуснаха за щит силово поле, което достигаше до върха на ракетата и предпазваше от това, което тогава си мислеха че е някакъв особен дъжд.

Сигурно тази идея за кораби-ракети не се е наложила заради совалките — американската мини-флотилия и руския “Буран”. Много по-секси е корабът да е като совалка, те совалките са във вечерните новини, иначе ракетите са… толкова от 60-те. ;)

Някои казват, че фантастичният жанр се бил изчерпал. Не е вярно, не се е изчерпал, а се е задръстил от неталантливи имитатори. Самата фантастика не може да стигне границите си, защото именно преместването на границите е това, което я отличава. Има толкова огромно поле за фантастични концепции, то включва дори и нарочно заиграване с днешните клишета. Има, разбира се, и цял куп посредствени филми. Които най-често са с голям бюджет, лъскава визуална глазура, скъпи ефекти и… яко скука.

Наскоро по една от ефирните национални телевизии даваха “Властелинът на пръстените” - първите два епизода на екранизацията по книгата на Толкин. “Властелинът” не е любимата ми книга, аз съм “узрял” във фентъзито по-скоро от разтърсващото очарование на “Силмарилион”. Легендите за старата епоха и епичните разкази за бляскави възходи и низки падения на валари, маяри, елфи, джуджета и хора са много по-ценни за въображението ми. Защото “Властелинът” ползва читателското въображение по много по-различен начин от “Силмарилион”. Не по-лош, разбира се, само по-малко обхватен и някак по-спокоен, поне за мен.

И все пак екранизацията е добра и също оставя достатъчно места за вмечтаване и доизмисляне. Липсват цели части от книгата, например срещата с Том Бомбадил. Но макар това да ме беше леко разочаровало преди години, когато гледах филмите за първи път, не е чак толкова зле за цялостното впечатление. Но филмът е стар и няма да говоря за него, не това ми е темата. А и който се интересува от него вече е чел доста мнения отпреди, пък за неизкушените няма да е интересно.

За преводите ми е думата. Преводите на филма. Книгата “Властелинът на пръстените” е преведена от Любомир Николов, автор на преводите също и на “Силмарилион” и “Недовършени предания”. Неговите преводи до голяма степен са оформили възприятията на читателите на тези книги за описваните в тях светове. “Хобитът” пък е преведен от Красимира Тодорова и това е внесло някои разлики, като най-отчетливата е “Бегинс - Торбинс”. Във “Властелинът” е преведено това име и “Торбинс” е много успешна измислена дума. Също така “Самознай Майтапер” е страхотен превод на “Samwise Gamgee”, както и всичките хобитски имена, фамилии и названия на местностите. Попадение е и преводът на името “Gallum” - “Ам-гъл”, като произходът му е обяснен в самата книга.

Какво имаме във филма, по-точно в превода му? Объркване на тази цялостна представа, прекъсване на смисъла в доста преводи и много често - градене на нов смисъл, където не е нужно. Защото това е легендарна книга, тя живее свой си живот в представите на цели поколения по света.

Във втората част на филма Ам-гъл е кръстен “Голъм”, а хобитското му име Смеагол е изписано “Смийгъл” (макар да има точни указания как се произнася почти всяка често срещана дума в книгите на Толкин). Ломидол е изписан с транскрибцията от английски “Ривъндейл” (Rivendell). Шлемово усое, едно от централните места в разказа на книгата е наречено “Шлемов дол”. За балрога в Мория е използвано “Балрог”, все едно е лично име и Балрог е единствен, не е име на род създания.

Но не само имената са превеждани (както казах, доста често - трансрибирани) наново. Много от емблематичните реплики са с нов превод. Текстът на превода на Любомир Николов е толкова многослоен, обмислен и преживян, че е стряскащо и чуждо да чуеш вместо познатото и близко ни:
 
“Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,
Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие
в страната му Мордор, където тегне мрак.”

нещо от сорта на “Един пръстен ги владее, един пръстен ще ги открие, един пръстен ще ги събере и в тъмнината ще ги скрие в страната му Мордор, където властват сенки”…

Разбирам, че има млади и талантливи преводачи. Разбирам също и че телевизията е имала пари за усвояване сигурно. Но вместо така да се развалят представите за велики произведения, усилията на преводачите могат да се насочват към нови преводи. Има много непреведени неща, много полета за развитие на преводаческия талант. Иначе оставаме с впечатлението, че новите преводачи или не са чели изобщо книгата, или не им пука за нея. Или и двете.

Как бързо някои неща застанаха на мястото си. Не говоря чак за “просветление”, за него или не се говори, или се говори без нужда. А пък и моето усещане не е чак толкова тотално, колкото си мисля, че би следвало да е “просветлението”. Просто няколко от нещата ми станаха някак по-отчетливи. Тук се сещам за Павката и безкрайните словесни дуели с него по време на лекциите в СУ, превръщащи се на моменти при нужда в стихоплетски “състезания” под банките. От типа “куплет и половина от мен, куплет и половина от теб” и така докато издържим или докато професорът издържи да се прави, че не ни е видял. И който се е “поизложил” - черпи кафе на “Петия етаж” или в “Яйцето”… Та Павката още си има навика когато сме заедно и се запознаваме с някого, да избързва с едно “Той е ясен, а аз съм отчетлив”. Истината при Декарт е мисъл за нещо, която се явява “ясно и отчетливо” в разума. Познайте колко малка част от въпросните нови ни познати разбираха за какво иде реч. Но ние продължавахме с майтапа - когато се заблее, аз го отменям. И заедно сме истината. ;)

——

Та подредиха се доста неща, вече зная какво искам да свиря. Какво искам да снимам. И как да го представям. Разбирам защо от толкова време искам да се занимавам с кино и знам вече какви са кинематографските ми интереси. Разбирам защо все нещо “не ставаше” и с рисуването като малък, и с китарата като по-голям. Казвах в разгорещените диалози с Дикс, че свиря за себе си и се сърдех, като ми казваше, че съм свирел за другите. Проблемът е бил, че не съм “свирел себе си”.

С рисуването също - дядо беше офицер, не е било прието да е и художник, но все пак е рисувал. За себе си. А аз рисувах донякъде заради него, заради спомените ми за него, донякъде и заради окуражителното отношение на нашите. А е трябвало да рисувам единствено заради себе си. Това е искал да ми каже другарят по рисуване, когато плахо влязох на първия (и един от малкото преди да се откажа) час на кръжока по рисуване, заедно с “големите” от прогимназията. Казваше ми да не гледам другите - аз си мислех, че ми казва “да не преписвам”, все едно може да се преписва като на контролно. А той ми е казвал да рисувам за себе си.

——

Проблемът и разрешението е в киното, защото то е проблемно. Не може едно и също нещо да е холивудска боза и документален военен филм, без да е проблемно в същността си. Това, което разбирам лично за себе си е, че и музиката, и фотографията, и живописта са само начини на изразяване, но определящо винаги трябва да е изразяването, а не начинът.

Ограничаването в “начините” на изкуството е личен избор на твореца, различен вид усещане на вдъхновенията, нищо повече. Важно е самото изразяване, не процесът му, не нарцистичния авторов контрол, а изразът, който може да бъде уловен и усетен от другите. И може да не бъде уловен. Или усетен.

Това е и смисълът за мен на стария разказ за най-великата поема, която е на един обущар, но пък той е неграмотен. Не помня кой го беше казал, и може би така трябва. Важното е, че изкуството е най-великият хазарт - не виждаш на коя страна пада зарът. Нещо повече, не гледаш изобщо къде пада.

Почти толкова мащабно дело, колкото и животът.

——

Другото е включване и изключване и включване и… Защо “spirit off - spirit on”? Не зная. Spirit of Baraka.

Вчера се видях с Диксън, отидох да го видя на работата му. По пътя взех две кенчета бирени и патронче коняк. После при него взехме кафенца от машина и като изпихме кенчетата, си доливахме от патрончето. След работа дойде при нас и Краси, аз се завъртях навън и взех половинка коняк и някакви меденки, които така и само пробвахме.

Не бях виждал Дикс от страшно много време, всъщност от сватбата му есента. Говорихме си за какво ли не - за сватбата и приятелите, които се събраха там, за филми и компютърни игри, за анархизъм и за музика… Разбрахме се принципно да наминавам да посвирваме заедно, те се събират с Емо и Сашо понякога. Сашо a.k.a “dzvero” е барабанистът ни. С Милен a.k.a. “beaubourg” и с Гери поддържаме връзка много по-трудно, защото са в другия край на татковината, чак накрай голямото мокро, във Варната.

Но трябва да се видим и с тях - може да се хвърлим с Краси на някое голямо “бу” и да кажем здрасти на морчо. Трябва и да намина да посвирим. Трябва и да се видим с Калин a.k.a. “majestic” и да свирим и с него. Вече си имам нов-новеничък кабел за китара, наскоро си го направих и много му се радвам. Време е да престана да му се радвам и да почна да го използвам.

——

След работния ден им отидохме на гости. Свързахме се и с Емо и той дойде, за разлика от Ийори, когото намерихме, но зает.

Гледахме “Baraka” на Рон Фрике. Това е нещо, което просто не се разказва. Не мога да повярвам още на всичките безброй впечатления, оставил филмът в мен. Това е филм, който задължително трябва да се гледа:

1) или в силно емоционално и чувствително състояние,

2) или след разумна, но достатъчна доза алкохол,

3) или с джойнт.

… може и с комбинации от тях. Важното е да бъде усетен филмът. Всеки го прави по различен начин, на някои им се удава много трудно и имат нужда от външни стимуланти. Аз съм май по-“лесен” в това отношение - визията за мен е нещо толкова важно, че мога да се вживявам във филмите сравнително лесно. В “Baraka” няма никакви реплики, целият филм е чисто импресионистичен и музиката към него е прекрасно свързана, вплетена с визията, с импресиите. Днес вече търся данни в мрежата за филмите, в които е работил Ron Fricke и съм очарован - има още, не е само “Baraka”.

Засега съм си “заплюл” “Chronos” - май е филм пак в духа на “Baraka”, но почти изцяло с аеро-снимки и продължителни експозиции (или каквото е еквивалентното понятие в киното).

Вече ще следя нещата, които прави тоя човек. Бях чувал и преди за “Baraka”, да си призная честно. Мисля че дори в блоговете наоколо беше “минавала” темата, но това да ти казват някъде, че даден филм е добър, че трябва да го гледаш изобщо не може да се сравнява с гледането/слушането/вживяването именно в “Baraka”! Затова и аз млъквам, нямам какво друго да кажа, освен “гледайте го”. Гледайте го, но имайте предвид, че ако не се настроите така, че да “ви грабне”, само ще си загубите времето - филмът няма сюжет (в класическия смисъл), няма убиец, няма иконом, нито порно. Вживейте се в този филм и след това няма да съжалявате, ще сте стреснати, трогнати и очаровани. Като мен. Иначе ще ви е скучно да го издържите дори…

Приятно гледане!

Преди два дни с Краси двамата се юрнахме да ходим на кино. Не че св. Валентин е страшно традиционен празник, нито пък винаги на Трифон Зарезан зарязваме лозите…

Знам, че се изписа много и тази година за празниците, защо, кога и кои трябва да се празнуват и т.н. Нямам нито категорично отношение, нито пък ми се пише за такова. Просто отидохме на кино. А за нас това напоследък е събитие.
Всъщност искахме да идем на театър, но в Сатиричния билетите бяха свършили. И затова - в Мултиплекс-а, тъкмо видяхме Дикс, който бачка там. ;) Вечерта беше готина, пък и освен Дикс в НДК видяхме и Генчо (a.k.a. Gengata), когото не бяхме виждали цяла вечност. Последният ни разговор на бира на старата агитка, Павката, Ванката, Генчо и аз, беше още почти по студентско време. Темата беше О’Шипка и тогава ми харесваше да говорим за тая дупка. Сега го мразя - единственото нещо, което оправдава съществуването й, е че долу се свири музика наживо. Всичко друго е бля-я-я. (Лично мнение;)

——

Сега се сетих как през най-големия студ тази зима, във снежната виелица, отидохме с премръзнали крака, едва-едва се добрахме до заветното “O’…” и бяхме качествено прекарани. Отидохме в съседното “Вещиците”, където веднага се намери място за нас на маса за двама и то до камината. Приятното впечатление се разреждаше от разтапящия се скреж по брадата ми. ;)

Е, едно е сигурно за “Вещиците” - наистина се различава, защото понякога там е готино. Понякога - изобщо съвсем не е. За разлика от съседното място, където винаги е отвратително. Имам предвид ако си отишъл да хапнеш, не говоря за живата музика. ;)

——

Като казах за брадата… След нова година бях с променен дизайн малко ;) Бях с брада. Малко хора ме видяха с нея; освен най-близките май само хората от екипа на “Gnome на български!”. Лека-полека я намалявах, докато накрая приличах на подстриган вариант на Джеймс Хетфийлд от едно време. Махнах я, когато при поредното “намаляване” се порязах гадно.

Има нещо интересно в брадите, което чак сега разбрах - всъщност като носиш брада не си с брада. Ти си си както си се знаеш, просто другите около теб виждат брадата ти. Като посвикнах да я нося и като престана да ме дразни, си се чувствах “най-нормално-обръснат”. А пък хората ми казваха “о, брада си пуснал”… странна работа. Сега пък, като я махнах, се хващам, че леко посягам да я “пригладя” ;)

——

Казвах ви за киното. Гледахме “Отблизо” (“Closer”). Не го гледайте. Тъп е.

В описанието на филма пишеше “романтична комедия”. Е чий болен мозък е измислил, че филмът е “романтичен” и че е “комедия”, не зная. Но на нас ни беше смешно, защото така се бяхме настроили - да ни е весело.

Иначе, за въпросния “измисляч на описания” - мой човек, ако това ти е “романтичната комедия”, не ми се мисли кое за теб е тъжно, тежко и трагично! Ама наистина! ;)