Arcane Lore

Преди десет години един народ беше принуден да загърби политическите си пристрастия и да се обедини в недоволството си от властта. Хората в градовете блокираха кръстовищата, натрупваха гуми и ги палеха. Младежи и вързастни няколко дни не се прибираха по къщите си и пазеха барикадите на смени. Студенти се събираха да измислят стратегии и тактики, обзети целите от необясним и плашещ революционен ентусиазъм. Отиваха в други градове дори - само защото са разбрали, че в Дупница има нужда от помощ на барикадите. Без да знаят, че точно по същото време е имало атаки на барикадите в София. Беше нужно само едно “хайде” и пламък в очите. И аз бях от тези студенти.

Преди десет години хората из българските земи бяха използвани по най-лошия начин - беше им подведена вярата в промяната. Оттогава българите не вярват в революции. След като дори застанали заедно на улицата комунисти от предишните времена и репресирани от същите тези комунисти не успяха да направят промяна, кой би могъл?

Преди десет години хората се събираха из площадите и кръстовищата с вяра в бъдещето и с огромно вътрешно усещане за историчност. Тогава всичко беше важно, защото всяко нещо беше пропито с разбирането, че се твори история. Днес не е така. Днес историята и революцията могат да се изживяват само лично, само така не позволяват вярата в бъдещето да се използва и подвежда от други. Преди народът беше принуден да влезе със сила там, където е определен на хартия като върховен суверен - в своя си парламент. И беше изгонен с палки, димки и откоси във въздуха. Е, поне влязохме в централните новини по света.

Днес никой не иска революции, никой не вярва в промяната - била тя “шокова терапия” или “бавен преход”. Няма “за бога братя, не купувайте”, няма купони за захар и олио. Никой вече не се реди на опашка от ранни зори за първите броеве на вестник “Демокрация” - но то пък и такъв вестник вече не съществува, нали? Всички повече или по-малко приемат членството в ЕС като развитие, като символичен край на “прехода”. Преход, дето ни остави на едно място в калта да тъпчем толкова години. Никой не вярва, че ЕС ще промени нещо истински, но и никой не вярва в друга ”перспектива”.

Ако някой недоволства днес и ако недоволството му завихря хората около него, то е или свързано с акциза върху ракията, или с “боклука” на столичните кметове. И все пак… Ако имате вяра, имате възможност, подадена ръка, шанс за по-добро и поне малко останал пламък в очите… Нима не бихте опитали да застанете до другите на улицата? Аз поне мисля че все още бих…

В отговор на въпрос на народния представител Яне Янев министърът на околната среда и водите Джевдет Чакъров е казал, че министерството му е задвижило допълнителна проверка на местността Иракли “за да бъде защитена уникалната природа там”. Според министъра също така в момента течало проучване на възможността и обсъждане на предложението местността “Иракли” да бъде обявена за “защитена зона”. “Поел съм ангажимент, че ще представим цялата документация пред правителството и пред Европейската комисия за включване в мрежата по-рано - през ноември” - това е казал министър Чакъров. Проблемите с уточняването на защитените местности по проект “Натура 2000” и забавянето изграждането на национална мрежа от защитени обекти е една от основните забележки на Европейската комисия в доклада за напредъка в присъединяването ни към ЕС.

Това се е случило в петък, 2-ри юни, по време на парламентарния контрол. Информацията е взета от публикации в мрежата на netinfo и mediapool. Не зная достоверността на информацията, не съм гледал парламентарния контрол, а за повече медийни източници не ми се рови в мрежата. Предполагам, че министърът е казал нещо подобно по смисъл. Много често телеграфният журналистически стил така орязва думите, че им променя смисъла, но в случая нещата са казани ясно и сигурно наистина са се случили горе-долу така.

Това, което е намекнал министърът за нуждата от защита на уникалната природа и за проблема пред ЕС заради забавянето на “Натура 2000” е публична тайна - най-малкото аз съм писал тук неведнъж. В много други сайтове се публикуваха добри статии по въпроса, има и сайт и уеблог на обща интернет-кампания за спасяване на Иракли. Сигурно е, че за да не знаете за какво иде реч, трябва просто да не сте чели българските сайтове през последните месеци. И най-вече блогсферата, както винаги реагираща адекватно.

И министърът също би трябвало да е наясно с целия проблем, дори е нормално да го вижда много по-отчетливо и с повече подробности, които на обикновените граждани не са ни известни. Новината тук не е, че министър Чакъров най-накрая е разбрал за проблема и му се е наложило да се запознае с него. Новината е, че официално в отчет пред законодателното събрание е казано това, което от доста време вече много хора повтарят в мрежата. И което някои отидоха да защитят с жива верига пред подготвящия терена в очакване на разрешение за строеж багер.

Новината е, че МОСВ е поело отговорност. Това е хубаво, властта трябва да идва с отговорности, а не само да се радва на силата и правата си. Остава все пак да проследим как ще продължи всичко, дали отговорността ще се развива. Не е хубаво да остава същата, да се преповтаря при евентуално следващо парламентарно питане.

Остава въпросът кой всъщност е зад паравана на т.нар. “швейцарска” фирма. И защо продължава да се спотайва, след като вече е ясно, че никой няма да остави нещата както са. Дори и от петък така запитаният в парламента министър. В мрежата вече се говори за въпросната личност. И не, не е швейцарец, вие пък :)

В събота гласувах на парламентарните избори. За ОДС. Защо го казвам и защо го казвам чак сега? Ще обясня ;)

Принципно съм против парламентарната демокрация. Но все пак гласувах, защото симпатизирането на безвластието много лесно може да бъде (и е) изманипулирано в очите на околните като симпатизиране на някакъв вид тоталитаирзъм.
Много странно защо, но властта, каквато я познаваме, винаги противопоставя безвластническите пристрастия на самата нея, като ги приравнява с тоталитаризма. Всъщност хич не е странно. Властта, в случая парламентарната власт, властта на “гласо-вземащите”, цели на първо място оцеляването на поддържащата я система. Най-големият враг на тази система е безвластието, анархизмът. Най-голям и в същото време най-трудно забележим, най-тих, най-кротък. А с нещо тихо, кротко и незабележимо трудно се води война.

Затова анархизмът се облича в зловещи дрехи, за да бъде по-лесна мишена за замерянето с камъни. Редовна е асоциацията на анархизма с комунизъм, фашизъм и изобщо с някакъв тоталитаризъм.
Грешка. Нарочна “грешка”, познат реторичен похват - противната позиция се атакува най-лесно, когато може да бъде манипулирано разбирането й.

Та гласувах всъщност против “коалиция Атака” - въпросната “изненада” на изборите. Гласувах против възможността баби и дядовци (предимно) да докарат на власт тоталитарна партия в България. Не, съвсем не е невъзможно - у нас БКП взема властта със сила, но пък в Германия хитлеровите национал-социалисти първоначално са съвсем нормална и законно избрана сила.
И после Болен Сидеров ще ми разправя, че не бил “фашист”. Първо на първо - фашист си е. Освен това, дори и да не е фашист, пак е краен тоталитарист. Разликата всъщност между “фашизъм”, “комунизъм” и подобните е почти никаква.

Прочетете “Фашизмът” на колегата проф. Желю Желев, ако не вярвате! Доста добра книга, а пък и осмислянето й е бавно и идва с времето и с наблюдението на политическия живот “наживо”.
Не е важно как една система на свръх-власт се нарича сама себе си. Не е важно и какви етикети й лепват журналистите и истороиграфите.
——
Истински важното е, че такава сила е тоталитарна. Като тоталитарна е опасна, защото в действието си разрушава собствените си корективи.
Да имаш корективи може да е неудобно, но винаги е полезно. Нарича се “безопасност”. Тоталитарната партия не е безопасна - *опасна* е.
——
Затова гласувах. Още две седмици преди изборите забелязах сайтовете на “Атака” и сродните им. Реших, че е точно такъв вид организация, но се успокоих, че българите не са толкова заблудени, че да се юрнат да дават власт в ръцете на такива. Да наливат масло в огън.

В деня за размисъл размислих и видях, че “Атака” има някаква, макар и странно неопределима, моментна, обществена подкрепа. На фона на забелязващото се отдавна отстъпване от урните и намаляване на активността, вотът за тоталитаризма може да стане наистина опасен.
И, въпреки че съм принципно против тоталното делегиране на управленските права, против изборната демокрация и “за” такава, основана на референдуми на общинско ниво, отидох и гласувах.

Ще ме попитате защо не съм казал мнението си по-рано, пък макар и в предизборния ден. Защо не съм убедил поне още един човек чрез сайта ми да иде и да гласува срещу безумието, наречено “Атака”. Причината е, че не искам да агитирам никого. Просто за мен политическата агитация е вид насилие. Човек трябва сам да реши.
Неприятно ми стана, когато близки до моя блогове подеха агитационна кампания. Принципно неприятно, защото съм против изборите.
Така че за мен решението беше лично и спешно. Критично. Слава Богу - явно доста хора са решили да гласуват обратно на “наказателния” вот, да го накажат него и тоталитаристите от “Атака” не получиха по-голям процент.
Всъщност донякъде и не бях в настроение да блогвам - аз затова и пиша рядко и по доста - когато имам какво да кажа, тогава пиша.
——
Надявам се искрено на следващите избори да мога с чиста съвест да остана извън тъмната стаичка. Да няма по-голяма заплаха за свободата от самите избори. Да не се налага да спасявам по-малкото зло.