Arcane Lore

Медиите отново крадат снимки от хората. Не, не е точно казано… по-скоро медиите още не са престанали да крадат снимки от хората и да градят нагласата, съгласно която “всичкото туй дето йе в интернетя, ми идва безплатно и наготово и ако искам не ще го преиздавам, ми и хоро ще играя!”. Всъщност преиздаването на творби с авторски права е подсъдно. Краденето на материали е едно от двете неща, които петнят журналистическата професия. От тях масово журналистите ходят целите омацани в “петна”, но явно това на огромна част от тях не им пречи, даже ги “извисява” някак професионално. И това не е от днес, ами от доста много години така. “Вестникарин ли-и-и-и…?”.

Та редовното и нагло крадене на материали е единият смъртен грях на журнализма (“журналистика” тук винаги съм го запазвал за онова по-истинското и будно посредничене, което днес май трудно се среща). Другият е наглото затваряне на очите пред истинските проблеми и занимаването с неща, които не са важни, но могат да се “направят” важни заради различни мотиви — пари, кариера, моментен рейтинг, подмазване на политиците на деня и какво ли още не. Знаете ме, че не съм журналист, затова всичкото това го казвам като външен наблюдател и може мъ-ъ-ъничко да преувеличавам. Но щом се вижда така ясно отвън, сто на сто нещата са ако не така, то ”около”…

Масово освен готови изработени текстове (не, не само преводни от големите медии, което си е практика на всички у нас явно, ами и директно тафене на статии от Уикипедия) се крадат най-вече снимки. Преди не е било лесно, но днес е песен — има толкова много сайтове в мрежата с толкова много и подходящи снимки… Е как да не дръпнеш някоя и да не я сложиш за броя, дето се приключва в четвъртък и ти остават двайсетина минути? Дъпраш, избираш си, лепиш я там и всички са доволни — хем ти си замазал професионалната си съвест отново, хем редакцията е спестила по някой лев за фотограф, хем и читателят е доволен, щото зяпа шаренко.

Не че в редакцията нямате фотографи — напротив, имате. Има и купен достъп до архивите на фотографски агенции, пък и винаги може да изпрати шефът един или двама от миналите школата на БТА щатни фотографи да ударят някое кадро. Но има разлика… На тях им се плащат пари, аз да снимат това, дето го няма в Интернет — примерно как бат Сергей се здрависва със Симеон или пък се обяснява нещо в парламента с Костов по случай еди-кое си събитие. Тия кадри ги няма в Интернет, щото ако не са платените фоторепортери от редакции и агенции, чисто и просто няма кой да ги заснеме.

Но пък в Интернет е пълно с всякакви, всякакви други снимки — от цветенца и листенца до улични кадри на града или пък любителски фоторепортажи от екскурзии и публични културни събития. И сега въпросът е защо да плащаш за закупуване на такава снимка от уеб-агенциите, като можеш да си я дръпнеш за без пари? И защо да пращаш щатния си фотограф да снима такива глупости, като можеш да си спестиш хонорара му или направо да го пратиш пак на бойната линия да търси къде да щракне политиците? Естествено, че предпочиташ да поспестиш малко пари и да откраднеш от Интернет! Защото си такъв професионалист, който знае значението на неща като “лайфстайл”, “крими”, “мандат” и “скандал”, но не си останал да чуеш лекциите в университета, на които са говорили за професионална етика и за това, че материалите не трябва да се крадат от други, а да се изработват.

Защо го пиша това? Конкретният повод е кражбата от Интернет на две снимки на фотолюбители, която news.bg реши че е по-лесно да направи. И след това в разговор с george по телефона да каже, че “няма проблем, защото това са снимки от Интернет, а там всичко, което циркулира е безплатно”…

За мен това си е скандал и ако всичко е наистина така, тия “нюз.бг” ще си заслужават съдебния процес и съответно якото изръсване след това. Защото някои хора явно не разбират от друго, освен от потупване по джоба. Както казах, кръшнали са от лекциите по етика в университета… За конкретния случай и за наглото действие и оправдание на “news.bg” и други пишат вече. И няма да спрем да го повтаряме, крайно време е някой да накара това “снимка Интернет” да спре. Щом не става по друг начин — със съд.

Преди може би месец изчистих настолния си компютър от Mono. Преносимия пък изобщо го отървах от всякакво такова занимаване, като пропуснах с пренебрежение дори лекия намек за F-Spot или нещо от lib*-cil. Не знаех, че е толкова лесно — само се отказваш от F-Spot и преставаш да се заглеждаш по нови пакети, които зависят от някакви lib*-cil. И без това няма нищо от работещите под Mono, което да е хем интересно, хем полезно и ползваемо.

Недостатъците — както казах, разделих се с F-Spot. Разделих се и например с Tomboy, но така и не можах да свикна с него и за жълти бележки си ползвам аплета Sticky Notes. Върши на практика същата работа, но е по-лек и малък. А F-Spot… тия ми писнаха да ги чакам, егати прехваленият проект. Първо няколко поредни версии под Дебиан гърмеше при пускане, после пък гърмеше при внасяне на голяма колекция снимки… И винаги най-важните неща за поддръжка на фотоколекция са им в красиво оформената страничка “Бъдещи подобрения” на сайта им. Digikam е сто пъти по-използваемо приложение (при това от доста дълго време вече), да не говорим, че за бърз преглед и търсене на снимки комбинацията от Nautilus и Eye of Gnome върши прекрасна работа. И се зарежда няколко пъти по-бързо от прехваления F-Spot. Хайде — `apt-get purge f-spot`.

А че Mono ме дразни отдавна е известно на хората, с които сме обсъждали тия неща наживо. Вярно, езиковата независимост на .Net/Mono е нещо слаТТТко за програмистите. Вярно, в Gnome напоследък има някаква епидемия и всички са захласнати по Mono. Не е случайно и не е само по технически причини. Има две други, много по-влиятелни — казват се Мигел де Икаса и Новел. Но аз не се трогвам — първо на първо, Мигел, колкото и готино нещо да е направил навремето със започването на проекта GNOME, си е майкрософт-фен от малък. Съгласен съм, че позициите му по доста от важните за свободния софтуер въпроси са били и са правилни, убедителни и нужни. Но когато говорим за харесване и за впечатление, важни са и някои подробности. Като това, че Майкрософт са били първи в списъка му кандидатствания за работа навремето и че с вече два проекта копира (пардон, “освообждава”) технологии на Майкрософт — Mono и Moonlight. Съответно реализации на концепциите на .Net и Silverlight. Пак казвам, не разбирам от нито една от тези четири технологии, но въпросът на харесването е друг.

Другото “нещо”, което стои зад всички тези проекти, е Novell. Вярно, дадоха рамо на доста и добри софтуерни проекти, дадоха и доста код на общността. Нямаше да има днес например Evolution, Hula (изоставен от тях, но преродил се в Bongo), Mono, Moonlight, SuSE (оп, пардон, те сигурно щяха да оцелеят и без парите на Novell)… може би дори и GNOME без тяхната подкрепа. Всъщност Novell са нещо като Windows в линукс-света. Изкупиха Ximian, които разработваха неща като Evolution, RedCarpet и започваха работа по новосъздадения Mono. Погълнаха в удобен момент и SuSE в опита си да оцелеят на пазара на операционни системи. В дните, когато имаха само един отчайващо заставяращ NetWare. Нещо повече — винаги, когато има някакъв проблем с Microsoft, Novell са на една ръка разстояние от позицията на редмънтския монополист. Последният пример е този с OOXML, предишният беше със софтуерните патенти.

Но за всичко това има изписани тонове страници в мрежата, има и специални сайтове, които се занимават конкретно с далаверите около Novell, Mono, Moonlight, софтуерните патенти и MSOOXML (нека никой не се засяга, че ги постаявм в едно изречение, но за мен тия неща не си струва да се отделят изкуствено).

На мен лично така ми е добре. Без Mono. Вече поне мога да разпозная операционата си система и нямам смешни файлове с “разширение .exe”. Докато не се развият достатъчно програми като gThumb, ще съм доволен потребител на Digikam под Gnome. Което ме подсеща да обновя превода му, че е поизостанал доста, като гледам. Но всъщност Nautilus наистина се доказва за пореден път като много удобен. Включен в режим “брауър”, с един прозорец, и с превю-та на всички графични файлове, включително и на raw-снимките ми. И с бърза интеграция на EoG за разглеждане в пълен размер и на UFRaw за проявяване на raw-кадри. А, да — и на GIMP за подробно редактиране. Музика! Иначе докато дочакам някаква свястна поддръжка на Exif и конвертиране от raw във F-Spot ще ми избелеят снимките във файловете… :D

Вчера в края на проследяването на една дългичка поредица уеб-препратки съвсем случайно забелязах, че се продават преходници с вградено накланяне или изместване на обектива. Ако някой си е казал “пак тия руснаци”, познал е — Аракс са ги пуснали и са страхотна идея, типично по руски са “хак”. Руснаците са хакери, отдавна им го признаваме. И то не само в ИТ, и във фотографията го доказват с не една хитри хрумки, които се оказват и много полезни. Като например “одуванчик”-а (“глухарче”, платка за потвърждение на фокуса на преходници от М42-обективи към канонски тела). И като сега тези тилт- и шифт-адаптери.

Хубавото им е, че са на достъпна цена, а ако човек закачи отпред им качествен средноформатен обектив, комбинацията може да е по-качествена от предлаганите готови решения за тилт-шитф. Особено за slr-системи, различни от канонската — единствено Канон имат някаква традиция в тези обективи и в линията им има наистина добри T/S. Никон наскоро май пуснаха един нов T/S, но тук-там се чуха недобри неща за отношението му оптика/цена, а това е далеч от отзивите за двойката тилт-шифт серия L, на която могат да се радват канонците.

За мое съжаление не само Никон не са си поставяли като цел допълване на системата с тилтшифт-обективи. Пентакс си нямат пък никакъв, изключая един-единствен шифт-обектив, K 28/3.5 Shift. Има и един прототип на тилт-обектив, но той никога не е стигнал до поточната линия — M 32-39/2.8 Flexi. Всъщност не съм сигурен дали това е тилт, почти нищо няма в мрежата за него. Но все тая — колекционерска рядкост е, а и е само прототип, така че е неоткриваема колекционерска рядкост. ;)

Та другото хубаво на тия преходници е, че с добър средноформатен обектив на практика се превръщат в качествен тилт или шифт, който може да се поставя на различна система. Имат варианти за Nikon, Canon FD и EOS (макар че точно за Канон само цената им може да е привлекателна), Minolta MD и Dynax, Contax/Yashica, Leica (тук пък който е дал пари за Лайката, едва ли ще търси вече евтиното решение), всички системи с M42 и, разбира се, Pentax.

Мания направо — на апарат със сменяема оптика се поставя тилт или шифт със сменяем обектив. Няма защо човек да се ограничава с качествата на един или два фабрични T/S-а, а може да си избира с кой обектив да излезе днес, за да снима архитектура с шифт-а си, примерно. Избира си някой хубав обектив и готово. Хоп — в todo-то (тъй де, tohave-то).

Наблюдение първо (блогове-млогове…)

Бложенето стана мода, или казано по модерному — стана “фешън”. Някои с леко пренебрежение отбелязват как до съвсем скоро блогове имаха (имахме) предимно работещите в ИТ, които тъй или иначе по по-естествен начин заживяват в Интернет. И още по-точно — изкушените от темата за софтуерната свобода. Което за мен беше прекрасна среда и днес, във фешън-гмежта взема сериозно да ми липсва.

Какво е лошото на модата? Ами честно казано нищо, стига да не става самоцел. И понеже дълго време с удоволствие следях все по-нарастващ брой блогове, започнах да усещам неудобство в тая среда. Ако някой каже нещо, то се преповтаря пет пъти, четири от които без никаква обратна връзка към първата статия, сякаш всеки е сам за себе си перфектната “медия” и не изпуска ресурс наникъде. Има блестящи изключения, разбира се, има хора, които със самото си бложене работят за цялостта на смисъла в мрежата.

И тук идва проблемът — тези ценни места мога да си ги следя и да си ги чета с кеф и спокойствие и с чаша кафе в ръка и сам. Или с пряко отваряне на сайта, или през настолния ми четец на емисии, или през препратки, намерени в други подобни им по качество блогове. За какво ми е общ уеб-агрегатор тогава? Ами правилно, не ми трябва. То е все едно да се видя с приятели за да обсъдим нещо интересно и да идем насред голям магазин преди нова година. Или пък в кръчма по време на световното, застанали точно под телевизора.

Освен че не си чуваш приказката, или направо събеседниците отказват за се настроят за разговор в тоя шум, или всеки идва отнякъде непознат и незапознат с общите теми и вълнения и почва да си дава мнението. И в двата случая — кофти тръпка и се прецаква ищахът. Е няма начин — не, мерси.

Приближение първо (осмисляне на публичността)

Имам своя си нужда от преосмисляне на бележника ми, от преоткриване на чистия кеф от списването му. Минаха четири години и може би е нормално да не ме влече вече еуфорията на “айде да се съберем”, “айде да си коментираме колкото може повече”, “айде да се линкваме за щяло и нещяло”, “ама ти за оная кампания писа ли”, “айде да сме по-нагоре в класациите”. Като си помисля, май мен и преди никога не ме е тресла тая треска.

Едно от първите неща, които съм започнал да правя, е да събирам и определям по-ясно идентичността си в уеб. Вече ако тръгвам да оставям коментари някъде, то е само през OpenID. (N.B.: да си включа и коментарите тук към openid-поддръжката) Сайтът ми работи като OpenID-адрес за моята идентичност, още преди месеци включих делегиране на yasen.lindeas.com към доставчика ми на OpenID. Доставчик, на който имам доверие за личните си данни, който е доказал се и се развива постоянно — http://yasen.myopenid.com е профилът ми. Единственият друг OP (OpenID Provider), който ползвам, е http://claimid.com/yasen и то не за друго, а защото дава по-добра видимост на профила в уеб. Използвам claimid.com за уеб-профил и myopenid.com за автентикация.

Така поне хората, които мнението ми ги интересува, ще знаят, че наистина съм го дал аз.

Второто нещо е да се отдръпна настрани от общите уеб-агрегатори. “Общи” разбирани едновременно като публични и като такива без ясна и конкретна насоченост. Няма да казвам имена на сайтове, но много шум влиза оттам, ама много. А аз на шум не мога да пиша, не мога и да снимам напоследък. Който наистина иска да следи сайта ми, искрено вярвам, че ще продължи да го прави и след това — има много начини. Или през специализирани агрегатори, или през емисиите ми (те си работят нонстоп, запишете се сами при вас, настолно), или пък с директно зареждане на сайта ми.

Това е стъпка, за която на няколко хора в лични разговори съм казвал вече и в тия ни разговори сме стигали съгласие с “мда” онлайн или замислено утвърдително кимане с глава наживо. Светът не свършва с “фешъна”, а пък е по-добре да влизаме с удоволствие в сайта ми — и аз, и читателите.

Наблюдение второ (фото-криза…)

Напоследък не мога да снимам, казвал съм го на фото-аматьорите, с които дружа — и онлайн, и при срещите ни наживо с някои от тях (много редки срещи напоследък, но и това ще оправим). Донякъде нарочно, донякъде и поради липса на пари в края на миналата година не съм си купувал нищо ново за SLR-системата. Държа си обективите, които имам от доста време. SMC Pentax-M 50/1.7, Super-Multi-Coated Takumar 105/2.8, Super-Takumar 135/3.5, Pentacon auto MC 135/2.8, Pentacon auto 50/1.8, Osawa MC 75-150/3.8 и обектива от комплекта на Pentax *istDL, SMC DA 18-55/3.5-5.6. И отделно филмов пълнокадров Canon EOS 3000 с китов обектив EF 38-76/4.5-5.6.

Непретенциозна система отвсякъде, но допреди половин година ми вършеше страхотна работа, ентусиазираше ме да разработвам фото-идеите си. И днес с ръка на сърцето бих препоръчал на всеки започващ с това хоби да си вземе възможно най-евтиното и да снима. Например един *istDL втора ръка вече струва смешните 300-400 лева, пък аз съм го купувал за хиляда, и то пак от човек. А Pentax *istDL е страхотен апарат, наистина страхотен! Има много неща, на практика всичките достатъчни неща за любителско снимане. С peterst си говорихме, че дори има функции, които са заключени във фирмуера, просто защото няма достатъчно копчета на тялото за управлението им. Той например наскоро си настрои сам фокус-системата на неговия *istDL — през настройки в менюто при включен режим debug на фирмуера. Абе Пентакс са супер, коригиране на бекфокус при Канон или Никон сигурно няма да мине без сервизен стенд в лицензиран сервиз и съответно една кофа пари…

Но ми липсва желанието да снимам. Идеи имам, даже се тормозя от прекалено много идеи и прекалено много “канене”. Трябва ми фото-“reset”. Сигурен съм, че е период и ще го преодолея. Предполагам, че е нормално и е някакъв етап от доброто ми, “здраво” развитие като фотограф.

Иначе продължавам да обичам да седна на спокойствие пред екрана и да разглеждам снимки на други хора. Най-вече на хора, които познавам наживо или онлайн — нещо не ме влече да ровя из големите фото-общности. Дори и в 23hq.com влизам в моя си профил и разглеждам новите снимки на хората, които вече съм добавил в списъка си. И да, разбира се — прелистването на папката “photo” в настолния ми четец е удоволствие, към което пристъпям с жар и нетърпение всеки ден. ;)

Приближение второ (моите снимки в уеб)

Ищахът за снимане сигурно ще си дойде от само себе си, когато разреша нещата, които са наоколо и които му пречат. Първо започнах да интегрирам фото-идентичността си в уеб по подобие на блог-идентичността, за която говорих. Отписах се от всички сайтове, които или не ми допадат съвсем, или пък изобщо не ползвам. Останаха само 23hq, където периодично влизам да дооправям и развивам превода на български и UrbanStyle.org, който пък администрирам.

Махнах се отдавна и от всякаквите родни фотографски спам-форуми, то и без това там не само форумната част, а и средното качество на снимките май западна. Оставам си за “вратичка” форума PhotoClubs, който ми е близък и тематично. Но дори и там ако някой ми убива ентусиазма, просто няма да обръщам внимание — за мен точно ентусиазмът е важен.

UrbanStyle ще е един от двигателите за новия ми фото-интерес. Другият двигател ще е личният ми фотоблог. И двата от доста време се каня да реорганизирам. ЪрбънСтайл има много изчакващи идейки, доста от тях дадени от хората от общността там (за което съм им много благодарен и страшно им се кефя). Ще има много нови неща, на практика ще е изцяло нов сайт, като се запази досегашното съдържание и общност. Да, хората в ЪрбънСтайл не са просто “потребители”, защото участват със свой си ентусиазъм, напоследък практически те движат сайта и са точно уеб-общност. Макар и в малки за Интернет размери.

Фотоблогът ми е това, което преди повече от половин година взе много да ми отеснява и донякъде беше причина за фото-спънките ми. Drupal е хубава система, когато става дума да се направи бързо и качествено наистина мащабируем и голям сайт. И аз я познавам достатъчно добре и в подробности. Но за личен проект, дори и за такъв с толкова много и различни раздели като Arcane Lore си е малко излишно претоварване.

Отдавна смятам да пренапиша сайта си, lindeas.com, urbanstyle.org и изобщо всичките си проекти, но все се чудех на какво да започна. Хем да не се забия в девета глуха, хем пък и да не е нещо ограничаващо и да ми отеснее. А пък и все нямах време. След разговор по джабър със zbrox ми се загнезди идеята за Django. Бях започнал малко неща с Pylons и Rails, но като се замисля… мнението на Рос ми стига. А и по-важното е да започна сериозно и фреймуърк-ът да е удобен, всичко друго ще си дойде само.

Та основното ми приближение към проблема ми със снимането в близките седмици и месеци ще е реорганизиране на кода и на дизайна на фотоблога ми. За да ми е по-примамливо да качвам нови снимки, а нови снимки искам да качвам, много искам и искам да качвам по много. ;) След това ще дойде наистина запретването на ръкавите около строежа на новия UrbanStyle.

Когато се постопли малко времето (че сега за един месец вече втори път боледувам), ще направя и втора атака на фото-ентусиазма ми. При всяка удобна възможност — стрийт с фото-тайфата в София. На малки групи, максимум трима или четирима човека — които когато успеем. С повече хора акцентът на вниманието пада върху самата тайфа, а не върху търсенето на кадри. А кадри в стрийта има много, страшно много. Ако има нещо, което да ме вдъхновява истински, това е street- и candid-фотографията. Не “репортажната”, не — репортерите са тия изроди, заради които хората по улиците ни гледат с неодобрение и притеснение нас, стрийтващите фото-любители.

Пък ще видим какво ще излезе. Ако се позакрепя финансово с новата ми отдалечена работа, може да се пресегна за един FA 50/1.4 — ще ми пасне ама много таман на моя стил снимане и ще ми е допълнителен стимул.

Четири години по-късно…

Преди четири години Arcane Lore се роди. Започна като малък и скъп личен проект и такъв си остава и днес — без излишни претенции, без превзетия шум от гоненето на класации, но с приятната привързаност, която всеки път ми дава сили отново и отново да отворя празен бял файл и да започна да пиша. Със защитеността на личното, вплетена здраво с подкрепата на публичността. Личната публичност.

Започна, мина една, после две, че и три години и макар да пиша рядко (поне в сравнение с някои други, но то пък защо изобщо да се сравнявам), блогването постоянно ми липсва и недостига. Стремежът и недостигът май са по-добрата възможност тук — безметежността е крайна ценност другаде.

Случиха ми се много неща през тази изминала година. За кратко работих отново щатна офисна работа, занимавах се с основите на ITIL и добрите практики за управление на ИТ. Сред страхотен екип от колеги, но се оказа че просто това не е за мен. Веднъж изкушен от свободната практика и работенето от вкъщи, нямам как да се върна към офисна наемна работа и да се чувствам добре. Останах с няколко ценни нови познанства и приятелства, с Велин примерно си паснахме хобитата, и двамата изкушени от фотографията (хей, трябва да излезем да поснимаме пак;).

Преди това успях да се разкарам от НАП, след като потроших професионално няколко месеца там ми дойде акълът в главата и вече нямам никакво желание да работя отново за държавни институции. След енергото и данъчните мисля че съм видял достатъчно. Отидох и да си взема дипломата, с Емо заедно размятахме черно-лилави тоги и се дуелирахме с карамфилите, дето ни ги подариха из стълбите на аулата на СУ. Някои ни гледаха странно — правим се на харипотъровци в такъв “важен” и “тържествен” ден. Нищо, те повечето наоколо бяха хлапета, на около пет-шест випуска след нашия. Мернахме и Маги с дъщеричката й — също беше в тога и си взимаше дипломата (тя, не момиченцето й;).

Мислех си, че магистърската ми промоция ще ми е важен ден, че ще се чувствам някак “по”. Но най-готиното в цялата дандания беше, че след това отидохме с Емо и Ася на кафе и побъбрихме бая, макар и за кратко време и бързащи. Гаврътнахме и по една жива бира, това също направи деня различен. Е, вярно — и самата промоция ми беше приятна, не крия. Мислех, че ще ми е кофти така толкова след випуска си, но като бяхме заедно с Емо ми стана едно готино и свойско. И бях пълен с положителни емоции, като се качих на подиума последен или пред-последен (ех, този азбучен ред…) и поех подадените ръце на ректора и разни други в черно-лилави рокли там.

Иначе университетът не струва. Убедих се, като кандидатствах есента за докторантура. Всъщност не е само университетското, и в БАН явно са подобни нещата. И не е само в София, и на другите места сигурно е същото. Ама нищо де, карай да върви ;)

Видях се много пъти с приятели, с които не се бях виждал отдавна и още повече пъти с приятелите, с които често се срещаме. С някои пък още не успявам да се видя — или те са заети или неоткриваеми, или аз… Важното е, че все пак се сещаме и като можем, се търсим. Някой ден, живот и здраве да е… ;)

Не ходихме на море, нито имаме почивка вече девет месеца. Или май бъркам — май цели девет месеца вече вкъщи си имаме най-великата и най-готината почивка! Да, точно така — малкият ни син Светлин е домашното ни съкровище, милият сладур той. Събитието на годината е раждането му — първо с очакването и тревогите, после с радостите и трудностите по отглеждането му. Или може би той ни отглежда, зная ли ;) Започнах да пиша статии за отглеждането на дете. Имам още теми, Светко расте все по-бързо и по-бързо, всеки ден е уникален и все по-богат да нови и нови изненади, игри, усмивки, закачки, бърборения и зъбчета. Девет месеца, в които имаше и много притеснения и надежди, в които пообиколихме пътищата заради едни доктори.

Заради тези здравни тревоги изпуснахме един много важен за нас ден, сватбата на Петя и Иван. Толкова много се готвихме, още от предната година, обсъждахме и планирахме с тях нещата, но накрая не можахме дори да идем на празника им. А те са ни близки приятелчета и искрено се надявам да успеем да им се реваншираме някак занапред.

Сега Светли бърбори и се смее зад мен на леглото, аз пак работя. След като цяло лято успявах с отделни уеб-проекти на парче, като наемен специалист на свободна практика да изкарвам насъщния, от нова година пак работя към фирма. Само че отдалечено. Много се зарадвах, като разбрах за тези подробности около работата — търсил съм доста, но никога преди не съм намирал работа в София или дори в България, която да е отдалечена. Имам предвид работа за уеб-програмиране или системна администрация на GNU/Linux. Просто няма — всеки шеф е готов да ти плаща за чистачка, вода, ток, храна, транспорт и т.н., но само и само да може да влиза в офиса и да те вижда, че си там, наведен над монитора и копаш нещо. Не могат да проумеят, че работа може да се върши и отдалечено. Доколкото зная, Apple са едни от първите, които преди години въвеждат практиката за работа с отдалечени програмисти и вместо да поддържат огромни халета с нагъчкани вътре програмисти-роби, разчитат на личната и домашна мотивация на служителите си. Които освен че си свършват работата, са и доволни и щастливи, че работят от дома си.

Фотографията ми е постоянно в ума, но апаратът все по-рядко е в ръцете ми. Чувствам се леко изчерпан, имам нужда от някакво презареждане. Да, снимам, даже се събираме на стрийт и правя доста кадри, снимам и семейството си и приятели… Но не си харесвам снимките. Не, не че са лоши, особено ако хората, които съм снимал са ми важни, ми е приятно да ги гледам. Но художествено не се справям с предизвикателството.

Затова и напоследък все по-рядко публикувам снимки тук във фотоблога и галериите ми. Виждам как от доста време нямам достатъчно добри неща и най-много ме грабват все кадри отпреди година-две поне. Даже доста от нещата, които съм качил тук, ми стоят някак кофти. Имам идеи много и постоянно, но все не стават. Все снимките или са добре технически премерени, но нямат тръпка вътре, или пък изобщо не стават… Гледам снимки в мрежата, разлиствам фотографски албуми и книги вкъщи, зяпам на някой хубав филм по телевизията как е снимано — гледам боке-тата, композициите… Гледам и после се отказвам да изваждам аз апарата… Трябва ми някакво вътрешно побутване и вярвам, че скоро в новата година ще го намеря.

Това са нещата, и са все готини неща. Важните неща. На годишнините блогърите нали пишат защо бложат, кое е важното за тях в това, как става при тях, кога и защо… И аз съм писал за това предишните години. Сега не зная какво да допълня на “защо”-то, освен едно — “затова”. Заради всичките тия неща, за които бърборя вече половин час… Лек ден! И лека година!