Преди половин седмица бяхме с Краси в древния, но вечен Пловдив, точно за деня на освбождението. Леко странно е да се пише така, след време, но аз свиквам; предполагам, че доста от пишещите в Интернет са изкушени от писането “на момента”, докато всичко е още свежо, ярко и необработено от паметта. Аз, дори и да се изкушавам, някак все не успявам да пиша скоро. Понякога нямам клавиатура наблизо, да, това си е причина. Но не винаги. Има дни, когато, загледан през прозореца на кола в града или автобус или влак по пътищата на татковината, оставям настрана стремежа си към същинското писане и пиша ли, пиша наум.
Може би това е, което и ме кара да имам нужда от Arcane Lore - просто трябва някъде да “изсипвам мислите си”. Мислите трябва да бъдат измисляни, стремежите - достигани. Спомените трябва да бъдат само “спомняни”, и да минават на все по-заден план. Думите трябва да бъдат изписвани. Дори и да не бъдат четени. Вярно е, че по принцип нещо се пише, за да бъде прочетено, но всъщност има и друга, по-скрита причина - нещата се пишат, за да бъдат написани…
Как ли са пишели големите майстори на пътеписи? Дали всичко са събирали, събирали и след това, в безсънни нощи над листа вкъщи, са редели ред след реда? Или пък са водели бележки, за да отбелязват по-точно моментните си впечатления и после да могат да се връщат към динамиката на настроенията си? Всъщност може би няма рецепта. Тя и не е нужна. ;)
Ако решите да ходите в Пловдив, една от възможностите е да пътувате с автобус. Ако изберете нея, идете на централната автогара в София, но не си губете времето да обикаляте гишетата, да питате изнервени какички или да ровите в електронния указател. Влезте откъм входа за автобуси и идете към първите стоянки отдясно. На всеки кръгъл час има рейс за Пловдив. И тръгва по-рано, в случай, че се напълни. Така че идете право там, вземете си билет и гледайте света отвътре, вече удобно настанени. Почти всички пътувания до Троян са ужасни - фирмата “Транс5”, завзела повечето от рейсовете дотам, има отчайваща политика към правостоящите, към отношението на шофьорите с пътниците. Само между другото, ако пътувате за Троян, вземете рейс на “Нешев” - те са по-добрите, нищо че рейсовете са по-нарядко.
Та до Пловдив се пътува лесно и удобно. Два часа път от София по магистралата.
Вече на пловдивска земя, започнахме да си припомняме общо няколкото ни кратки посещения поотделно в града. Аз първия път бях транзит за Стрелча и едно от великите ни празнувания на 8-ми декември. Помня жп-гарата и някакви интересни шарки на тротоарните плочки - все искаха да подскочат, та да ги разгледам по-отблизо, но не им се давах. Не, бях си добре - всъщност това пътуване тогава ще запомня най-вече с тоста ми за Ранди Роудс във влака за Стрелча - говоря аз, че човекът преди еди-колко си години е загинал, колко добър китарист е бил и т.н. и хората не забелязали как аз почвам за изливам бутилката. Така де, човекът е починал…
Но този път посещението в Пловдив беше заредено с очакването на новото и тръпката от свободата да вземаме импулсивни решения ни тласкаше все по-напред и по-напред. Към центъра.
Аз помнех отделни сгради от предишните ми визити, при това съвсем малко сгради, наистина. Стигнахме до градинката в центъра, водени почти само от усета си за ориентация. Там видях сгушено в ъгъла заведението, в което не успяхме да влезем на срещата на Сдружението преди (май) две години. Дончо и Камен ни заведоха до въпросното “Central Park”, за да открием, че няма места. И при двете ни минавания край него сега беше празно и някак необитаемо. Като че ли специално за организираната ни среща са ни “прецакали”, като са създали заведението, хората в него и т.н., а сега, неподготвени, не са изпреварили светкавичното ни посещение с Краси.
Площада пред паметника на Гюро Михайлов, хотел “Тримонциум” (a.k.a. “Лимонциум”;) и естественото продължаване по главната към стария град. Край мястото, където трябва да се е намирал рок-клубът “Ухото” (или пък беше “Устата”… не, имаше нарисувани уши по стените), където бях гледал страхотна група, но не бях запомнил името й. Някъде в района сега са поставили паметник на седнал на бордюра човек, свил длан във фуния около ухото си. Приятно и някак нереално.
Но рушащо се. На няколко места видяхме табели, предупреждаващи, че фасадите са опасни за минувачите. И наистина на следващия ден обедното слънце разтопило някаква буца лед и тя понесе със себе си парче от мазилка или перваз от високите етажи. Хоросанът се разби на плочките на не повече от метър от преминаващо момиче.
Имах неприятната постоянна убеденост, че Пловдив се руши. Като изоставените градове в Англия от “Денят на трифидите” на Джон Уиндъм. Или като губещите качество неща в остарелия и изхабен свят от “Ланголиерите” на Стивън Кинг.
Намерихме си хотел и оставихме там целия си багаж - моята раница, която щеше да бъде недопустимо лека, ако не бях забравил да извадя калъфа си с дискове и други неща, останали от бачкането. Въоръжени с малка карта на центъра, нападнахме стария град, но се предадохме бързо - не отивайте на екскурзия, дори в град, леко облечени като мен или с неудобни обувки като Краси. Видяхме галерията-музей “Филипополис” в Хаджи Алековата къща. Прекрасно място, през лятото сигурно има страхотен изглед към града. А пък и ме амибцира да изровя албумите с репродукции… а и защо не да почна пак да рисувам. Така де, да се опитвам. ;)
Вечеряхме в “Чучура”, сгушени до пламтяща страхотна отворена камина. Пихме и вино с цвят като кръвта на загиналите в стремеж към националния ни идеал предци. Навсякъде ни честитяха празника, а и на много места продаваха по улицата трибагреници. Не бях виждал другаде така - виждал съм по балконите на хората, като малък - на всеки трети стълб, редом със съветски флаг, но не знаех, че пловдивчани приемат нещата така присърце. Дори бях на границата да се изкуша и да купя национално знаме на националния празник. Но реших, че знамената в сърцата са по-важни, пък и другите трябва да ги държим някъде, а гарсониерата е мъничка.
А, и нещо друго - в Пловдив има много котки. Улично куче не видяхме, но пък на котки се нагледахме. В къщите, в магазините, в заведенията. Най-вече на площада пред Джумаята, в краката на бронзовия Филип Македонски. И така са свикнали с хората, че не се плашат като софийските, дето, милите, са от трева по-ниски. Ядохме и сладки традиционни десерти в сладкарницата в Джумаята.
——
Изобщо, заслужава си човек да се огледа след края на работната седмица. И ако шефовете му не го “държат под ръка за през празниците”, направо да грабне човека до себе си и да отпраши нанякъде! Е, който сам пътува, да се грабне само себе си. И да отиде на някое от тези места, за които все казваме “абе ще отида някой ден” и все не отиваме, а така си остаряваме, остаряваме до момента, когато е доста късно и оправданията ни са повече.
Ставайте и заминавайте! В България или защо пък не дори и в чужбина - живее се веднъж. Не е нужно да изхарчвате безумни суми пари, важното е да стигнете и да се върнете. ;)
Ах, пък скоро ще махнат границите и цялата Европа ще ни се окаже в задния двор. Иха-иха! От половин година не сме отваряли касичката, колко ли стотинки са се събрали?…
