Arcane Lore

Скъпа моя зима,

Пиша ти това в зимно настроение. От твоите - премръзнало, без шал, брулено на кръстопът на решения и тревоги. С едва различими пътеки, все заснежени и надрани от ветровете.

Досадни са ми тези настроения. Но май и това си им е в природата.

——

Наближава краят на годината, с него - празничните дни и срокът за предаване на дипломната ми работа. И аз, естествено, съм разтревожен. И работя по нея…, тъй де, мисля. Не мога да продължавам да се уверявам, че ще успея да дам това, което искат, а искат текст. Но няма да им дам преработка на предишния, в това съм почти сигурен; проблемът ми е дали ще успея да им дам нов.

Преди време имах сили и желание да пиша текстове, но днес не е така. А пък и зима е. Жалко, че когато исках и пишех, никой почти от тях не искаше да чете нещо. А сега, когато искат да четат, или поне мога да ги накарам за петнадесетина минути да ме слушат, нямам голямо желание да се занимавам с тях…

——

Скъпа моя зима,

Почти всяка година идваш май, все по туй време. Не искам да те засегна, но очаквам пролетта. С плановете й и цветния й размах. И макар да знам, че и тя си тръгва всеки път, ще дойде есен, да налее в спомените тръпка на пелин, да сгрее преди теб.

——

Днес е важен ден за Краси, нека всичко е наред с изпита й. Нека тя да е доволна, независимо какво представят като резултат. (Успех, мило! :-) Сещам се за днешния й ден и си обещавам за пореден път да реша и аз и да се събера. Да се сгрея, да правя планове, да имам сили да избирам пътеките в снега.

Взехме си слушалки с микрофон. Затворени, от типа, който преди години наричахме “големи, с кожа”. ;) Ентусиазипащо е да знам, че още малко остава и ще мога да свиря вкъщи и да се записвам. С Magestic скоро пак се навивахме за домашната студийна работа.

——

Зима,

Доскоро, или поне до догодина.

Случайно разбрах тази сутрин, че Джералд Даръл починал на 70 години, през 1995г. Не знаех. Лека му пръст. Толкова лека, че копита на антилопи, лъвски лапи и подредените лъскави люспи на змиите да трябва честичко да я притискат, за да стои там и да пази покоя му през вечния му сън.

Фигурата на Даръл е била емблематична за мен. Никога всъщност не съм се замислял кога точно е живял, дали е жив още — за такива “емблеми” не се задават такива въпроси, нещо повече — не се помислят. Първата ми среща с него беше, когато бях момче… на колко съм бил… има ли значение, не помня, не съм се замислял. Роден в Индия, живял дълго, отрасъл на остров Корфу в Егейско море. Винаги Корфу е бил магично място за мен; и като гледам в последните години лъскавите плакати на туристически агенции, рекламиращи излети до Корфу, с неговите супер-хотели и курортен блясък, нещо вътре в мен се бунтува, крещи, че не е този светът, в който се живее наистина, че нещо не е наред. Корфу е Корфу от книгите на Джералд Даръл, не от плакатите; как иначе би било възможно да се промени. Как се променя легендата, как се сменя една от емблемите на цяло едно детство?

Ами никак.

Как могат разочарованията от несериозността на една наша “екологична” организация, загубените дни в “Зелените патрули” да потъмнят искрящите еуфории, бликащи от страниците на Джералд Даръл?

Ами никак.

Научих също, че Атанас Далчев е бил мой колега, философ с диплом от Софийския. Не може да бъде.

“Балконът” беше темата на изпита ми по литература преди завършване на гимназията. Българичката ни искаше да ме изпитва за “отличен”, а аз не си давах много зор. Искрено учудена, тя настояваше, защото “нали съм щял да кандидатствам с литература”… Като разбра, че приятелката й по философия е имала “късмета”, се отказа, но все пак ме изпита.

Далчев е писал хакерска поезия. Ако беше живял малко по-късно, много лесно бих си го представил като осъзнаващ и изпълващ със смисъл понятието ”хакер”.

Атанас Далчев
БАЛКОНЪТ

Той е железен, каменен, старинен;
такива има с хиляди в света,
обикновен, но само че зазидан:
един балкон без никаква врата.

Кой знай кога и от кого построен,
е станал непотребен изведнъж,
но не за всички: птичките спокойно
от вазите му пият хладен дъжд

и неговата четвъртита стряха
събира в някоя дъждовна нощ
след дълга и невесела раздяла
отново двама скитника ведно.

Но през деня отвън го не съзира
на минувача празното око.
Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.