Arcane Lore

Qmail е за обществено ползване, без авторски права. От вчера, 29-ти ноември. Представяте ли си, точно qmail? Аз лично не можах да повярвам, когато видях новината за отказа от права на небезизвестния djb.

Дълги години начинът да се поддържа модерен пощенски сървър бяха горе-долу два. Ако човек идва от дистрибуциите с пакетни системи със силни зависимости, като Debian или RedHat, най-логичният избор падаше върху подразбиращия се сървър там. В по-общия случай това означава Sendmail, а в останалите — Exim или Postfix. Qmail пък като правило ползваха админите със “слакерска” нагласа. Казвам “нагласа”, защото съм виждал хора, които инсталират qmail върху Дебиан, просто защото се придържат към нагласата си от Slackware и никога не се доверяват на пакетната система, ако могат да го избегнат.

През годините в някои дистрибуции един SMTP-сървър биваше изместван от друг, някъде се появяваха съотносими поддръжки (разбирани както като ефикасност в разрешаване на доклади за грешки, така и като общност “привърженици” на дадения пакет сред разработчиците) за два или три сървъра. Ставаше все по-лесна замяната на един сървър с друг на малко натоварени системи, а и постоянно се появяваха (и се появяват и днес, в това няма нищо лошо) нови дистрибуции. Решаващи “пощенския въпрос” по свой си начин.

Само qmail си беше малко като “черна овца” за много от “пакетно възпитаните” потребители на GNU/Linux. Пък и всички сме слушали и чели приказките за това колко велик е кодът, излизащ от клавиатурата на D.J.Berstein, за така и непоисканите дълго време награди за открит и доказан бъг и т.н.

Нямам идея какво е довело до това решение за пълен отказ от права. Не съм следил qmail, а и в общото пространство не се беше появявал намек за такова решение.

Лично за мен това е страхотно, върховно! Най-свободният софтуер е точно този с пълен отказ от права.

Радвам се и чисто по дебиански, защото това ще означава, че най-накрая qmail ще може да види официалното хранилище на Дебиан отвътре. Може би дори бих го пробвал за себе си — вече са зад мен годините, когато работната системна администрация ме интересуваше. Сега администрирам себе си и за себе си.

Честито на всички! Най-вероятно дори и да не подозирате, зависите от някой qmail-сървър някъде по пътя на пощата ви.

Проектът “Нов живот за стари книги” е инициатива в Интернет, която има за цел да доведе до българската публика класически, известни ни още от детството преводни книги. Сегашните преводи на някои от тези книги, с които в ръка сме заспивали, са със запазени от издателствата права. Затова не може тези преводи да се публикуват свободно и да са обществено достъпни. Можем единствено да се надяваме издателствата да решат да пуснат ново издание и да имаме парите да си ги купим. Решението на проблема е в създаване на конкурентна среда, в която да можем да четем различни преводи и да избираме по-добрия и по-достъпния.

Продуктите на проекта за нови преводи ще бъдат лицензирани с някои права запазени (с лицензите от групана Creative Commons) или без никакви запазени права. Това означава, че преводите ще могат да се четат, разпространяват, изтеглят от Интернет и споделят с приятели. Редом с напълно свободната електронна версия на превода ще бъде налична и възможността за поръчване през Интернет на отпечатано тяло, като печалбите от тези продажби ще се разпределят между създалите продукта преводачи, редактори и дизайнери на текста и корицата.

Какво може да промени този проект?
Новите преводи могат да съберат енергията и ентусиазма на много преводачи, които искат да превеждат за хората, а не само за пазарните стратегии на издателите. Много филолози, които днес работят в друга сфера, не по специалността си и няма да имат възможността да преведат нещо за голям издател, могат да се включат в проекта и да зарадват читателите.
Имената на тези преводачи ще бъдат вписани в преводите и преведените текстове, след графично оформление, ще бъдат предоставени за публикуване в интернет-издателства. Това означава, че всеки, който иска да притежава хартиено копие на преведената книга, ще може да си я поръча срещу малка сума и ще знае, че цената, която плаща, отива в джоба на преводачите, редакторите и дизайнерите. И че с всяко купуване на книга от проекта подпомага пряко развитието му. Участва в осигуряването на прехрана на тези хора, като заплаща работата по специалността им. Вместо да продават по сергии и да работят в барове, те ще могат да превеждат, редактират, рисуват корици…

Какво е състоянието в момента?
Всяка книга, както и всяка друга творба на изкуството след създаването си автоматично получава защита на т.нар. “авторски права” от закона. В различните страни законите за авторско право са различни, но в съвременния западен свят (тоест и у нас, а и почти навсякъде по света) са сходни помежду си. Тези “авторски права” гарантират пълен монопол върху разпореждането с творбата след създаването и публикуването й през целия живот на автора и дори след смъртта му - у нас срокът е 70 години след смъртта на автора. Монополът на “авторските права” може да се преотстъпва и откупува - това е в основата на издателския бизнес, най-ценният ресурс там е откупеното авторско право. Понякога с договора издателите го откупуват временно, при определени условия, за определени употреби или направо откупуват пълните права от автора.

Авторите най-често нямат възможността сами да издават книгите си, затова подписват такива договори с издателите. И се прехранват с хонорари за творбите си. Както например навремето Ван Гог е рисувал или Достоевски е писал - следващата картина или следващият разказ е бил авансово изплатен и парите са отишли за наем и храна. Истинските права, които урежда законът, не са авторски, а издателски. Възникването на идеята за авторските права е свързано с началото на масовото издаване на печатни книги. Целта е регулиране на издателския бизнес и съответното му държавно облагане. Затова на практика законите за авторски права служат най-често и най-видимо на издателите, по-незабележимо за държавни такси и едва на последно място идва авторът.
Но какво става, когато авторът умре? Ако е бил собственик на правата си и ако книгите му се продават, може наистина да има малко пари за децата му. Но защо трябва давността на правата да е цели 70 години след смъртта на автора? Статистиките сочат, че почти всички книги са продаваеми масово през първата година на издаването си. Малка част - и през втората година. Едва много малко от книгите - тези, които издържат второ и трето поредно издание, могат да носят печалби повече години. Но във всички случаи става дума за период под десет години.

Книгите, които продължават да печелят пари от допълнителни тиражи и от постоянното си преиздаване, са много малко и са известни световни класики. Всички останали произведения попадат в пазарната им сянка и изчакват 70-годишния законов срок. Недостъпни за свободно обществено използване. Не става дума, че не са безплатни - тези книги нямат тираж, нямат нови издания, няма дори и бройки в по-малките библиотеки. Дори и за човек, който иска да плати за тях, те остават недостъпни.
Същата е и съдбата на филмите, между другото - много ясен и отрезвяващ пример е този с авторските права в киното. Огромен брой стари киноленти са безвъзвратно загубени вече, защото са се разпаднали химически, докато “чакат” изтичането на правата им. След като са стояли дълги години в хранилищата на филмовите компании, днес в кутиите им има само сив прах. Не е било легално възможно дори да се копират с цел физическо запазване - законът за авторското право се занимава именно с ограничаване на копирането.

Как можете да се включите и вие?
Проектът “Нов живот за стари книги” е постоянен, няма срокове и можете да го подпомагате както намерите за добре и когато имате възможност. Най-вече проектът ще има нужда от преводачи и редактори. Всеки, който има интерес към графичното и текстово предпечатно оформление също може да бъде полезен. Икономическата схема, по която ще се получават евентуалните печалби от продуктите на проекта не е съвсем уточнена, но едно е сигурно - основният ресурс винаги ще бъде връщан на самите преводачи, редактори и дизайнери. Това означава, че ако проектът успява да продава част от творбите, печалбите ще бъдат за създалите ги.

И по-конкретно?
Засега адресът на проекта е този:
http://yasen.lindeas.com/wiki/OldBooks.
Там ще се извършва работата по текстовете. В скоро време описанията там ще бъдат по-удобно подредени и работата ще бъде улеснена. Всеки е добре дошъл да добавя предложения за конкретни нови преводи и да се добавя в списъците като преводач или редактор.

В скоро време очаквам да се появят подобни проекти и в други сайтове. Дори призовавам който има интерес към идеята, да я подкрепи с проект на своя си сайт. Инициативата може да избегне неудобствата на централизирането си и да се развие разпределено. Когато отделните проекти в различните сайтове напреднат достатъчно и имат конкретни резултати, готови преводи на текстове, може да се започне събиране на хората на периодични срещи - на живо или, при невъзможност, през мрежата. Тези срещи ще имат възможността да прераснат в свободни литературни клубове. Посоките за развитие на проекта след това са много, различни и интересни. Най-добре да ги оставим на бъдещето :)

На страниците на уики-то откривам раздел Преводи. В него в близките дни ще започна обявяване на проекти за превод на български на художествени текстове, техническа документация и хуманитарни изследвания. Оригиналните текстове ще бъдат или с изтекли авторски права, или с получено изрично съгласие от собственика на правата за превеждането им.

Получените преводи ще бъдат свободни текстове. Това означава, че според преценката и желанието на преводачите преводите или ще бъдат без запазени права, или ще се запазват само част от авторските права. Тези текстове, които ще са с лиценз, ще бъдат или под GNU FDL, или под някой от по-свободните лицензи от групата на Creative Commons - BY, BY-SA, BY-SA-NC. По-свободните лицензи ще бъдат препоръчвани на преводачите, но и най-ограничителният BY-SA-NC-ND няма да бъде отказан, ако това е изричното желание на преводача.

Ще се приемат, разбира се, и всякакви други подобни лицензи, стига основните свободи на употреба и преиздаване да бъдат осигурени на читателите.

Този проект е в отговор на лицемерието на едно българско издателство, което си позволи да заплашва със съд сайт за незрящи, където бяха публикувани в удобен за екранни четци вид някои класически текстове. Понеже издателството е възможно наистина да е в легалното си право да преследва сайта и понеже въпросното издателство по никакъв начин не улеснява незрящите ни съграждани да се докосват до безценното литературно наследство, този проект за преводи е нужен.

Това е проект, който няма да се развива бързо, но ще е дългосрочен. Целта му е създаване на качествени преводи, които ще могат да се използват не само в Интернет и не само в уики-то тук.

Очаквам съвсем скоро подобни инициативи да стартират и на други места. Ще публикувам редовно информация за този проект, както и за развитието му в другите сайтове.

Наскоро Жоро Чорбаджийски (gf) е имал препирни леки с едно родно телевизионно предаване. Казвам “имал”, защото през последните дни нямах време за четене и едва днес започнах с “прегледа на печата”. Става дума за снимка, която е публикувана под CC-BY. Случаят с тревогите на Жоро стана повод за поредното ми размишление върху адекватността на самото CC-лицензиране.

Договорът на CC-BY гласи, с две думи казано, че единственото право, което авторът си запазва, е това да изисква авторството му да бъде упоменавано при използване на творбата по какъвто и да е начин. Всъщност изпълнението на това се урежда автоматично от лизенза и законите за авторско право, тоест не е нужно всеки път авторът да налага правото си - то се прилага автоматично. Когато някой е публикувал нещо под лиценз CC-BY (CreativeCommons Attribution), значи чисто и просто вссеки е длъжен да споменава авторството при всяка употреба на творбата. Естествено, става дума за публична употреба - никой закон за авторско право не е толкова извратен, че да изисква от хората да си мърморят под сурдинка, когато разглеждат албум, четат книга или тананикат под душа - все сами.

Всъщност нека не бъдем категорични - както вървят нещата с авторското право, няма да е за учудване, ако някой ден се пръкне и такова изискване. Най-вероятно в САЩ - страната с лицензионно най-извратената правна система…

За сведение на несведущите, наборът от лицензи “CC” (CreativeCommons) е създаден за защита на авторите от “защитата на правата им”. И донякъде - за защита на потребителите на творбите. Не е тайна, че най-добре се защитават потребителите, ако няма защита на авторските права. Но според някои хора авторите нямат естествения механизъм да печелят достатъчно от творбите си, ако те не са достатъчно защитени. И когато на преден план идва отношението между тези две “достатъчно” по-горе, тогава се проявява силата на CC-лицензите. Най-слабата форма на защита е CC-BY, но има и по-крути изисквания, като CC-BY-NC, който забранява комерсиалната употреба без съгласието на автора (който, разбира се, може да дава винаги всякакви права, да издава различни лицензи, изобщо да предоговаря всичко, свързано с творбата му…) и CC-BY-NC-ND, което изглежда май най-жестоката комбинация, включваща забрана на производни версии. Всякакви комбинации на “BY’, “NC” и “ND” са възможни - въпрос на вкус и на степен на садиъм у избиращия лиценза.

Като казах, че “CC-BY” е най-слабата форма на защита, имах предвид буквално това. Когато става дума за правна защита, тоззи е най-щадящият потребителите лиценз. Поне от групата на CC-лицензите.

Но ако приемем, че най-слабата защита е липсващата ;)), тогава най-добре за потребителите е творбите да бъдат обявени като такива за обществено ползване (Public Domain).

Това е съвсем кратко описание на начина на действие на CC-лицензите, както аз го виждам. Надявам се да помага на незапознатите за първата им среща с такъв вид запазване на права - “някои права запазени”.

Личното ми мнение е, че CC-лицензите са преход, те са замислени като преходни, като компромисни от Л.Лесиг (поне в началото, преди еуфорията от прилагането им…). Целта е била винаги по-лесното и по-бързо преминаване на творбите в областта за обществено ползване.

Защото ще е абсурдно, ако не можеш да свириш “Буре” на Бах пред приятели, само защото има вечно авторско право върху него и не си си платил лицензната такса за изпълнение. Също толкова абсурдно би било, ако не можеш да го изсвириш, без преди това да кажеш “а това сега е Буре от Й.С.Бах”.

Абсурдно. Безмислено.

Защо ли? Ами защото CC-лицензите промениха и променят много облика на културата ни. Наистина, тепърва ще има още много влияние от страна на CC. Но основното бяга на заден план - масовото използавне на CC-лицензи, дори в случаи, когато това не е нужно, не решава първоначалния проблем с авторските права, а точно обрантото - затвърждава го като проблем.

С думи прости - когато нямам нужда от защита на авторските ми права, аз пускам творбите си в PublicDomain. Освобождавам ги от оковите на легалното ми авторство. Само така творбата ми може да има свой си живот още преди да изтече ужасно дългият период на авторското право, както е заложен във всички законодателства на западната ни цивилизация.

Най-много ме учудват художествените творци, които настояват да използват CC. Наистина не го разбирам. Значи някой пише разказ, композира албум или поставя пиеса и не иска пари за използването на творбата му. Нищо не иска. Само евентуално да му споменават името. И ако им хареса на хората творбата, да дадат някакъв ресурс в замяна, например пари.

Едно не разбирам - как може тези творци да не разбират, че много по-стимулиращо художествения интерес, много по-ефективно в този смисъл е творбата да бъде свободна от авторски права. Тоест ако аз съм харесал пиесата, ще мина след края, ще кажа “поздравления, вживях се, разчувствах се” или каквото там реша, че е уместно за казване. Ще предложа да платя равностоимостта на нормален билет за театър. Ако съм слушал музика, която ми е харесала, ще се обадя на музиканта/ите и ще предложа да платя колкото мога и колкото искам. И ще направя всичко възможно да ида на концерта им. Или да посетя пак постановката на пиесата.

Това е истинският живот на изкуството. Това, а не задължението, давано от CC-лицензите.

Един приятел и съратник в борбата за свободен софтуер скоро ми каза, че CC-лицензите се харесват толкова на компютърджийте, защото с такъв лиценз “не губят нищо”. Всъщност казахме го почти едновременно. Съгласни бяхме изцяло.

Един програмист така и така не печели нищо като деньги от малка програмка, ако я пусне като shareware. Ако е платена изцяло, тогава - ‘бсолютно хич. И това е хубаво, това е победа на ограничителните свободни лицензи от типа на GNU GPL.

Какъв е изходът за човек, който не може “да си остави каруцата в калта” и трябва да има гаранция, че ще печели нещо? Ами много просто - CC-лиценз. Няма да загуби нищо, но току-виж спечелил ;)

Това е съвсем нормално за компютърджийте! Наистина, дори е прекрасно, че така помагат да се затрие най-гадния тип лицензии - т.нар. “freeware”.

Не казвам нищо и против гореописаната реакция на Жоро - похвално е, че успя да защити правата си пред голяма медия. А пък и той лицензира така снимките си, когато става дума за софтуер, не налага CC, а го издава като свободен софтуер.

Но той е любител-фотограф, естествено е CC-BY, което изисква толкова малко - “снимката е направена от”. Моето лично решение, например, е да се откажа и от това и да публикувам и снимките си без запазени права. Но това е лично решение.

Това, на което се учудвам е, че хора, чието основно занимание е изкуството и които явно опитват да печелят от него, избират CC-лицензиране за разпространение в България. Защо? След като е ясно, че ограничението на CC няма да “свърши работа” и не се нуждаете от него, защо не пуснете творбите без права?

Защо, например, “Балканджи” издават албума си под CC-BY лиценз? Ако аз реша да правя кавър-версия на тяхно парче, ще трябва ли да ги търся за съгласие? Или ще съм длъжен да споменавам авторството им? Пак казвам - който харесва групата, ще плати и концертите, и албумите, и тениските (например). Начинът групата да стане популярна е да прави хубава музика и тази музика да е достъпна. За мен е притеснение, а не облекчение фактът, че една рок-група, при това в България (“негър, и то в Америка”;) иска от мен нещо, което бих направил и без да ми го искат.

Отново: ако искам, аз така или иначе ще дам “признание”. Ако не искам, CC не може да ме задължи - най-малкото няма да ползвам творбите. А не това е целта, нали?

Малко дълго стана, но пък нали не пиша често напоследък, значи се ядва ;) Това е преповторено моето мнение за CC-лицензите и освобождаването от авторски права. Аз не запазвам права върху нещата, които публикувам тук и смятам, че това е правилният начин за мен - нито нещата ми са толкова добри, че да заслужават признание a priori, нито ако са добри, могат да си “позволят” да чакат години ;)