a direct publicism site
personal pages of Yasen Pramatarov

raw

Първата ми фото-сесия


Вчера за първи път опитах снимане за вестник - не точно репортажно, а по-скоро илюстрации към интервю. Може би трябва да го нарека не “фото-сесия”, а “етюд”, какъвто за мен си беше. И интервюиращата журналистка, и интервюираният са ми приятели. Делян - най-добър мой приятел още от първите дни на съвместното ни философско следване в СУ, а Мила е кумата ми, също колежка и приятелка. Всичко това не значи, че тя не си направи интервюто по всичките им правила и похвати на журналистическия занаят, нито че той и аз сме й пречели или сме били прекалено несериозни. Всички се събрахме с цел да се направи възможно най-доброто и аз, макар почти в последния момент да бях разбрал за какво ме викат, опитах да дам също най-доброто от себе си.

Тогава разбрах, че няма никакъв смисъл да се снима с прилична цифрова огледалка, без да се използва RAW-формат. Никакъв, ама никакъв смисъл няма да се снима в JPEG-файлове. Ама никакъв, разберете… Първият ми въпрос към Мила, когато се събрахме беше колко снимки й трябват и за след колко време. Опитах се да стоя колкото може по-настрана, за да не ги разсейвам и затова питах така конкретно. Нямам никакъв опит като репортер, затова и не знаех каква е общата практика - по колко снимки се дават и за колко време. Исках да зная с колко време разполагам, за да преценя дали ще имам време да се прибера до вкъщи и да проявя на спокойствие PEF-файловете (RAW-файловете на Pentax). Знаех, че с RAW ще се справя и ще имам опне няколко добри снимки, от които да избирам и иначе почти всички “ще стават”.

Моя беше грешката, че реших да снимам на jpeg - не само заради възможността да отида до офиса на вестника и там на компютър да ги преточа бързо, а и защото на SD-картата ми се събират “само” 46 снимки в raw. На мен толкова снимки за любителското ми снимане навън и за опитите ми с продуктова фотография са ми предостатъчни. Но пред задачата да снимам за медия се стреснах и се уплаших, че ще са ми малко. А нямам все още лаптоп, на който да ги преточа. И на който да мога на място да се “развихря” с Ufraw и Gimp.

Повечето снимки ги докарвах добре, като изключим факта, че бях оставил автоматичната корекция на експозицията, която ми върши добра работа с raw и често си я донагласям, когато не снимам на изцяло ръчен режим. Когато снимката е в raw и с корекция за по-кратка експозиция при ниска осветеност, при проявяването може да се компенсира експозицията и всичко да се получи прекрасно - хем с достатъчно кратка експозиция за снимане от ръка, хем с достатъчна осветеност и детайли в сенките. Обаче когато се снима в jpeg, няма такива опери. Всичко се отпечатва във файла и остава така - после може да се пипа малко в Gimp цветовите нива, да се променят избирателно насищанията, осветеността и т.н. на отделни участъци, но всичко това си е крайна обработка на вече “съществуваща” снимка. Няма го предварителното нагласяне при проявяването на raw.

На екрана на апарата повечето снимки изглеждаха добре сравнително, не се забелязваше размазване, но когато ги отворих вкъщи се отчаях малко. Тези, които бяха на фокус и не се бяха размазали видимо, не бяха добре експонирани. Следваше кратка, но нервна работа с Gimp (редакторите вече чакаха снимките), при която успях да “спася” седем кадъра, от които всъщност нито един не ми харесваше достатъчно. С изрязване и преоразмеряване, с промени на нивата и яркостта най-накрая успях да докарам горе-долу приличен резултат, който да изпратя точно в последния момент.

Името на изданието няма значение в случая - най-малкото защото не се чувствам особено горд от снимките си. Разбира се, остана приятното усещане, че се пробвах като фото-репортер и първият ми път мина сред приятели, които ме оставиха да си направя доста снимки и гледаха да не ме притискат и изнервят. А нервно си ми беше, но то сигурно и няма как да е иначе. :) Взех си много поуки за намирането на място за снимане, за избягване на отблясъците в иначе по-тъмните затворени помещения, за “издебването” на моментите за снимане на хората, за това, че тези моменти трябва да бъдат открити много бързо и много бързо да бъдат усвоени, за да може след това човекът на спокойствие да си води разговор по темата, а не да се притеснява от щракащия досадник наоколо. И техническата поука, разбира се - винаги, винаги в RAW!



Tags:
6 Юли, 2006 - 10:31

 
 

Pentax *istDL


Pentax *istDL - новият ми фотоапарат и първият DSLR (цифров огледално-рефлексен), който държа за по-дълго в ръцете си. Отдавна съм привлечен от неща с марката Pentax - някои по-стари филмови тела, новите им цифрови, но най-вече някои модели обективи. “Истерията”, както някои я нарекоха, в сайта на фото-форум около различните модели 50-ци на същата фирма, известни като Asahi Takumar (в различните му версии) си е съвсем оправдан любителски интерес всъщност. Особено когато се поставят пред по-малката матрица на DSLR, тези обективи стават нещо средно между нормални и портретни, боке-то им става леко по-остро. Като прибавим и добрата им светлосила, стават още по-ценни - повечето евтини днешни зуум-ове в късия си (широкоъгълния) край са с бленда 3.5, 4, че дори и 4.5. Оставяме настрана това, че са често прекалено “меки”, без рязкост. Но да оставим обективите, да говорим за хората.

Тоест за мен и за нас с Краси. Тя също снима с *istDL - по-малкият му размер явно пасва на ръцете и на двама ни. Ако беше още малко по-малък, на мен вече щеше да ми е определено неудобен. Ръцете ми са сравнително големи и пръстите ми са издължени, но пък не са дебели. Винаги това ми е помагало чисто технически в свиренето на китара - сега ми помага пак технически в снимането с фотоапарат. Формата и размерите на тялото на *istDL (и на *istDS, защото е с почти същата форма) ни допадат и на двамата. Докато филмовият ни Canon EOS 3000 беше големичък за Краси и тя не много често решаваше да снима, Pentax-ът май й е по-удобен.

За мен е малко трудно да свикна с цифровата “огледалка” и снощи дори извадих EOS-а от шкафа, сглобих го, доизснимах двата кадъра, които ми стояха в лентата от доста време и заредих следващата. Ако имах по-голяма чанта или фото-раница, щях да си нося и двете тела - със сигурност ще продължа да снимам на фото-филми, а и EOS 3000 е прекрасна машинка, нищо че изглежда леко “несериозна” на фона на по-високите класи филмови тела на Canon - 300, 30/33, 1. Канон-ът е забележимо по-лек от цифровия Пентакс, нищо че е по-голям. Обективът му е изцяло пластмасов, за разлика от китовия SMC Pentax DA 18-55/3.5-5.6 AL, който е по-масивен и с метален байонет. Байонетът на тялото също е метален и обективът така плътно прилепва към него, че в първия момент реших, че може нещо да е “заяло” :). Тялото на EOS 3000 е изцяло от пластмаса, а това на Pentax *istDL е с носеща стоманена конструкция и само облицовката е от пластмаса. Заедно обективът и тялото на *isdDL са достатъчно тежки, за да стоят учудващо стабилни в ръцете и все пак са достатъчно леки, за да не уморяват. По-малкият размер на тялото е компенсиран с добра преценка на ергономията - лявата ръка не може да се опира стабилно на левия край на тялото, но пък може много удобно да обхване обектива отдолу и отляво. Така двете ръце могат по-добре се разпределят около центъра на тежестта (който може да е изнесен и по-напред при по-тежки обективи) и апаратът стои по-стабилно и не уморява. Което означава по-малко клатене на образа при снимане от ръка - с по-голяма амплитуда и съответно по-лесно контролируемо. Става дума за по-забележимите трептения, разбира се - иначе всеки апарат се разклаща от много неща - дишане, малки потрепвания на мускулите, пулс. Но те се забелязват чак при големи увеличения или при много плитък фокус и дълга експозиция. За такива случаи е нормално да се използва статив или светкавица. Аз не ползвам и двете, но пък и не снимам такива сцени :).

Неудобното нещо, единственото неудобно нещо, което съм забелязал досега, е създаващата усещане за нестабилност врата на отсека за батериите. Вратичката се намира на долната страна на захвата за дясната ръка и ръбът й “излиза” до ръба на самия захват, тоест при държане с ръка усещате и вратичката. И понеже тя понякога може малко да приплъзне в едната или в другата посока, се създава неприятното усещане, че “нещо се размества” в апарата. Вратичката, разбира се, е направена добре и макар пластмасова, си е достатъчно солидна. Но проблемът е в усещането, което носи това леко приплъзване при по-силно стискане на захвата.

Други забележки към конструкцията нямам - *istDL е прекрасна машинка и нямам търпение като посъбера пари да си взема някой евтин, но качествен твърд обектив - нещо от серията “стари, но златни” на Asahi (старото име на фирмата Pentax). Част от обективите ги имам в списъка с желаните обективи на резба М42. Много от тези обективи там имат версия за Pentax K-mount, стандартния байонет на Пентакс, който е възприет след не съвсем успешното “налагане” на М42 като “универсална свръзка”. Тези обективи на К-байонет не само че не отстъпват на версиите си на М42, ами и има някои по-нови, които са само за новия байонет. А на всичкото отгоре и са по-евтини, защото М42 и днес продължава да е “универсален” и се използва от потребители на почти всички системи - има преходници за EOS и Nikon, които са много по-популярни. Повече са хората, които си купуват М42 и си ги завинтват на Каноните и Никоните, отколкото тези, които си купуват К-версията и си я закачат на Пентаксите. А обективът си е същият на практика, само задната част на тялото му е с друг накрайник :).

Засега много снимки нямам - все още разучавам апарата. За разлика от EOS 3000, визьорът на *istDL е по-чист и светъл, но не е по-голям и има много информация в долния край. На Канон-а бях свикнал да снимам в ръчен режим (М) - колелцето за управление се намира до спусъка и просто премествам показалеца от спусъка и въртя колелцето. Без да отлепям око от визьора - в него има малко данни и са с големи цифри. Индикацията за експозицията е отчетлива, едно квадратче, което се премества по скала. В *istDL има най-различни данни във визьора. Вярно, че повечето са свързани с автоматични режими, които още не съм изключил напълно. Но специално експозицията се управлява малко трудно, или може би просто несвойски за мен, като свикнал с EOS. В най-десния край се изписва едно число, което показва колко преекспониран е кадърът или колко недоекспониран е (ако е отрицателно). Това все още ме обърква и ми е трудно да следя експозицията. А не ми се снима в изцяло автоматичен режим. Дори и в полуавтоматичните, с приоритет на бленда или скорост режими е трудно да се следи. Може би е така, защото не съм свикнал с контролното колелце, което при Pentax е отзад на тялото, при върха на палеца. Идеята е с палеца да се управлява, а не с показалеца. Показалецът може да натиска копчето за превключване на контрол на блендата - това копче при EOS е отзад, при върха на палеца. Тоест до голяма степен са “разменени” действията на палеца и показалеца. След като съм свикнал досега само с EOS, не мога да кажа кое е по-удобно - трябва да имам време да посвикна с различното разположение.

Втората причина да нямам много снимки още е, че обективът май не ме “грабва” съвсем. Не казвам, че е лош, напротив - от снимките, които направих се убедих, че оптически е много по-добър от моя EF 38-76/4.5-5.6. Поне в широкоъгълните кадри е по-рязък, не така прекалено мек като китовия за EOS 3000 обектив. Но недостатъците на канонския ми обектив ги бях превърнал в предимства - например съвсем нормално беше да снимам поне половината си кадри с обърнат обектив. При голямо увеличение се получава много готино макро, но пък фокусът става толкова плитък, че е трудно от ръка, без потвърждение на фокуса и с придържан с лявата ръка обектив. Затова повечето такива снимки излизаха размазани, но това не ме притесняваше, имаше понякога добри попадения. А пък при по-малко увеличение, с така обърнат обектив се получаваха приятни снимки на детайли в по-голям размер, с приятно боке на заден план. Сега не смея да отвинтвам за щяло и нещяло обектива на Пентакса - на филмовия апарат не е проблем да извадя комплекта за почистване и да “измия” огледалото, да бръкна и да изчистя и долната страна на пента-огледалото, внимателно, с лека струя от помпичката да почистя и ламелите на затвора при вдигнато огледало. Защото прах си влиза, и то немалко - особено с въпросния обектив от тип “прахосмукачка” и с това негово постоянно сваляне и обръщане. На цифровия апарат не ми се ще да правя такива експерименти, не ми се чисти всеки ден матрицата. Може да си взема макро-пръстени на първо време. Но и това ще почака сигурно :).

Последната причина е, че все още съм с четири алкални АА(R6) батерии. Трябва да си взема презареждаеми, да си взема и зарядно за тях, но пък и това е разход, който ми е в повече в момента. А алкалните ще издържат седмица-две, особено с моите “икономични” филмови навици.

Снимам само на raw-формат и все още разучавам как, какво и защо се прави при преобразуването на raw. Опитвам се да напредвам бавно, като за всяко нещо чета в мрежата колкото информация успея да намеря. И преди знаех за баланса на бялото, за компенсирането на експозицията при конвертирането на raw, но само на теория. Преди обработвах вече проявените си и сканирани във фото-то негативи с The GIMP като обикновени картинки, най-много можеше да се прилагат филтри за обработка и да се регулират нивата и баланса на цветовете. Винаги за сметка на качеството. Сега качество може да се загуби само при силово преекспониране от raw, но то е пренебрежимо малко в сравнение с шума от лошо сканираните негативи.

Е, говорих повече за апаратите и обективите и по-малко за хората.

Ще пиша още неща за фотографията. За мен и фотографията.

Неща със снимки. Скоро, скоро :)



Tags:
19 Юни, 2006 - 08:57

 
 
Different Photography
Make Money Fast - Work At Home
helio ocean
Cheap Macs, PCs, LCD TVs etc
Flash Drive Recovery
Ако сайтът ви е харесал, можете да ме почерпите с
или
през ePay
perdolitical manager good job trachilic
money cash casinos