Arcane Lore

На Великден кръстихме Светлин в православна християнска вяра. Вярата, разбирана като личен избор, е нещо особено и може би наистина всеки сам за себе си решава в какво да вярва и то на възраст съзнателна и отговорна. Поне така разбират “вярването” масово хората. И все пак християнската вяра не е нито разумна, нито тук-сега отговорна, нито пък е обект на някакъв личен избор. Напротив, тя е неразумна, чувствена и вътрешно стихийна, необвързана с рационален избор или логически доказателства, а въпрос на нагласа. И донякъде обяснявана на разума като “убеденост”, макар това да я обеднява и опростява.

Вярата е детска, или поне децата полагат най-малко усилия да се отдръпнат от нея и да я анализират и затова вярват най-чисто и непосредствено. Чувал съм всякакви мотиви за и против кръщаването в ранна и съответно в по-късна възраст. Някои казват, че човек сам трябва да реши дали, в коя вяра и как да се инициира. Сливат инстинктивно-духовното с обмисленото и логически решеното. Може да са прави, не споря. Но за мен това е тайнство, може би дори най-важното в религиозния живот на човека и трябва да се възприема така, а не като нещо рационално обяснимо. За църквата кръщението е едно от седемте тайнства, едно от задължителните за всеки християнин. Това не е някакво рационално “вярване”, а мистично приемане на благодат. Нещо повече, кръщението е изобщо едно от най-големите събития, един от най-важните ритуали в храма. Един възрастен човек е оправдано да се впуска в кръщение, само ако наистина вярва. И ако наистина ще става християнин. Защото чисто външно иницииращият ритуал няма да му даде нищо, той вече е минал своята си обществена инициация.

Църквата беше пълна с хора, точно на Възкресение се стичаха богомолци от квартала да запалят свещ и някои да се помолят, други поне “да се отъркат” от църковното настроение, всеки както го разбира. Местната ни черква е сравнително тихо и закътано място — вярно, ходя там рядко, но съм бил на друго кръщение преди време и беше съвсем спокойно и празно. Но Великден си е съборен ден за доста хора и трябваше да очакваме, че ще има хора в църквата.

Снимахме. Сега се чудя дали някой не се е засегнал. Никога не ползвам светкавица, но все пак огледалката, макар и с 50/1.7 светъл и малък обектив, си се забелязва и щрака. Винаги правя така, че снимките ми да не злепоставят, доста често даже хората не са на фокус или не се виждат. Но все пак как може да знае това човекът отсреща, палещ свещ и виждащ стъклото на обектив? Насочен не към него, но все пак в неговата посока. Е, мисля, че не съм притеснил никого. Имам изработен навик от любителското ми снимане на събития навън при най-малкия намек за неудобство или неодобрение да свалям апарата или да го насочвам другаде. Тоест не съм от натрапващите се и досадни папарацо-журналисто-подобни снимачи.

Мила беше страхотна кръстница, малката Дени и тя изигра основна роля в събитието. Големият купон беше за Светко, който в началото се впечатли от всичките хора и се заоглежда, може би реши, че сме му направили втори купон за рождения ден. После пеенето на дядо поп и разните интересни джаджи, с които оперираше наоколо така впечатлиха бебо, че забрави всякакъв плач. Не му се размина събличането, цопнаха го дибидюс голичък в купела със светената вода. А той се изкефи максимално и зашляпа с крачета, все едно е във ваничката си и го къпят.

Попът го гушна и го заведе зад олтара. Ако поне веднъж сте влизали в църква знаете, че това е едно от местата, които са централни за светостта на храма. И съответно са забранени за крак и поглед на мирянин. Правят се много редки изключение, много рядко в олтара влиза друг, освен божиите служители. Бебетата са такова изключение. Още една от привилегиите да бъдеш иницииран рано — самият ритуал е по-пълен и интензивен.

Имаше, разбира се, и всякакви грижи и тормози, най-вече таткови сърцетрепети. От времето за тръгване до парите — всичко е както винаги в моя ресор за тревожене. Но май и без притеснения всичко щеше да е наред, добре е да взема да почна да се поотпускам вече. След ритуала се събрахме в едно местенце и хапнахме яко и пийнахме. Ние, родители, брат ми и семейството му и кръстницата. Всъщност почти не пийнахме, защото имаше доста шофиращи. Странно ми стоят семейните тържества, защото от една страна навремето с нашите много рядко сме празнували нещо с повече хора, все вкъщи сме се радвали и на рожденни дни, и на нови години. Затова на голяма маса с роднини се чувствам неудобно, искам или с нашите вкъщи, или навън с приятели. От друга страна, навън с приятели ми е също много близко, защото едно от най-силните и трайни изграждащи ми влияния беше (и е) това на компанията ми състуденти и приятели от времето на следването. По стечение на нещата голяма част от хората бяха от Студентски, но пък сега на практика Студентски град няма и така днес останаха срещите с приятели, независимо къде.

Нямам никаква идея как е възприел всичко това Светлин. Не е и важно, важното е да е добре, а той беше на върха на щастието и този ден. След рождения си ден за втори път се зареди с така интензивни впечатления. И най-важното от събитието е не че сме се събрали с хората или че сме ходили на църква или пък че сме яли и пили. Най-важното е, че синът ми е покръстен с името Светлин и във всякакъв смисъл пътят към православното християнство е открит за него. Това не е ангажиращо, макар да звучи така — напротив, освобождаващо и пречистващо, постоянно започващо отначало е. Честито, Светко!

В неделя подготвихме няколкочасовото най-страхотно изживяване напоследък — първия рожден ден на Светко. И го проведохме след това, “с малко помощ от приятели”. Аз бях притеснен за купона, и то доста. Може би защото напоследък все не се събираме с приятелите и особено след раждането на бебето, а и още в последните месеци на бременността, не ходим много-много навън заедно. Имаше едно приятно кино, например, но пък с него имаше и неприятно каране с персонала. Когато се роди синът ми и по едно време после бях сам и се видях с компанията. Но не е същото, колкото и да са мили хората и колкото и весело да е — не е както когато сме заедно двамата с Краси. Още от времената в Студентски. Всъщност за толкова дълго май не сме се разделяли от компанията ни. Преди все се виждахме или след лекции, или на рожденни дни, или на нова година у Емо, или на концерти в центъра. Но нищо де, и това сега ще отмине и пак ще е готино.

Мина подробна и обсъждана вкъщи подготовка на деня. Най-вече го мислехме яденето и пиенето. За музика, например, изобщо не ни хрумна да се тревожим, но то и като бебешки празник нямаше и много нужда от някаква спецална музика. Дните преди уикенда с кратки рейдове на шандовете на близките супермаркети започнахме да запълваме купон-плана.

Предния ден успях да открадна съвсем малко време да се засека с peterst и да поснимам, защото имах по-висше задание за деня. Търсих видеокамера из магазините за техника и при представителя на Sony. То беше едно ходене по мъките, цял ден до вечерта. За това ще пиша друг път, но с две думи прибрах се без такива екстри вкъщи. Идеята всъщност не е моя — според мен една добра фотография е много по-ценна от некачествения видеозапис. И Краси и тя е съгласна с мен. Но все едно — имаме снимки от рождения ден и сме си доволни. Което ми напомня, че още не съм обработил снимките, а присъствалите сигурно вече са нетърпеливи да ги видят.

Започнаха да идват хората, повечето от различни далечни квартали и съответно били доста път. Пристигнаха и нашите — мама и тати винаги ме очароват, те за такива събития идват подготвени и изглеждат страхотно. И този път не беше изключение, бяха супер. Всички веднага започнаха да се суетят около малкия рожденик, разбира се. Всъщност всяко от бебетата също беше център на внимание. Бебешорите си общуваха по техен си начин. Да си кажа правичката, с немалка таткова гордост казвам, че Светли си беше веселяк и купонджия през цялото време. Усмихнат и лъчезарен, гледаше всички с такъв възторг, че нямаше начин притесненото ми и объркано настроение да не се изпари веднага и на негово място да не дойде спокойната усмивка, с която изкарах деня.

Събраха се цяла агитка бебета, със съответните си мами и татковци. Малка детска градина. В по-горна група бяха и племениците ми. Бате Васи веднага започна да показва на бебетата коя играчка как се разопакова и кое камионче как се кара. С погледи се разбираха — ами тъй де, има подаръци-играчки по пода, как така няма да се играе с тях? Така бързо-бързо намериха начин да ги оползотворяват. И готиното беше, че никой не се караше с другите и даже малките деца намериха интерес за себе си в тази игра с камиончетата и я наблюдаваха с усмивки. Васко беше като някакъв посланик, пратен от големите в смета на бебешорите. Борянка, кака му, пък наблюдаваше весела всичко отстрани. На сватбата ни тя намери по едно време за игра Дени, дъщерята на кумовете ни, но тя сега не дойде. Бяха предимно момчета и по пода имаше все камиони и подобни.

Мен някак ме нарочиха за барман. Идеята беше всеки да си сипва и хапва каквото иска, тоест стоях зад нещо като шведска маса. “Зад”, защото с масата беше преграден пътят към компютъра и контактите край бюрото. Значи седя аз на въртящ се компютърен стол, зад мен бюро с компютър, а пред мен — дълга маса с ядене, пиене, ядене, пиене… И почти никой не идва да си иска да му налея — повечето сами се оправяха. Кеф и спокойствие :)

Все пак си отбелязвам някъде наум червена точка — остана много пиене и все пак остана и хапване. За друг път трябва или да се идва без коли, или да не се презапасяваме алкохолно. А сега — хем то нали бебешки празник и не върви хората да гаврътват разни чашки пред децата, хем пък и почти всички бяха с коли и го караха на сокче или максимум мъничко бира.

Музиката не беше подбирана, но то пък май никой не обърна много внимание на песните. Аз пуснах през профила ми в Last.fm тематични радиа, като смених на няколко пъти основната група. В началото, докато имаше малко хора и бебешката глъч не беше така силна, музиката се открояваше и някои я забелязвахме. Но после си беше приятен и весел джангър, на който музиката е само фон. По едно време даже май я спряха, за да се пуснат детски песнички от стари руски анимационни филми.

Тортата беше готина. Беше странна и многовкусова, май не бях ял чак такава нетипична. Но беше вкусна. Тортата за бебоците пък беше от моркови. Направо толта от молкови! Сварени моркови, картофи, намачкани и отгоре с украса от изкиснато обезсолено сирене и други подобни нещица. Бебетата я ометоха за нула време! Не била вкусна, я! :)

——

Честит рожден ден, малък Светли! Да си ни жив и здрав, много щастлив и весел!

Идва Цветница и както всяка друга година напоследък пак ще се разминем с приятелите, които също празнуват. Именните дни са странно нещо — значи не се канело на имен ден, това — добре. Но докато често пъти съм бил на купони, на които приятели си празнуват заедно рождените дни, дори и да имат няколко дни разминаване, досега не съм бил на общ имен ден. Нищо че не се кани — и неканен не съм ходил. Тъй де… ако всички именници не канят никого и решат да си останат вкъщи “за всеки случай, ако някой мине”, каква е вероятността да се засекат на купон? Ето, вчера Павката ми звънна да ми предаде покана от Цецо да се съберем една малка тайфа някъде, кани човекът за Цветница. А аз всъщност не празнувам Цветница чак така за себе си — може би два-три пъти досега сме се събирали някъде няколко човека и то не е било нещо чак извън реда на ежедневието.

Тази година е по-специално, за мен поне. Моят имен ден съвпада с рождения ден на Светлин. Така че дори и аз да не празнувам за името си, няма начин да не ме подбере ихуаху-то на бебешкия първи ден-ден. Което е супер.

Едно само не ми побира умът и не спира да ме тревожи. Как ще се съберат двайсетина човека, как ще успеем да “гледаме” всички бебоци. То ден-денят е планиран точно като бебешки, затова голямата част от гостите ще са приятели с бебетата си. Всъщност даже пропускаме някои бебета от компанията, но просто няма начин. Защото пак умът ми не побира как ще се разположим, къде ще се сместим, как ще трябва аз да се промъквам, за да нося прибори, чаши, храни и напитки от кухнята. Най-вече, най-големият проблем — как ще правим всичкото това, докато пазим проходилите бебета да не пипнат нещо опасно, да не паднат и да не се наранят някъде, докато пазим непроходилите бебета да не се наранят в опитите си за изправяне и ходене и… най-вече, най-вече… как ще става всичкото това в присъствието в коридора на котарака ни Арти. Който, милият, още отсега, като дойде тъщата, предусеща някакво събитие и жално-милно се мъчи да привлече внимание и да ни кара да го гушкаме. А е станал един грамадан — най-голямата котка, която съм виждал, и то не е дебел, а истински едър. Не харесва шума (и той като мен) и не ми се мисли как ще живеем всички заедно така за няколко часа на рождения ден.

Котарака най-вероятно ще изпроводим на стълбището, той и без това постоянно иска да излиза да се разхожда на междуетажната площадка и да си зяпа през прозореца там. Това донякъде решава проблемите, но още се чудя как да организирам пушенето на хората. От година и нещо вече вкъщи е зона без дим и приятелите ни пушат на площадката на стълбището, като идват на гости. Но така е тъпо, защото е неудобно. Може примерно да организирам хората на групички и да ги смъквам на разходка в градинката зад блока. Така тъкмо ще се разходим, тъкмо ще можем да се видим и поговорим повечко, пък и на мен няма да ми пречи димът. Може пък и да се уговорим с хората, които имат време, да се съберем след бебешкия купон и да се насочим към някое кафе в квартала, където да могат да запалят и всички да се видим на спокойствие.

Но това са подробности, важното е, че синът ми става на годинка. Много готина беше идеята да му направим бебешко празненство, той много се кефи на връстниците си. Бърборят си нещо на бебешорски и са видимо много доволни. Ние, големите, винаги можем да се уговорим да се съберем без бебета около нас, но точно на този ден ще е гот, че мъничката ни къщура ще се пълни с бебешки бърборения, смях и писъци.

А за Цветница, пак казвам — не съм кръстен на дърво, нито на някаква си папрат или цвеке! Аз съм Ясен и името ми означава “ясен” като в “ясен ден”. “Ясен” не е име на дърво, това че на български има и такова дърво си е съвпадение. Ако някой Ясен много се кефи да е кръстен на дървото ясен — радвам се за него, добре. Но аз съм “ясен”, това е прилагателно, а не съществително и име на дърво. Донякъде и синът ми има имен ден с мен, защото светлината също пряко се свързва с цветята и ясния ден. Макар да има светец Фотий и да разправят, че Светлин празнува на неговия ден.

Ако някой си мисли, че нещо се майтапя или пък това му звучи нещо претенциозно — има име за жена Ясна. В България всъщност днес е рядко срещано (което е жалко, защото е страхотно име), но се среща по-често в Сърбия, ако не се лъжа. Значи точно това, което прочетохте — ясна. Ясен и Ясна са две имена с еднакъв смисъл и няма никакви дървета, тополи, липи и плодни в цялата тая работа. ;)

Четири години по-късно…

Преди четири години Arcane Lore се роди. Започна като малък и скъп личен проект и такъв си остава и днес — без излишни претенции, без превзетия шум от гоненето на класации, но с приятната привързаност, която всеки път ми дава сили отново и отново да отворя празен бял файл и да започна да пиша. Със защитеността на личното, вплетена здраво с подкрепата на публичността. Личната публичност.

Започна, мина една, после две, че и три години и макар да пиша рядко (поне в сравнение с някои други, но то пък защо изобщо да се сравнявам), блогването постоянно ми липсва и недостига. Стремежът и недостигът май са по-добрата възможност тук — безметежността е крайна ценност другаде.

Случиха ми се много неща през тази изминала година. За кратко работих отново щатна офисна работа, занимавах се с основите на ITIL и добрите практики за управление на ИТ. Сред страхотен екип от колеги, но се оказа че просто това не е за мен. Веднъж изкушен от свободната практика и работенето от вкъщи, нямам как да се върна към офисна наемна работа и да се чувствам добре. Останах с няколко ценни нови познанства и приятелства, с Велин примерно си паснахме хобитата, и двамата изкушени от фотографията (хей, трябва да излезем да поснимаме пак;).

Преди това успях да се разкарам от НАП, след като потроших професионално няколко месеца там ми дойде акълът в главата и вече нямам никакво желание да работя отново за държавни институции. След енергото и данъчните мисля че съм видял достатъчно. Отидох и да си взема дипломата, с Емо заедно размятахме черно-лилави тоги и се дуелирахме с карамфилите, дето ни ги подариха из стълбите на аулата на СУ. Някои ни гледаха странно — правим се на харипотъровци в такъв “важен” и “тържествен” ден. Нищо, те повечето наоколо бяха хлапета, на около пет-шест випуска след нашия. Мернахме и Маги с дъщеричката й — също беше в тога и си взимаше дипломата (тя, не момиченцето й;).

Мислех си, че магистърската ми промоция ще ми е важен ден, че ще се чувствам някак “по”. Но най-готиното в цялата дандания беше, че след това отидохме с Емо и Ася на кафе и побъбрихме бая, макар и за кратко време и бързащи. Гаврътнахме и по една жива бира, това също направи деня различен. Е, вярно — и самата промоция ми беше приятна, не крия. Мислех, че ще ми е кофти така толкова след випуска си, но като бяхме заедно с Емо ми стана едно готино и свойско. И бях пълен с положителни емоции, като се качих на подиума последен или пред-последен (ех, този азбучен ред…) и поех подадените ръце на ректора и разни други в черно-лилави рокли там.

Иначе университетът не струва. Убедих се, като кандидатствах есента за докторантура. Всъщност не е само университетското, и в БАН явно са подобни нещата. И не е само в София, и на другите места сигурно е същото. Ама нищо де, карай да върви ;)

Видях се много пъти с приятели, с които не се бях виждал отдавна и още повече пъти с приятелите, с които често се срещаме. С някои пък още не успявам да се видя — или те са заети или неоткриваеми, или аз… Важното е, че все пак се сещаме и като можем, се търсим. Някой ден, живот и здраве да е… ;)

Не ходихме на море, нито имаме почивка вече девет месеца. Или май бъркам — май цели девет месеца вече вкъщи си имаме най-великата и най-готината почивка! Да, точно така — малкият ни син Светлин е домашното ни съкровище, милият сладур той. Събитието на годината е раждането му — първо с очакването и тревогите, после с радостите и трудностите по отглеждането му. Или може би той ни отглежда, зная ли ;) Започнах да пиша статии за отглеждането на дете. Имам още теми, Светко расте все по-бързо и по-бързо, всеки ден е уникален и все по-богат да нови и нови изненади, игри, усмивки, закачки, бърборения и зъбчета. Девет месеца, в които имаше и много притеснения и надежди, в които пообиколихме пътищата заради едни доктори.

Заради тези здравни тревоги изпуснахме един много важен за нас ден, сватбата на Петя и Иван. Толкова много се готвихме, още от предната година, обсъждахме и планирахме с тях нещата, но накрая не можахме дори да идем на празника им. А те са ни близки приятелчета и искрено се надявам да успеем да им се реваншираме някак занапред.

Сега Светли бърбори и се смее зад мен на леглото, аз пак работя. След като цяло лято успявах с отделни уеб-проекти на парче, като наемен специалист на свободна практика да изкарвам насъщния, от нова година пак работя към фирма. Само че отдалечено. Много се зарадвах, като разбрах за тези подробности около работата — търсил съм доста, но никога преди не съм намирал работа в София или дори в България, която да е отдалечена. Имам предвид работа за уеб-програмиране или системна администрация на GNU/Linux. Просто няма — всеки шеф е готов да ти плаща за чистачка, вода, ток, храна, транспорт и т.н., но само и само да може да влиза в офиса и да те вижда, че си там, наведен над монитора и копаш нещо. Не могат да проумеят, че работа може да се върши и отдалечено. Доколкото зная, Apple са едни от първите, които преди години въвеждат практиката за работа с отдалечени програмисти и вместо да поддържат огромни халета с нагъчкани вътре програмисти-роби, разчитат на личната и домашна мотивация на служителите си. Които освен че си свършват работата, са и доволни и щастливи, че работят от дома си.

Фотографията ми е постоянно в ума, но апаратът все по-рядко е в ръцете ми. Чувствам се леко изчерпан, имам нужда от някакво презареждане. Да, снимам, даже се събираме на стрийт и правя доста кадри, снимам и семейството си и приятели… Но не си харесвам снимките. Не, не че са лоши, особено ако хората, които съм снимал са ми важни, ми е приятно да ги гледам. Но художествено не се справям с предизвикателството.

Затова и напоследък все по-рядко публикувам снимки тук във фотоблога и галериите ми. Виждам как от доста време нямам достатъчно добри неща и най-много ме грабват все кадри отпреди година-две поне. Даже доста от нещата, които съм качил тук, ми стоят някак кофти. Имам идеи много и постоянно, но все не стават. Все снимките или са добре технически премерени, но нямат тръпка вътре, или пък изобщо не стават… Гледам снимки в мрежата, разлиствам фотографски албуми и книги вкъщи, зяпам на някой хубав филм по телевизията как е снимано — гледам боке-тата, композициите… Гледам и после се отказвам да изваждам аз апарата… Трябва ми някакво вътрешно побутване и вярвам, че скоро в новата година ще го намеря.

Това са нещата, и са все готини неща. Важните неща. На годишнините блогърите нали пишат защо бложат, кое е важното за тях в това, как става при тях, кога и защо… И аз съм писал за това предишните години. Сега не зная какво да допълня на “защо”-то, освен едно — “затова”. Заради всичките тия неща, за които бърборя вече половин час… Лек ден! И лека година!

От седмица имаме първите зъбони. Миналата седмица приятели дойдоха на гости, радваха се на Светли и после като прибирахме нещата в кухнята, двамата с Краси забелязахме нещо мъничко и беличко на горния венец. Нещо като малко парченце сдъвкан хляб, само че си стои там, не се маха, пък и остричко на допир. Първият зъб; след него съвсем скоро се появи и втори под него — долен резец от същата страна. Разбрахме, че има второ зъбче по странния звук, дето се чуваше понякога — просто детето с огромно учудване и изследователски ентусиазъм си търкаше зъбките един в друг.

Времето преди показването на първия зъб беше ужасно изтощително за нас. По цял ден рев, разнасянето на ръце почти никога не помагаше, после трудно заспиване и цяла нощ пак будения и пак разнасяния. Иначе ние винаги си го гушваме и носим, пеем му и му говорим успокоително, когато е тревожен и раздразнен. Но никненето на първите зъбки беше някакъв пик на всички тези дразнения, тревоги и занимания. Пак имах да довършвам един малък проект и на моменти ми идваше много с всичкия този стрес, но се справих някак. После като казвам, че мразя “уеб”-а, не се шегувам :) И Светко се справи — сега вече и да растат скоро нови зъбки, поне знае какво да очаква и как да го преживява.

Донякъде тайничко си се надявахме заедно с първия да се покажат още поне два-три — не за друго, ами за да са по-малко на брой тези кризи на зъборастенето. Но и два са добре. Долните зъби от някак доста време си личат къде ще са, като изпъкнали и отбелязани са на венеца. Затова си мислех, че първият ще е долен резец, но те се забавиха и горният ни изненада всички. Казват, че колкото по-късно се появят зъбките, толкова по-здрави ще са. Нямам идея колко в това е вярно и колко е чисто суеверие, а и няма значение.

Много по-важно е, например, че има някакъв проект за флуориране на питейната вода. Днес Любо ми препрати линк към сайт и петиция по въпроса. Стреснах се. Може да е особено вредно точно за малките деца. Не стига, че бебетата и децата масово получават флуор през млякото, не стига, че т.нар. “трапезна” вода е яко напомпана и тя с флуор, ами сега искат и най-обикновената чешмяна вода и нея да отровят! Да, отравяне си е — в много други страни в Европа има вече принципен отказ от флуориране на водата. Доказано е, че влияе много вредно на малките деца, дори и възрастните е добре да избягват по-голям прием на флуор.

А не, не стига това, ами освен водата ще флуорират и солта. За да е по-сигурно… Нямам думи. Имаше един виц от времето на “ранния преход”, дето американец питал нашенски големци дали имаме вода, казали му че сме на режим. Питал дали имаме ток, казали му че сме на режим. Дали имаме храни — на купони сме. Накрая човекът мислил, мислил и подпитал “А с атомна бомба пробвахте ли?”…

Петиция срещу флуорирането на питейната вода — вижте и вие. На сайта има и доста разяснителни документи и препратки към външни ресурси по темата.