Arcane Lore

Наблюдение първо (блогове-млогове…)

Бложенето стана мода, или казано по модерному — стана “фешън”. Някои с леко пренебрежение отбелязват как до съвсем скоро блогове имаха (имахме) предимно работещите в ИТ, които тъй или иначе по по-естествен начин заживяват в Интернет. И още по-точно — изкушените от темата за софтуерната свобода. Което за мен беше прекрасна среда и днес, във фешън-гмежта взема сериозно да ми липсва.

Какво е лошото на модата? Ами честно казано нищо, стига да не става самоцел. И понеже дълго време с удоволствие следях все по-нарастващ брой блогове, започнах да усещам неудобство в тая среда. Ако някой каже нещо, то се преповтаря пет пъти, четири от които без никаква обратна връзка към първата статия, сякаш всеки е сам за себе си перфектната “медия” и не изпуска ресурс наникъде. Има блестящи изключения, разбира се, има хора, които със самото си бложене работят за цялостта на смисъла в мрежата.

И тук идва проблемът — тези ценни места мога да си ги следя и да си ги чета с кеф и спокойствие и с чаша кафе в ръка и сам. Или с пряко отваряне на сайта, или през настолния ми четец на емисии, или през препратки, намерени в други подобни им по качество блогове. За какво ми е общ уеб-агрегатор тогава? Ами правилно, не ми трябва. То е все едно да се видя с приятели за да обсъдим нещо интересно и да идем насред голям магазин преди нова година. Или пък в кръчма по време на световното, застанали точно под телевизора.

Освен че не си чуваш приказката, или направо събеседниците отказват за се настроят за разговор в тоя шум, или всеки идва отнякъде непознат и незапознат с общите теми и вълнения и почва да си дава мнението. И в двата случая — кофти тръпка и се прецаква ищахът. Е няма начин — не, мерси.

Приближение първо (осмисляне на публичността)

Имам своя си нужда от преосмисляне на бележника ми, от преоткриване на чистия кеф от списването му. Минаха четири години и може би е нормално да не ме влече вече еуфорията на “айде да се съберем”, “айде да си коментираме колкото може повече”, “айде да се линкваме за щяло и нещяло”, “ама ти за оная кампания писа ли”, “айде да сме по-нагоре в класациите”. Като си помисля, май мен и преди никога не ме е тресла тая треска.

Едно от първите неща, които съм започнал да правя, е да събирам и определям по-ясно идентичността си в уеб. Вече ако тръгвам да оставям коментари някъде, то е само през OpenID. (N.B.: да си включа и коментарите тук към openid-поддръжката) Сайтът ми работи като OpenID-адрес за моята идентичност, още преди месеци включих делегиране на yasen.lindeas.com към доставчика ми на OpenID. Доставчик, на който имам доверие за личните си данни, който е доказал се и се развива постоянно — http://yasen.myopenid.com е профилът ми. Единственият друг OP (OpenID Provider), който ползвам, е http://claimid.com/yasen и то не за друго, а защото дава по-добра видимост на профила в уеб. Използвам claimid.com за уеб-профил и myopenid.com за автентикация.

Така поне хората, които мнението ми ги интересува, ще знаят, че наистина съм го дал аз.

Второто нещо е да се отдръпна настрани от общите уеб-агрегатори. “Общи” разбирани едновременно като публични и като такива без ясна и конкретна насоченост. Няма да казвам имена на сайтове, но много шум влиза оттам, ама много. А аз на шум не мога да пиша, не мога и да снимам напоследък. Който наистина иска да следи сайта ми, искрено вярвам, че ще продължи да го прави и след това — има много начини. Или през специализирани агрегатори, или през емисиите ми (те си работят нонстоп, запишете се сами при вас, настолно), или пък с директно зареждане на сайта ми.

Това е стъпка, за която на няколко хора в лични разговори съм казвал вече и в тия ни разговори сме стигали съгласие с “мда” онлайн или замислено утвърдително кимане с глава наживо. Светът не свършва с “фешъна”, а пък е по-добре да влизаме с удоволствие в сайта ми — и аз, и читателите.

Наблюдение второ (фото-криза…)

Напоследък не мога да снимам, казвал съм го на фото-аматьорите, с които дружа — и онлайн, и при срещите ни наживо с някои от тях (много редки срещи напоследък, но и това ще оправим). Донякъде нарочно, донякъде и поради липса на пари в края на миналата година не съм си купувал нищо ново за SLR-системата. Държа си обективите, които имам от доста време. SMC Pentax-M 50/1.7, Super-Multi-Coated Takumar 105/2.8, Super-Takumar 135/3.5, Pentacon auto MC 135/2.8, Pentacon auto 50/1.8, Osawa MC 75-150/3.8 и обектива от комплекта на Pentax *istDL, SMC DA 18-55/3.5-5.6. И отделно филмов пълнокадров Canon EOS 3000 с китов обектив EF 38-76/4.5-5.6.

Непретенциозна система отвсякъде, но допреди половин година ми вършеше страхотна работа, ентусиазираше ме да разработвам фото-идеите си. И днес с ръка на сърцето бих препоръчал на всеки започващ с това хоби да си вземе възможно най-евтиното и да снима. Например един *istDL втора ръка вече струва смешните 300-400 лева, пък аз съм го купувал за хиляда, и то пак от човек. А Pentax *istDL е страхотен апарат, наистина страхотен! Има много неща, на практика всичките достатъчни неща за любителско снимане. С peterst си говорихме, че дори има функции, които са заключени във фирмуера, просто защото няма достатъчно копчета на тялото за управлението им. Той например наскоро си настрои сам фокус-системата на неговия *istDL — през настройки в менюто при включен режим debug на фирмуера. Абе Пентакс са супер, коригиране на бекфокус при Канон или Никон сигурно няма да мине без сервизен стенд в лицензиран сервиз и съответно една кофа пари…

Но ми липсва желанието да снимам. Идеи имам, даже се тормозя от прекалено много идеи и прекалено много “канене”. Трябва ми фото-“reset”. Сигурен съм, че е период и ще го преодолея. Предполагам, че е нормално и е някакъв етап от доброто ми, “здраво” развитие като фотограф.

Иначе продължавам да обичам да седна на спокойствие пред екрана и да разглеждам снимки на други хора. Най-вече на хора, които познавам наживо или онлайн — нещо не ме влече да ровя из големите фото-общности. Дори и в 23hq.com влизам в моя си профил и разглеждам новите снимки на хората, които вече съм добавил в списъка си. И да, разбира се — прелистването на папката “photo” в настолния ми четец е удоволствие, към което пристъпям с жар и нетърпение всеки ден. ;)

Приближение второ (моите снимки в уеб)

Ищахът за снимане сигурно ще си дойде от само себе си, когато разреша нещата, които са наоколо и които му пречат. Първо започнах да интегрирам фото-идентичността си в уеб по подобие на блог-идентичността, за която говорих. Отписах се от всички сайтове, които или не ми допадат съвсем, или пък изобщо не ползвам. Останаха само 23hq, където периодично влизам да дооправям и развивам превода на български и UrbanStyle.org, който пък администрирам.

Махнах се отдавна и от всякаквите родни фотографски спам-форуми, то и без това там не само форумната част, а и средното качество на снимките май западна. Оставам си за “вратичка” форума PhotoClubs, който ми е близък и тематично. Но дори и там ако някой ми убива ентусиазма, просто няма да обръщам внимание — за мен точно ентусиазмът е важен.

UrbanStyle ще е един от двигателите за новия ми фото-интерес. Другият двигател ще е личният ми фотоблог. И двата от доста време се каня да реорганизирам. ЪрбънСтайл има много изчакващи идейки, доста от тях дадени от хората от общността там (за което съм им много благодарен и страшно им се кефя). Ще има много нови неща, на практика ще е изцяло нов сайт, като се запази досегашното съдържание и общност. Да, хората в ЪрбънСтайл не са просто “потребители”, защото участват със свой си ентусиазъм, напоследък практически те движат сайта и са точно уеб-общност. Макар и в малки за Интернет размери.

Фотоблогът ми е това, което преди повече от половин година взе много да ми отеснява и донякъде беше причина за фото-спънките ми. Drupal е хубава система, когато става дума да се направи бързо и качествено наистина мащабируем и голям сайт. И аз я познавам достатъчно добре и в подробности. Но за личен проект, дори и за такъв с толкова много и различни раздели като Arcane Lore си е малко излишно претоварване.

Отдавна смятам да пренапиша сайта си, lindeas.com, urbanstyle.org и изобщо всичките си проекти, но все се чудех на какво да започна. Хем да не се забия в девета глуха, хем пък и да не е нещо ограничаващо и да ми отеснее. А пък и все нямах време. След разговор по джабър със zbrox ми се загнезди идеята за Django. Бях започнал малко неща с Pylons и Rails, но като се замисля… мнението на Рос ми стига. А и по-важното е да започна сериозно и фреймуърк-ът да е удобен, всичко друго ще си дойде само.

Та основното ми приближение към проблема ми със снимането в близките седмици и месеци ще е реорганизиране на кода и на дизайна на фотоблога ми. За да ми е по-примамливо да качвам нови снимки, а нови снимки искам да качвам, много искам и искам да качвам по много. ;) След това ще дойде наистина запретването на ръкавите около строежа на новия UrbanStyle.

Когато се постопли малко времето (че сега за един месец вече втори път боледувам), ще направя и втора атака на фото-ентусиазма ми. При всяка удобна възможност — стрийт с фото-тайфата в София. На малки групи, максимум трима или четирима човека — които когато успеем. С повече хора акцентът на вниманието пада върху самата тайфа, а не върху търсенето на кадри. А кадри в стрийта има много, страшно много. Ако има нещо, което да ме вдъхновява истински, това е street- и candid-фотографията. Не “репортажната”, не — репортерите са тия изроди, заради които хората по улиците ни гледат с неодобрение и притеснение нас, стрийтващите фото-любители.

Пък ще видим какво ще излезе. Ако се позакрепя финансово с новата ми отдалечена работа, може да се пресегна за един FA 50/1.4 — ще ми пасне ама много таман на моя стил снимане и ще ми е допълнителен стимул.

Имаше шествие за Странджа и за блоговете. Ходих на него и го снимах. Чак сега приключих с качването на снимките, защото исках да кача нетипични, живи снимки. Не от онези лъскавите, със стандартна композиция — хора зад плакат или само плакат или обща снимка отвисоко на събитието. Интересуваха ме хората, с техните емоции и с техните безчувствености. С това, което показваха и което криеха. С това, което успявах да забелязвам и да снимам.

Аз бях сред тези хора — сред вас, ако и вие сте ходили. Някои от снимките са неиздържани леко технически — тук-там фокусът леко бяга, някъде пък като че ли фокусът е объркан и композиционно централният обект е пренебрегнат за сметка на нещо в друга равнина. Знам, че не са идеални, но това е моят етюд, моето учене на снимането по усет. Да, далеч съм от добри резултати, но това не значи да не споделя с вас шествието и настроенията му. Усмивките, погледите, ентусиазма и емоциите му. Тъй де - така и така няма начин да се върна и да повторя кадъра, за да стане добър технически.

Използваните обективи са два - Pentax DA 18-55 и Osawa MC 75-135/3.8. Повечето кадри са с Osawa-та. В средата, някъде от Солунска докъм Невски снимах с китовия. Най-вече заради автофокуса. 18-55 на Пентакс, колкото и кусури да си има, за парите си е страхотно малко обективче и автофокусът върши добра работа. Осавата е ръчнофокусен обектив от вида “помпа” (само с един пръстен — увеличението е с издърпване, фокусирането е със завъртане). Много удобно за работа, но когато хората се движат всичко става много трудно. Личи си на кадрите от хорото накрая. Ако хората стоят в една и съща равнина поне няколко секунди, примерно като слушат или си говорят — прекрасно. Но завърти ли се хорото, без автофокус е въпрос на късмет. Да, някои хора могат да снимат бързо с ръчни обективи, но аз не съм от тях.

С две думи, това видях. Може да съм снимал някои от вас, може да сме гледали еднакви гледки. Може и да не сте били там изобщо и да ви е интересно да погледнете през визьора ми. Заповядайте!

Звучи някак тежко, нали - като съдбовен въпрос. Е, може в някои случаи отговорът му наистина да е определящ, особено ако си имате работа с по-нахакани или по-откачени охранители, дето могат да ви набият и потрошат съдбовно.

Но краткият и правилен отговор е “Снимайте охраната ако искате - ваша си работа! И не се връзвайте на заяжданията им с елементи на псевдо-полицейско сплашване.”

Много хора спекулират с правото на неприкосновеност на личния живот. Забравят, че то се отнася точно до личния живот, който предполага някакъв вид усамотяване. Ако издебнеш някого и го снимаш в жилището му например ще нарушиш правата му определено - спор няма. Но как може някои хора да настояват за неприкосновеност на образа си, когато става дума за снимки на обществени места? Това не го разбирам.

Когато си на обществено място, където всеки те вижда (тъй де, може, има възможност да те види - едва ли си толкова привлекателен, че всички да са вперили постоянно поглед в теб) не можеш да имаш никакви претенции кой какви снимки ти прави. Аз те виждам, нали? Видях какво направи. Имам право - значи имам право и да те снимам.

Изключение може би има само за места и събития, които са по някакъв начин със запазени права. Понеже фотографирането позволява разпространение и издаване на публикации, попада все пак в областта на законите за авторско (издателско) право.

Спорен момент може да е снимка в близък план, при която фонът е много малко и е силно дефокусиран. Но всичко, което включва по-общ план в кадъра е моя снимка на обществено място и единственият критерий е художественият ми вкус. А, да - и културата на сниманите. Ако някой не иска да го виждат как си бърка в носа, най-добре да не го прави на публични места, нали? :)

Но ако нямаш зад гърба си за фон сграда с някакви запазени права (има такива места по света, не са много но ги има - разни мега-забележителности със специални осветления най-често) или не държиш точно срещу фотоапарата ми страница от най-новата ти книга или нещо от този род - какви претенции към мен като фотограф изобщо можеш да имаш?

Този въпрос не е към читателя, по-скоро е реторично питане към хората които не четат тук - поне се надявам да намират ценните си за четене неща другаде. ;)

——

Вчера се събрахме за фоторазходка в София. В началото се видяхме в Южния парк с yovko, dimodi и emicha. После аз и emicha продължихме снимането с peterst. За самото снимане ще пиша отделно, ще кача и снимки. Цял ден снимане в неделята - голям кеф, а накрая на мен ми се снимаше още, исках да поизчакам да слезе още надолу слънцето и да снимам вечерна София със златните светлини на летния залез след морния пек на деня.

Но за друго ми е думата, друго ме тормози от вчера. Точно преди да направя последните си кадри и да запълня втората карта, някакви охранители ни развалиха хубавия ден.

Минахме покрай НДК на два пъти и първия път снимахме някакво състезание по плажен волейбол. Заградили пред билетния център едно каре, сложили трибуни вътре, насипали пясък долу и гонят една топка. Лошо няма - поне имаше доста ценни кадри и беше готино да ги търсим. Аз мислех, че ще ни спрат и няма да ни разрешат, но се качихме, влязохме вътре и си снимахме без да ни закача никой. Както си трябва.

После ходихме другаде и накрая минахме обратно пак през НДК. Не бях видял никъде около волея охрана - може да не съм гледал, макар когато съм с фотоапарат да имам навика да следя за всякакви досадници и да ги забелязвам отдалеч.

Имаше някакви в светлосини униформи, седнали на отсрещната страна, на пейка на сянка пред информационния център. Минахме на десетина метра пред тях и те станали и вървели зад нас, докато ни настигнаха около средата, при “слънцето” на НДК.

 
 - Вие какво снимате, за какво снимате, че искаме да ви питаме? - те
 - А, нищо - един от нас
 - Любители сме - друг от нас
 - Снимаме за нас си - трети от нас
 - Ами щото ние мислим, че ни снимахте нас, да ви питаме защо ни снимате - те
 - Кои, вас сме снимали?!? - един от нас
 - Не сме ви снимали - друг от нас
 - Че за какво ни е да ви снимаме - трети от нас
  

На табелките им пише всякакви надписи, в различни шрифтове и един с по-малък шрифт и в червено, гласящ “Национална агенция за сигурност”. Чак накрая видях, че стърчащите отстрани кобури май бяха със спрейове, не с пистолети, както изглеждаха. Всъщност са от най-обикновена охранителна фирма - яки момчета, които определено знаят как да те ступат, но пак толкова определено не познават законите. Надписът “Национална агенция за сигурност” е сложен нарочно, за да стряска по-стряскащите се граждани. Всъщност това е описателно, нещо като “мото” на фирмата - ясно като бял ден е, че не става дума за никаква държавна агенция.

Ако се разровите в Интернет ще видите, че българските фирми за охрана масово съдържат в описанията си “Агенция за сигурност” или “Национална агенция за сигурност”. Лошо няма, само дето навява неправилни асоциации у гражданите. Има разлика между държавна агенция по сигурността и частна фирма за охрана, която има офиси в цялата страна и затова се нарича ”национална”.

 
 - Ами ние искаме да видим дали не сте ни снимали - те
 - Не сме ви снимали - един от нас
 - Не сме сигурни в това - те
 - Вие там ли седяхте? А, ние се оглеждахме дали да не седнем наблизо на сянка - друг от нас
 - Значи сте гледали през апарата къде да седнете, така ли, а? - те
 - Ако искате, ще прегледаме снимките да видите, че ви няма никъде - един от нас
 - Може да ги прегледаме, как така ще ни снимате - те
 - Добре, обаче ако ви няма на снимките какво правим тогава? - един от нас
 - Какво да правим? - леко разперване на ръце и наежване - Ние не ви казваме нищо, дори няма да ви вземем лентите, защо, какво искате да кажете? - апаратите са цифрови, яко бяха лентови нямаше изобщо как да “прегледат” снимките на място
 - Не, аз ви казвам, че това са моите снимки и вие искате да ги видите. Защото смятате, че присъствате на тях. Аз ви питам ако ви няма на снимките какво правим тогава? - един от нас
 - Не, няма да ви взимаме лентите, то ако сте снимали нещо, то ще си проличи, ще видим тогава - те
 - Кое ще си проличи, къде?… - ние
 - Щом не сте ни снимали - добре, ама ако сте ни снимали, то ще се разбере, ще се разбере - те
  

Разделихме се без да си правим повече проблеми. Нямам представа тази охрана дали е била на мероприятието по волейбола наблизо и дали ни се заяждаха така, защото мислеха че сме ги снимали как отмарят накуп на пейка с кафе в работно време. Всъщност няма значение - живи и здрави да са момчетата.

Ние наистина не сме ги снимали. Аз лично за мен сега съжалявам. Ако ги бях снимал, щях да публикувам снимката - дори и само като напомняне, че на публични места всеки има формално право да прави кадри отдалеч или пък в общ план. Особено на лица, които изпълняват някакви служебни задължения. Особено ако тези служебни задължения са свързани с обществената безопасност. Става дума все за формално право - има и морален аспект, но те подходиха властово, а не с човешкото “момчета, ако сте ни снимали изтрийте ни, моля, защото лично на нас не ни е приятно и ще сме ви благодарни да не ни показвате на други хора”.

Но не сме ги снимали. Снимаме по-интересни неща. Ако не ни се бяха обадили, аз поне изобщо нямаше да ги забележа, и нямаше да направя някаква връзка между тях и плажния волейбол наблизо.

——

Следващите неща преди няколко месеца ни ги каза на друга фоторазходка униформен полицай, когато се усъмни дали не сме снимали едно посолство. Не преувеличавам - нарочно питахме момчето за подробности и това е смисълът на думите му, преразказан по памет, разбира се:

Никой няма право да взима, дори да докосва фотоапарата ви без ваше съгласие. Фотоапаратът е лично ваша частна собственост и да ви го вземат от ръцете е все едно да ви бръкнат в джоба, за да видят дали в портфейла си имате стотинки например. Дори и да не ви го крадат, дори и да не трият снимките ви, а само да ги разгледат - пак е същото, все едно само да видят колко пари имате, без да ви ги крадат.

Апаратът е ваш и дори полицай не може да ви го вземе. Нещо повече, дори полицай не може да ви накара да изтриете снимки. (Разбира се, изключение са случаите, когато има престъпление, специална акция или посещение на държавно ниво - всякакви такива подобни неща, които автоматично ескалират правомощията на полицията за съответния район локално.)

Полицай може да ви вземе личните данни, за да докладва че сте снимали някакъв значим и охраняван обект. Ако е сграда - посолство или резиденция на посланик. Изключение прави в момента само американското посолство, то е със специален статут и там наоколо е категорично забранено да се снима и наистина могат да ви вземат апарата, защото сте в нарушение и той е инструментът за него. Но всички други места и сгради у нас могат да се снимат.

Ако частна охрана ви се изрепчи и иска да ви взима личните данни или да ви разпитва насила или да ви взима фотоапарата, правилното действие е веднага да се обадите и да извикате полиция. Най-често частните охранители прекаляват, защото или не познават закона, или са бивши полицаи и трудно свикват все още с частната практика, при която имат много по-малко права по закон.

При всички случаи достъп до личните ви данни и до преглед на имуществото ви има само и единствено служител на полицията. И то след като се легитимира.

Успях най-накрая да намеря време да обработя снимките от фоторазходката от 21 януари. Все нямах кога да се занимавам - точно на следващия ден след снимането започнах работа и съвсем не намирах време. А и бях поснимал доста - не колкото на първата разходка есента, но все пак по едно време смених картите. Тръгнахме по “Витоша” с малката групичка след станалото редовно пиене на кафе преди тръгване. Бяхме с Йовко Ламбрев, не го бях виждал от доста време, а и по някое време се появи адашът му Йовков - него пък не бях виждал от години. По пътя, някъде около заплесването ни по смяната на почетния караул пред президентството се появи Христо Еринин. И него не бях срещал много, много време - от дните, когато бирената среща в сряда все още беше “open beer bulgaria” и Йовко поддържаше сайтче, в което се записвахме, за да се запазят местата. Тази среща, вярвам, беше нещо много специално за цялата мини-общност на свободния софтуер в София тогава. След това се превърна в среща на по бира на най-различни хора от ИТ-бранша и загуби онзи си блясък.

Времето беше подходящо за разходки, може би не съвсем подходящо за снимане - много от моите снимки са с прекалено открояващи се сенки или с повече или по-малко прегоряло небе. Като разглеждах сега снимките съм доволен, че нямам кадри, които да не са на място. Някои са малко по-сполучливи, други сигурно не стават. Но всички, дори и нескопосаните, са с вложено някакво чувство, някакво настроение. Това ме радва - не искам да щракам без да влагам емоция. Остава, разбира се, да развивам техниката си - да познавам апарата и снимането. Защото кадърът освен в окото е и най-вече в снимката, а тя почти никога не е едно към едно със заснетото ”наум”.

Повечето снимки са с китовия обектив, част от последните са със Super-Takumar 85/1.9, който ми го даде Пешо Стайков да поснимам с него. Такумарът е страхотно животинче, малко е по-капризен от моя S-M-C Takumar 105/2.8, може би заради липсата на многослойно антирефлексно покритие. Аз от голям ищах по размазани светли дефокуси повече го насочвах към светлината, а без S-M-C покритие трябва да се внимава и преценява повече. Нямам търпение вече да идва пролетта и да разхождам моята 105-ца в лов за цветни дефокуси. Едва съвсем малка част от снимките е правена с Osawa MC 75-150/3.8, обектив от тип “помпа”. Осава-та ми е от Марков, много удобна за варио и с постоянна бленда 3.8 - доста светла, а и е доволно остра, макар да не може чак да се бори с който и да е от другите ми обективи. Някой ден ще направя тестове на обективите и ще ги публикувам тук. Интересно ми е тази Osawa дали се представя по-добре при затворена бленда. Ако е така, си е наистина страхотно зверче.

По едно време снимахме едни момчета, които се правеха на Ямакаши. Не вярвам, че паркурът и фрийрънът са достатъчно развити у нас, че да има вече наистина способни трасьори. Въпреки това сигурно има немалко момчета и момичета, които са запленени от някой от филмите или пък са чели нещо някъде и все повече и повече се интересуват от “градското бягане”. Или от чисто физическите упражнения за преодоляване на препятствията, или дори и от естетичната нагласата на фрийръна. Не знам дали тези момчета, които снимахме се интересуват истински или просто са се правили на мъже. Може би и няма значение. Стига да не се наранят, разбира се. Не очаквах да видя скокове в центъра на София, а и те не направиха повторения - сякаш от хулигански подбуди се бяха качили на терасата на чужд имот и просто скачаха от нея. Не станаха истински хубави снимки, няма я естетиката на фрийръна, но ми е приятно, че има и такива хора в града - някой ден може да се появят наистина добри трасьори. Които ще е цяло удоволствие да снима човек.

След разходката заседнахме в “Баба Яга”, край сухото езеро. Там на по бира аз се разприказвах за това коя работа е хубава и коя не е, Йовко Йовков най-накрая взе да поснима с апаратите ни, а другият Йовко после каза, че сме го простудили с това висене навън на вятъра. Аз имах доста неща да казвам на хората, а и от следващия ден започвах в CNsys - нещо, което очаквах с интерес цялата почивна седмица.

Ако ви е станало интересно, заповядайте да разгледате снимките в тази галерия.

Пак нямах никакво време за тези страници. Новата ми работа не се очертава да е трудна, но пък все още се чудя дали ми харесва и това чудене ме уморява много. Преди две седмици, точно преди да започна на новото работно място се бяхме събрали малка групичка “обичайни заподозрени” на фоторазходка в София. Представете си, още не съм прегледал снимките. Не само че не съм ги проявил и обработил, а дори и не съм ги разгледал. Предишния уикенд отделих време да ги копирам от картата на апарата в компютъра и преименувах със скриптчета файловете от ръчнофокусните обективи, за да са с говорящи имена. Видях ги на умалени копия набързо. И толкоз.

А от тези снимки има доста, които искам да разгледам по-внимателно. Опитах повечко снимане с китовия и взе все повече да ми харесва. Китовият 18-55мм обектив на Пентакс е страхотно зверче. Съжалих, че не носех поляризационен филтър - сигурно щеше да е още по-манияшко, имаше пак едно ярко синьо небе с бели облаци пръснати из него. Снимах също и с Pentax-M 50/1.7, който ми е от Иван Генчев и ми е още във фазата “най-любим обектив”, който залепва за тялото и всеки път премислям по три пъти и най-често накрая просто не го сменям. Другият от въпросните ръчни обективи беше Super Takumar 85/1.9, даде ми го за малко Петър Стайков. Искам да видя кадрите с него, макар да знам, че не са нищо особено - това е най-вече портретен обектив, а аз точно когато го държах на апарата все не намирах такива кадри. Опитах го с насрещна светлина - не стана добре, явно това е поредният Такумар, с който трябва да се снима с много внимание и любов и който не търпи несериозно отношение. Но иначе е страхотен, боке-то му е много приятно и много лесно размазва. Точно за портрети, само дето аз много трудно снимам портрети.

Сред разходката седнахме в “Баба Яга” край стадиона и се разбъбрихме за най-различни неща - от блогове и web 2.0 до фотоапарати и обективи. Аз след две-три бири превключих на присъщото ми ангажиране в разговора по близки ми теми. Тоест когато говорехме за близка ми тема може би говорех повечко от общоприетото. Една от тези теми е “работенето сам”.

Отдавна искам да мога да работя за себе си по проекти, които са ми близки и ценни. Не смятам, че си струва човек да се изхабява, като работи ден след ден някъде, за някого по някакви неща, които даже в общия случай не са му и особено интересни. Знам, че това е “добре за автобиографията”, знам и че “всички така са работили”. Но тези обяснения не могат да ме трогнат, наистина. Може много хора така да са се тормозили - родителите ни например са вървели по нелек път, защото навремето не само че е трябвало да се работят такива най-различни смахнати и чужди нуща, ами и не е можело човек просто да си вземе шапката и да се махне. Всичко ти се е пишело някъде, в дебела книга и молба за напускане се е подавала много по-трудно. Да не говорим, че самата тоталитарна система е благоприятствала избуяването на расата на всякаквите гадове, дето злословят, следят и донасят. Далеч не на последно място и “линията” на идиотската им партия е пречела на всяко по-отчетливо лично нещо.

Знам и че днес много от връстниците ми са изкушени от работата в голяма фирма - било то за престиж, било за заплата, било за научаване на нови технологии. Но за мен истинският престиж не е да работя, като потъпквам принципите си. Дори и в замяна да получавам добра заплата и достъп до технологии. Истинският престиж за мен е да зная, че някой ден ще мога да кажа на децата си, че винаги съм се стремял да се трудя, а не просто да работя. И че не съм предавал и продавал себе си и разбиранията си, колкото и добри да са били предложенията.

Толкова ли много искам? Наистина ли е смехотворно да следвам моите си принципи и наистина ли в днешно време да не се ориентираш по заплатата е признак на “разлигавеност”? Вярно, че работенето в нечий офис външно задава работна дисциплина и откъсва личното, домашното от чисто служебното. Но тази обстановка може да се постигне и по други начини, стига човек да иска. Например аз зная, че искам някой ден да си имам кабинет вкъщи. И в него да работя по общи проекти с приятели, без да имам нуждата началник да ми въдворява дисциплина. Всъщност без изобщо да имам нужда от началник.

Странно и стреснато ми стана, че на тази среща след фоторазходката не срещнах разбиране. Всички на масата бяхме ИТ-та и горе-долу на еднаква възраст. А колкото и да опитвах да обясня предимствата на такова работене, все срещах погледи “добре звучи, ама е несериозно, друго си е да имаш добра работа”. “Работа” хората разбираха като “работно място”.

Някой ден ще опитам пак да работя за себе си. Сега се сещам, че аз всъщност съм изкушен - вече опитвах сам да съм си шеф и сигурно затова ми е толкова нетипично да работя за фирма. Ще кача тези дни и снимки от разходката. Това сега е без снимки, защото не съм ги подготвил - утре започва нова работна седмица на другия край на града. Може би следващия уикенд… Освен ако не се науча между “вщъщи - на работа - вкъщи” да намирам време и са сайта си.