Arcane Lore

Какво по-подходящо място от кюпа с “разхвърляните”? Голяма каша е около мен, а пък всъщност не би трябвало. Няма видими външни причини — е, семейството ми има неприятен опит с крадци напоследък (то кой ли е “приятният”?), но нали сме живи и здрави…

Та да предупредя — лично ще е и ще е rant-аджийско. Доста яд и отчайване ми се събра, а и сушилнята до мен в кухнята шуми и загрява обстановката (преносно и буквално), така че ще е жега. Огин, рант, хейтърия!

Една е думичката — стрес. Това е, което не харесвам на града. Всъщност, като си помисля, май и извън града не ми допада, даже изобщо, защото представяте ли си колко е стресиращо да знаеш, че имаш неща за свършване в града, а да си щипнал някъде надалеч из баири и паланки? Ами стресиращо е, да :)

Намалява и желанието да се събирам с хора и да си махаме взаимно тревогите с приятни разговори. Не, желанието си го има, но само като си помисли човек колко е трудно първо да се чуеш с хората, после да си напаснете свободното време, че накрая и да се видите. А ми е омръзнало да се прибирам посред нощ с такси, само защото съм чакал час и половина маршрутката. Понеже, видите ли, било нормално №9 да е до 9 часа. Маршрутките са изверги — не че таксиджиите са цвете, де.

Мисълта ми е друга. Всичко е така нагласено, че да се върти в кръг — ходиш на работа, за да получаваш пари, с които се надяваш да започнеш свой бизнес, но няма как, защото ходиш на работа. Почиваш си през уикенда, за да имаш сили и ентусиазъм за семейството и приятелите, но няма как, защото идва понеделник и трябва да работиш, за да можеш да почиваш през уикенда. Погасяваш кредита към банката, за да може да ти намаляват вноските и да ти останат пари за харчене, но няма как, защото с тях трябва да погасяваш кредита към банката. Не спиш цяла нощ, за да си свършиш проектите и да имаш повече време за започване на свои, но няма как, защото не спиш по цели нощи и си уморен.

Тук някой от прехвърлилите 40-така и забравили съвсем младите си години се подсмихва, забравил какво е стрес и кръг, но му изшъткваме публично и той обещава да не ни тормози с поучения и вместо това отива в някой форум, където говорят за астрология и как се печелят ужасно много пари от Интернет само с правилна диета и редовни хороскопи. Майтапа настрана, има наистина такива хора…

Причината не е, че сме по-различни някак вътрешно или пък че сме мързеливи, да кажем. Ха, как заговорих изведнъж в множествено число… Причината е, че имаме много идеи, много малко време за осъществяването им и постоянен натиск отвсякъде “работи, работи, работи!” Какво да работя?!? Аха, имат предвид “ходи на работа, ходи на работа, ходи на работа!”. Някои хора бъркат двата щата.

За да не прозвучи всичко това прекалено смахнато напомням, че си е “разхвърляно”. А пък и още нещо… периодично и аз самият трябва да си напомням какво е “личен блог” и каква е разликата му с корпоративните сайтове. Никога не бих направил на блога си нещо толкова долно, като да го обърна на кампаниен сайт за посещения.

С други думи — това съм аз, такъв е и личният ми бележник. През повечето време нещата са си ОК, но понякога ми писва от всичко и ми избиват вентилите. Време за “разхвърляно”. Чисто обективно погледнато, справях се с работния стрес и неспането. Но това с разбиването на вилата и краденето на Нисана на баща ми ми дойде в повече.

Едно наспиване и едно успешно започване най-накрая на проект оправят нещата. Дано. Хм, аз си мислех, че ще е ако не друго, то поне сносен хейт, а като чета нагоре, доста сладко и леко съм го казал. Я да се поправя — майната й на работата, спете! Вярно, после няма парички, ама ко да праи човек…

Все повече имам нужда от повече време. Знам, че не е нито нормално, нито приятно и му казват “стрес”. Опитвам да го лекувам с кратки разходки следобяд в квартала, но след спокойствието на първите пъти сега идва тревожността от “ох, и тук ли ще строят, ненастроиха се, серсеми със серсеми” или от “и това място го развалиха — кафето все по-скъпо, масите все по-захабени”. Някои обвиняват за всичко това пролетната умора. Други пък — нас, негласуващите (сефте…). Трети се лекуват с чашки и цигарки, повечко срещи с приятели и повече усмихвания.

Нищо лошо — нормални реакции. Има и ненормални, поне за мен — незабелязване. Не, не “непукизъм” — за да не ти пука трябва все пак да забелязваш нещото, то да те дразни, но ти въпреки това да махваш с ръка “майната му”. Има по-други хора, които не стават за непукисти. Има ръбове, дето даже намират начин да печелят пари от всичко това и да са си щастливи в цялата тая неразбория наоколо. Не говоря за тях — аз май с такива въобще не дружа и не познавам, нито пък искам да зная.

——

Вчера си мислех за всичко това на фона на уеб-идеите на приятелите ми и моите. Трябва ли човек да се зарие в офис, да работи от мрак до мрак, за да изкарва сигурни пари, но да изпуска целия ентусиазъм на новите концепции, обсъждането на нови идеи и тръгването на дългоочаквани или изненадващи нови проекти? Трябва ли да сме професионалисти в офис за сметка на развитието ни в крак с най-новите и най-жизнени проектирания в областта ни?

И съответно другата крайност — заслужава ли си човек да преценява всеки договор дали ще го ограничи излишно и ако нещо не му харесва, да става от масата и да отказва предложения за работа? Аз отказвам да подписвам допълнителни споразумения за поверителност (в Кодекса на труда и законите има предостатъчно стандартни обвъзрващи ме изисквания), не ми е приятно и да ме ограничават в странични, но професионално полезни ми неща. Като например да ми забранят да ползвам моментни съобщения. Много често точно джабър-контактите ми са били в основата на бързото решаване на работни проблеми. Някъде пък дори забраняват човек да си следи личната поща. Не било редно, защото това било служебно време, а не лично… Всичкото ми време е лично, лично мое! Но все едно де — има хора, които жертват личното, дори професионалната си адекватност на новите тенденции в областта за сметка на сигурна заплата и удобно бюро.

Въпросът е личен, разбира се. Не мога да преценя кое би било грешка за мен. От една страна в работенето на свободна практика и програмирането отдалечено има много трудности. Особено в България, където явно никой отсреща няма нагласата да работи адекватно отдалечено. Също така и парите са доста по-малко. Получавал съм предложения за пъти повече пари, но все работения в офис. И винаги изниква въпросът “ама ти защо искаш отдалечено, как така не искаш в офиса?”. Вече не отговарям. Обсъждам понякога с приятели, наживо или онлайн, ако ме подпитат между другото.

От друга страна обаче имам много по-широк и в същото време по-детайлен поглед върху развитието на нещата. И то не само в една област, а във всички области, които ме интересуват. Защо, по дяволите, да се забия в някакъв ИТ-офис някъде в мазе или в бизнес-парк и да чета неща само за ИТ? И то конкретно за фирмената технология, нищо друго, нищо различно и нищо ново? Как? И без например нищо за фотография, нищо за музика, нищо за философия? Ами не става тая…

Работенето трябва да е красиво. Красотата около нас ни прави щастливи. А щастието е най-важното винаги. Ако бях шеф, не бих наемал за офиса си сбирщина нещастни и омърлушени програмисти — бих ги оставил всеки да работи така, както е щастлив. Най-щастливи са хората тогава, когато усещат, че не си губят времето. Затова някои наемат отдалечени специалисти, за да могат хората да остават вкъщи или при приятелите си и да работят в среда, която е красива и ги прави щастливи. Да, пак трябва да се отдели работна среда от домашната или приятелската, но не е невъзможно.

——

Имам нужда от време — все повече и повече време, което някои хора ще нарекат “свободно”. Човек трябва да изработва идеите си, а не да се оправдава с “то няма време”, “няма начален капитал”, “абе това е работа на фирмите”. Имам нужда и от граници, които да спират временно ентусиазма ми за нови и нови “вмечтавания” и да ми дават сили и търпение за доработка на всяко нещо. Но пък имам нужда и от пари.

Ама първо да мине тая пролет, с нейната умора…

Първо се започва с коликите. Който още не е минал през следващото изпитание е добре да се подготви психически, като си каже, че истински трудното тепърва предстои. Коликите са подготовка, проучване на границите. Втората вълна са зъбките. Разбира се, това е на шега — иначе всичко, казват, е различно при всяко отделно бебе. Някои дори преминават и през двете изпитания почти без никакви трудности и тормози.

Връщам се към темата за бебешките грижи с нещо, което е актуално за нас — никненето на зъбките. Актуално е от доста време, или поне доста ми се струва вече. Казват, че докъм края на първата година все има разни нервни тревоги около децата. Такива, дето не оставят без сън родителите, такива, от които родителите ходят главоболни и уморени из къщи, все по-притеснени и изтощени и по-лесно дразнещи се даже. Сигурно после идват много и различни грижи и тревоги — както все се шегувах с приятели, “първо минават коликите, после ти иска пари за костюм за абитуриентския” ;) Но да гледаш как детето ти се мъчи и вече изнемогва от болка или от някакъв стрес и вълнение и да не можеш директно да му помогнеш, а да трябва да гадаеш, да отгатваш и пробваш си е стресиращо. Питаш “какво ти е, бебче?”, но естествено получаваш само един нацупен поглед и сълзички от болка в очите.

Коликите минават докъм третия месец. Затова ги наричат и “тримесечни болки”. Различно е при различните деца — Светли май спази традицията и някъде малко преди третия месец вече съвсем му отшумяха “автомобилчетата”, както аз ги наричах. Най-силни бяха в началото, после или позатихнаха, или той се научи да си ги търпи, милият. Той трябваше да изтърпи още в разгара на коликите и доктори, болници и пътувания, така че може и самият да си е знаел някак, че и тази болка в коремчето ще премине.

Прагове на търпимост

Знам, че звучи малко странно да се нарича запазването на спокойствие у родителя “търпимост”, внася някаква пренебрежителна нотка може би. Нямам предвид пренебрежение или някакво стоическо търпене и издържане на мъчения, а способността да останем спокойни и усмихнати. За да можем да гушнем бебето и истински спокойни, да го успокоим. Бебетата са страшни екстрасенси, като се опре до успокояване. И изобщо до някакво пренасяне на настроения. След петия месец детето започва съвсем нарочно да следи лицата на мама и тати и да се заразява от всяко тяхно настроение.

Усмихваш се — то те поглежда. Засмиваш се — и то се нахилва, започва да мята ръце и крака от възбуда. Изобщо, щом мама и тати се смеят, това е най-големият кеф. Толкова много адреналин, че даже може да се стигне до плач, ако не може да се спре тази превъзбуда и бебо се умори да препуска в смеха и ръкомятането.

Същото обаче е и с тревогите, тъжното настроение или раздразнението от преумора. Съвсем лесно е да се разтревожи така бебето, че два дни да не може да бъде успокоено съвсем. А когато е нервно от някакво стряскане, от страх или е поело от родителското раздразнение и изобщо когато се чувства отчаяно и само, малкото бебе не може да направи нищо друго, освен неистово да реве и крещи.

И това е добрият вариант. Бебетата реват, когато имат доверие в родителите и знаят, че рано или късно мама или тати ще дойде и ще ги гушне. И ще заровят топло личице в реверите, ще олигавят и омажат с мъничко оригнато млекце врата, но ще бъдат успокоени. Бебета, които спят свити и избягват да реват, най-често са се стреснали от родителите и имат вече изградена някаква сигнална система, която им казва, че трябва да си мълчат. Защото иначе — по-лошо. Така че щом бебчо реве и иска гуши, значи всичко е наред и само трябва да бъде гушнат ;)

Проблемът идва обаче с праговете на търпимост на родителите. Всичко това се повтаря ден след ден и може да бъде наистина отчайващо изтощително. Особено ако детето минава през някой от периодите на болки — този с коликите или този със зъбките.

В началото като че ли този праг е доста висок. Колкото и да реве бебо, все ще се справим. Трябва да ставаме по няколко пъти през нощта, да се редуваме да го разнасяме гушнат — все ще се справим, не е чак страшно. Но с минаването на седмици и месеци прагът взема да става все по-нисък. Все повече имаме нужда да се наспим като хората, някоя сутрин например да се излежавам аз до късно, да зяпам телевизия после, да си почета книжка. На тишина. Поне един ден. Нуждата от спокойствие е изместила войнишката мобилизация от първите месеци и прагът на търпимост е изтънял.

Затова ми се струва, че зъбните болки са по-трудни за родителите от коликите. Не мога да преценя дали повече или по-малко се тормози бебето — мина време вече, за да помня в подробности коликите. Но дори и никненето на зъбките да е по-спокойно, както е при нас сега, остава факторът “внимание” — винаги трябва бебо да се успокоява, защото той е като пружинка, която сама може само да се навива.

Всъщност това е — бебетата не могат да се успокояват сами. Трябва да бъдат успокоени. Те дори се стряскат от заспиването, затова трябва да бъдат често и приспивани. Иначе игрите, усмивките, закачките и бърборенията са лесни — те и от само себе си стават. Но виж, успокояването е друго нещо. Трябва мама и тати да успокояват, иначе не става.

Зъбки

Аз всъщност още не съм видял прословутите “зъбони”. Имаме си много лигички, ръцете и всички играчки все гледаме да ги захапем и олигавим. И пръсти хапваме — не вярвах, докато веднъж Светли не ми захапа пръста. Венците всъщност са си кост отдолу и са много твърди. Едно-две по-силни дъвкателни движения са достатъчни, за да стреснат човек като мен, който си е оставил пръста да бъде взет за биберон. Тъй де, бебе е, то изобщо няма да стисне. Е, не е чак силно… ;)

Казват, че зъбите можели да се появят някъде след петия-шестия месец. Може тогава, може и няколко месеца по-късно, пак си зависи от детето. Но приблизително около шестия месец си започва зъбната грижа. И видимо има болки във венците. Те зъбите болят не като израстват после, а докато растат във венеца и пробиват. Тези болки във венеца може да се пренасочат към други части — например доста често може зъбната болка да се измести от коремна. На някои деца даже им се разстройва стомахчето и започва да ги боли. Нещо като втори колики, изместващи зъбната болка.

Ние взехме от аптеката “Калгел” — мазило за венци на кърмачета, което обезболява локално при никнене на зъбки. Не зная дали да го препоръчвам — на нас ни върши работа, но не сме пробвали друго. Може всички да са добри. Това ни го даде аптекарка — нямаха от неговото мляко в точно тази аптека, но така и така бях влязъл, та реших да питам за нещо против болки при никнене на зъби.

Другото, което се нарушава като ритъм, е храненето. След грижите около коликите се надявахме лека-полека да е влязъл в по-точен ритъм на хранене. И съответно да пропуска нощното хапване. Но с изненадалото го зъбно неудобство си поразмести отново храненето. В началото даже можеше да яде само когато вече се е унесъл да заспива — преди това с плач отказваше. Явно всички тези объркващи и нови преживявания — колики, зъби — са голям стрес за малките бебоци.

Плачът

Бебешкият плач е нещото, което приковава вниманието ви веднага. Ако се опитвате да се занимавате с нещо друго, например да пишете, четете или говорите с някого, в момента, в който детето ви се разплаче изведнъж забравяте всичко. Забравяте къде точно сте, какво правите и докъде сте стигнали. За половин секунда всички мисли спират и колкото повече усилия полагате да се концентрирате върху нещо странично и различно от детегледането, толкова по-трудно ще ви е при всяко прореваване или измрънкване.

От само себе си ми се появи едно сравнение и като че ли пасва идеално за описание. Когато бебето се разплаче, измрънка недоволно или още повече когато се разреве с глас, мозъкът ви се рестартира. Трябват секунда-две за възвръщане на вниманието, макар то да е вече внимание в условия на стрес. Неприятното е, че когато детето има колики рядко интервалите в плача са достатъчно дълги. Стигат само да се окопити човек, за избърше студената пот от челото и да се опита да си довърши работата.

Така е когато се опитвам да работя край детето. (А аз нямам къде другаде;) Когато се занимавам изцяло с гледането на бебето - успокояване, игри, песни - тогава плачът не е така разбиващ концентрацията, макар да е ясно, че на всеки сърцето се къса когато плаче бебе. Краси също изнемогва понякога.

Коликите

Всички бебета ги имат. Добре де, може би почти съвсем всички. И аз, сигурно и вие сте плакали като малки неколкомесечни бебоци. И сме будили родителите, понякога и сме ги ядосвали с плача си и изтезани от недоспиване сигурно са давали мило и драго, само и само бебето да поспи спокойно няколко часа. Че да поспят и те.

Коликите са пряко свързани с плача, за който казвах. Може би този рестартиращ мозъка плач е точно плачът от колики. Детето се извива, стиска юмруци, цялото зачервено крещи с все сили и разтреперана брадичка.

Самите колики се причиняват от засядане на пяна от газове в червата. Когато процесът е уравновесен и газовете наистина се отделят от обработваната течност, тогава те се изкарват навън с изпръцкване, като част от тях преди това се абсорбира от стените на червата. Но когато мехурчетата с газове са много малки и много на брой, се образува пяна, която “засяда” в червата и не може нито да се изходи, нито газът в нея да се отдели или абсорбира. Всички лекарства против колики имат за цел размиването и разграждането на именно тази пяна. Някъде след третия месец процесите се нормализират, сложната система в човешкия чревен тракт заработва изцяло и коликите не се появяват.

Чайове и капки

Малко са нещата, които могат да се направят за успокояване на колики. Наричат тези болки “тримесечни” и явно наистина са си такива - трябва да се изтърпят до около тримесечна възраст. Има всякакви бабешки рецепти за чайове, има и купешки препарати - от билкови чайове до капки против газове.

Повярвайте - всичко зависи от детето, от неговата чувствителност и от начина, по който протича “влизането в ритъм” на червата му. Няма универсално лекарство срещу колики. Ако някой рекламира такова, значи лъже.

Ние опитахме различни лекове с минимален, в най-добрия случай, ефект. Можете да пробвате с отвара от семена на копър, отвара от анасон, чай “Бебезан” (билкова смес от няколко подобни растения), готови чайове на “Хип” и други подобни фирми. В аптеките има цели рафтове с такива илачи - не се шегувам, наистина. И както например при спиртните репеленти против комари и тук няма истинско решение.

Друг вид лекарство са капките от типа на Еспумизан и Саб-симплекс или чужбинското и трудно намираемо Инфакол. Има няколко варианта и няколко търговски имена, но тези са най-известните. Общо казано това са емулсии, които действат изцяло на физичен принцип. Не взаимодействат химически в тялото и се отделят в същия вид, в който са поети. Действието им е такова, че премахват пяната в червата, от която идват коликите. Повърхностното съпротивление на емулсията е такова, че при досег пука миниатюрните мехурчета и така разгражда пяната. Имайте предвид, че тези капки са нож с две остриета - много често запичат детето и после то се мъчи дълго. Както казах, универсално решение няма…

Гушкането

Бебетата нямат още изграден начин за справяне с болка и уплах и често изпадат в паника. Тази им тревожност е като верижна реакция, защото ги фиксира върху болката, оттам се повишава паниката и тревожността. Затова най-добре си гушкайте децата, пейте им, говорете им и ги успокоявайте. Помага.

За колики също така е полезно лекото притискане на коремчето. Например с гушкане или с държане на коляно. И в двете пози се улеснява оригването - а то е много важно, защото погълнатият и неоригнат въздух само засилва коликите. А бебетата постоянно гълтат въздух. Особено ако се хранят с биберон, с лъжичка или ако имат някакви функционални проблеми с гълтането.

А иначе болката от коликите е нетърпимо силна. Затова бебетата така отчаяно реват и искат помощ. Карането и викането няма да ги спре - тях просто много, много ги боли коремчето.

Когато възрастен човек получи колика (случва се, макар и рядко) болката е сравнима с тази при перитонит. Който не знае, перитонитът боли много. Наистина ужасно много.

На смени

Не мога да си представя как сам родител се справя с всичко това. Може би ако помага някоя баба и/или дядо. Може би затова има традиция бабите да са винаги “наблизо”, а и самите те искат да помагат постоянно.

Но колкото и хора да се струпат вкъщи да помагат, винаги най-важното си остава мама и татко да си помагат взаимно. Особено за успокояване, защото бебетата като че ли усещат всяка нервност. Тъй че - гушкайте си бебетата, гушкайте се и вие и просто издръжте три месеца.

Ние сега сме в началото на третия. Стискайте ни палци ;)