Казват, че около една пета от хората у нас празнуват имен ден на Цветница. Нищо чудно - празнува се не едно име или име и производните му, а много и различни имена. На цветя, на природни явления, на дървета, треви, светлини. И най-различни сложни имена, съставени от две или повече думи. Цветница е на ръба на пролетта, в неделята преди Великден, когато всичко точно е започнало да се раззеленява и да разцъфтява.
Наричат го и Връбница, заради посрещането на Иисус Христос при влизането му в Ерусалим. Посрещали са го, като са хвърляли дрехите си и отрязани клонки, да застелят пътя под краката му. В християнската традиция Цветница е не толкова открояващ се празник, колкото Великден - цялата седмица след влизането в Ерусалим е изпълнена с важни за вярата събития, Цветница е някак “по детски” чистият и невинен парад на искрената вяра в идващото спасение. Христос през цялата Страстна седмица показва нагледно голяма част от залегналите по-късно в учението принципи. Ако за вярата е най-важен самият живот и божественото, то за писаното и предавано през поколения учени разбиране най-централна е проявяваната мъдрост, показваните ясно и еднозначно основни истини именно през тази изпълнена със събития седмица. Тогава изгонва търговците от храма - а еврейският централен храм е бил свръх-мощна и влиятелна сред евреите институция. Едно от малкото неща, оставени от римляните с привидно самоуправление - и това във времена, когато само мисъл за местно, не-римско самоуправление е невъзможна. По отношение на религията империите винаги са пристъпяли много внимателно, не една голяма власт се е срутвала именно заради неумела религиозна политика в провинциите. И точно в този храм, който, макар и политически изцяло подчинен на столицата Рим, все пак е бил религиозно и ритуално независим и силно уважаван от голяма част от евреите, точно там някой да си позволи да пренарежда статуквото според волята на Бога е определено трудно.
За конформистите с властта - дори кощунство. Знае се, че именно жреците на храма предават Христос на римския понтийски наместник Пилат. И когато днес казваме, че някой “си измил ръцете като Пилат Понтийски”, това е малко неточно. Защото първи прехвърлят отговорността именно сънародниците, жреците от храма. Нещо повече - смъртната присъда е издадена не от римския наместник, а именно от синедриона - съвет, съставен от жреци и старейшини. Пилат само я потвърждава, като одобрява настояванията на жреците да включи в традиционната амнистия не Иисус, а политическия затворник Варава.
Казва се често, че хората, тълпата, народът крещял “Разпни го!” и как това било подло, предателско и нечестно след като само няколко дни преди това са викали “Осанна!”. Интересно е как популярната църковна демагогия дълги години насажда такова разбиране - при условие, че истината е съвсем друга. Именно свещениците от храма “подбудили” народа да иска от Пилат смъртта на Иисус и амнистията на Варава. И когато римлянинът се обръща пряко към хората и ги пита какво да прави с този, когото наричат “Юдейския цар” те, подтикнати от свещениците, казват “Разпни го!”.
Политичеса ирония - римският наместник е управник, но вярва, че народът винаги решава най-добре и затова се допитва до хората. Не налага властта и първата си преценка, както би направил някой самодържец - и не се получава каквото е очаквал. Свещениците от храма, от друга страна са религиозни водачи, които би трябвало да се занимават повече с духовни, морални, социални и други въпроси. А напротив, те мислят трезво и властнически, като политици. Овладяват ситуацията на ниво дипломация и власт и печелят. Пилат, като представител на императора, не губи нищо, защото въпросът не го касае чак така пряко. Но и не спечелва - уповава се на суверенността на народа и била подлъган от лесното подлъгване на тълпата. Дотук с ценностите на демокрацията.
Между другото, ролята на Пилат в осъждането на Иисус е много интересна тема и има много други неща, които могат да се кажат. Аз определено не съм специалист в областта и не познавам текстовете, но например кардинал Йозеф Ратцингер (понастоящем вече папа Бенедикт XVI) е писал за това (статия в “Православие.бг”). Темата сигурно е натоварена с много разсъждения - просто тази статия с казвания на папата ми попадна.
Защо говорим за Пилат на Цветница? Ами за пилатовия проблем почти не се говори, поне не извън традиционната църковна концепция. Която се е пренесла и в публичното, както я знаем - Пилат е лош и безотговорен, а хората, тълпата са нечестни и изменчиви. Никой и дума не казва за демагогията на свещениците от храма. Църквата, храмът като институция, религиозното като професия май винаги има много повече политически опит от чисто политическата каста. Може обяснението да е в това, че много по-дълго са се упражнявали. Много по-отскоро има “чисти”, нерелигиозни политици.
Цветница е свързана с надеждата за спасение, по-скоро с обземащата човека твърда убеденост в спасението. Но в същото време е и много близка с всичките негативи, които религиозното (разбирано като професионална верска политика, а не като вяра) дълги години е трупало. С влизането на Христос в Ерусалим, със заявяването на позицията срещу религиозната каста в централния храм и след това с политическите игрички, в които свещениците оплитат както народа, така и императорския наместник - с това време на практика започва оформянето и на самото християнство. Но и започва да се наслоява най-тежкото му бреме - професионализирането на вярата. Предадено на бъдещата църква от “колегите” жреци - няколко поколения след времето на апостолите вече ще се счита за съвсем в реда на нещата религията да се професионализира, да става власт, да демагогства… и да не бъде вяра. Диалектиката на Цветница не е толкова между радостта от идването на Спасител и мъката от разпъването. А между принципни учения и постъпки от вяра от една страна и религиозно управление в името на земно оцеляване и върховенство от друга.
Това е хубавото на този празник, че е видимо двойнствен в посланията си. Ще мине седмица и ще дойде Великден, който е много по-еднозначен. Нормално, великите неща не могат да съдържат толкова вътрешно противоречие - те трябва да са спокойни, стабилни и сигурни. Не че и това не е хубаво, разбира се.
Честит имен ден и на другите, които празнуват днес! :)
Успях най-накрая да намеря време да обработя 
Повечето снимки са с китовия обектив, част от последните са със Super-Takumar 85/1.9, който ми го даде Пешо Стайков да поснимам с него. Такумарът е страхотно животинче, малко е по-капризен от моя S-M-C Takumar 105/2.8, може би заради липсата на многослойно антирефлексно покритие. Аз от голям ищах по размазани светли дефокуси повече го насочвах към светлината, а без S-M-C покритие трябва да се внимава и преценява повече. Нямам търпение вече да идва пролетта и да разхождам моята 105-ца в лов за цветни дефокуси. Едва съвсем малка част от снимките е правена с Osawa 
По едно време снимахме едни момчета, които се правеха на Ямакаши. Не вярвам, че паркурът и фрийрънът са достатъчно развити у нас, че да има вече наистина способни трасьори. Въпреки това сигурно има немалко момчета и момичета, които са запленени от някой от филмите или пък са чели нещо някъде и все повече и повече се интересуват от “градското бягане”. Или от чисто физическите упражнения за преодоляване на препятствията, или дори и от естетичната нагласата на фрийръна. Не знам дали тези момчета, които снимахме се интересуват истински или просто са се правили на мъже. Може би и няма значение. Стига да не се наранят, разбира се. Не очаквах да видя скокове в центъра на София, а и те не направиха повторения - сякаш от хулигански подбуди се бяха качили на терасата на чужд имот и просто скачаха от нея. Не станаха истински хубави снимки, няма я естетиката на фрийръна, но ми е приятно, че има и такива хора в града - някой ден може да се появят наистина добри трасьори. Които ще е цяло удоволствие да снима човек.
