Arcane Lore

В този момент сигурно свирят Blind Guardian във “Фестивална” или може би по-скоро вече приключват. Съвсем скоро хората там ще се разотидат, ако вече не са започнали. Може би е раничко, но след половин-един час най-много всичко ще свърши, “Фестивална” ще стане пак тъпата кръгла сграда в “Слатина”. Или както там се казва, то е място между три квартала.

Аз съм си вкъщи и явно не съм на концерт, щом пиша това. Бях решил да си заредя доста песни на Гардиън и да компенсирам настолно, но имахме други тревоги. Явно и Светли имаше доста свои си тревоги днес, та накрая ни попритесни допълнително с редуване на рев и хълцане от рев. Не съм слушал днес още нищо, освен станалият редовен диск с Бах, така любим на бебо. И на преминаване през кухнята по някое и друго парче от радио “Ретро”. Готино радио, преди малко танцувахме тримата с мъника под звуците на “My oh my” на Слейд.

Та някъде там, в дъждовна Слатина или дъждовен Редут или както там се води, точно сега Калин мята коси и повтаря след Ханси Кюрш “don’t break the circle” и посред разказите за елфи и гоблини вдига показалци и малки пръсти и се оставя на музиките от “Damned for all time” до “The bard’s song”.

Бях казал, че и аз ще ида и както преди време из коридорите на ректората пеехме “Valhala deliverance, why’ve you ever forgotten me” така и сега, там… Калинский е обещал да разправя, аз си стоя без музика и бавно довършвам този текст и все повече се чудя какво правя с живота си в представяните, мечтаните подробности. В общите неща и в непредвиденото ежедневно живеене се справям, сигурно успявам да свърша и някои неща наистина както трябва, или поне се надявам. Но защо малките нещица, на пръв поглед незначителните подробности, които съм си ги представял някак, сега все ми се изплъзват. Не ходя на концерти, рядко се виждам с доста от важните ми хора, често липсва сякаш онова авантюристко “да правим каквото искаме, да става каквото трябва”.

Какво, остарявам? Брргх, да бе да. Може би просто продължавам да планирам, продължавам да мечтая. А трябва да отделям по някое малко местенце всеки ден и за осъществяване. На някое от тези, малките нещица. Да ходя на концерти, да свиря на “Уембли”, да обиколя с ветроходна яхта моретата, да пиша книги, да рисувам отново… Е, може би без това за “Уембли” - то е малко на шега, стига ми само да свиря. Може и да е другаде.

Наскоро по една от ефирните национални телевизии даваха “Властелинът на пръстените” - първите два епизода на екранизацията по книгата на Толкин. “Властелинът” не е любимата ми книга, аз съм “узрял” във фентъзито по-скоро от разтърсващото очарование на “Силмарилион”. Легендите за старата епоха и епичните разкази за бляскави възходи и низки падения на валари, маяри, елфи, джуджета и хора са много по-ценни за въображението ми. Защото “Властелинът” ползва читателското въображение по много по-различен начин от “Силмарилион”. Не по-лош, разбира се, само по-малко обхватен и някак по-спокоен, поне за мен.

И все пак екранизацията е добра и също оставя достатъчно места за вмечтаване и доизмисляне. Липсват цели части от книгата, например срещата с Том Бомбадил. Но макар това да ме беше леко разочаровало преди години, когато гледах филмите за първи път, не е чак толкова зле за цялостното впечатление. Но филмът е стар и няма да говоря за него, не това ми е темата. А и който се интересува от него вече е чел доста мнения отпреди, пък за неизкушените няма да е интересно.

За преводите ми е думата. Преводите на филма. Книгата “Властелинът на пръстените” е преведена от Любомир Николов, автор на преводите също и на “Силмарилион” и “Недовършени предания”. Неговите преводи до голяма степен са оформили възприятията на читателите на тези книги за описваните в тях светове. “Хобитът” пък е преведен от Красимира Тодорова и това е внесло някои разлики, като най-отчетливата е “Бегинс - Торбинс”. Във “Властелинът” е преведено това име и “Торбинс” е много успешна измислена дума. Също така “Самознай Майтапер” е страхотен превод на “Samwise Gamgee”, както и всичките хобитски имена, фамилии и названия на местностите. Попадение е и преводът на името “Gallum” - “Ам-гъл”, като произходът му е обяснен в самата книга.

Какво имаме във филма, по-точно в превода му? Объркване на тази цялостна представа, прекъсване на смисъла в доста преводи и много често - градене на нов смисъл, където не е нужно. Защото това е легендарна книга, тя живее свой си живот в представите на цели поколения по света.

Във втората част на филма Ам-гъл е кръстен “Голъм”, а хобитското му име Смеагол е изписано “Смийгъл” (макар да има точни указания как се произнася почти всяка често срещана дума в книгите на Толкин). Ломидол е изписан с транскрибцията от английски “Ривъндейл” (Rivendell). Шлемово усое, едно от централните места в разказа на книгата е наречено “Шлемов дол”. За балрога в Мория е използвано “Балрог”, все едно е лично име и Балрог е единствен, не е име на род създания.

Но не само имената са превеждани (както казах, доста често - трансрибирани) наново. Много от емблематичните реплики са с нов превод. Текстът на превода на Любомир Николов е толкова многослоен, обмислен и преживян, че е стряскащо и чуждо да чуеш вместо познатото и близко ни:
 
“Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,
Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие
в страната му Мордор, където тегне мрак.”

нещо от сорта на “Един пръстен ги владее, един пръстен ще ги открие, един пръстен ще ги събере и в тъмнината ще ги скрие в страната му Мордор, където властват сенки”…

Разбирам, че има млади и талантливи преводачи. Разбирам също и че телевизията е имала пари за усвояване сигурно. Но вместо така да се развалят представите за велики произведения, усилията на преводачите могат да се насочват към нови преводи. Има много непреведени неща, много полета за развитие на преводаческия талант. Иначе оставаме с впечатлението, че новите преводачи или не са чели изобщо книгата, или не им пука за нея. Или и двете.