Arcane Lore

Срещи в Морската градина

Как да не е разхвърляно? Спя на почивки, работя на почивки. Тоест опитвам се да работя - то не става без спокойствие и продължителност. Както каза веднъж преди години Жоро Колев в Морската градина във Варна, “Аз съм програмист, моята работа е креативна и ми трябва спокойствие”. Е, аз не съм чак програмист, но все пак…

Като се сетих за учредяването на Сдружение “Свободен софтуер” и страхотните два дни, които по това време прекарах във Варна сред толкова ентусиазирани и толкова близки ми като нагласа хора…

Та като се сетя и се сещам как трябваше да минат няколко години, за да могат други едни хора да взривят това сдружение отвътре. Сещам се как почти нищо не съм знаел за истинските събития тогава. И как наскоро приятели ми ги разказваха. Сещам се и как на едно друго “място” вече три години се “учредява” фондация за свободен софтуер. Три години…! Сещам се и как периодично мрънках в пощенския списък, как предлагах аз да ида и да занеса в съда проклетия документ за заявяване условията на фонда.

И ми се приисква да съм пак в Морската градина преди години и пак да говоря с Жоро Колев за неговата визия за бъдещето, за квантовите машини, предизвикателствата пред шифрирането и новите потребителски интерфейси. Жоро щеше да стане председател на сдружението и после хората щяха да го оплюят и сменят. Но нищо, иска ми се да съм там. Тогава още имаше линукска среща в София, още Йовко Ламбрев само разпалено планираше бъдещия OpenFest, още всички спорехме и се съгласявахме с Васко Томанов, единственият по-“трезв” и фирмаджия в тази среда.

Да, сега е различно - имаме ежегоден OpenFest, ССС за радост на някои загина и за тиха радост пак на някои фондация за свободен софтуер все така и не се създава. Има даже и списание за отворен код, има блогове. Но каква от това, като толкова много хора вече не се срещат? Даже и аз, дето винаги съм гледал свръх-положително на всичко, вече имам някои, дето не искам да ги виждам поне в близките месеци. Какво от това, като някои вече имат деца, а бас ловя, че не всички пили заедно с тях преди време бири и планирали сдружения и опънфести изобщо знаят за това.

Да си бебе е трудно

Не, не просто трудно - да си бебе е ужасно, непосилно трудно. Тъкмо се родиш, тъкмо свършат напъванията, натисканията и дърпанията и почват отвсякъде да ти светят светлини. Свикнеш, поизбистрят ти се очите и тъкмо минат няколко дни и започваш да ревеш при всяко акане и пишкане. Боли, предполагам.

Колики ли казах? Не, още няма колики, при добър късмет. Обаче се изреждат баби, лели и всички роднини да те дундуркат и да обясняват на мама и тати как “това тук не е правилно”, а трябва да се прави “ето така, виждаш ли”. Добре поне че още нямаш колики.

Изреждат се доктори и поликлиники. Дето някой умник е решил да им казва “де-ка-це”, неграмотникът му с неграмотник. Прегледи и мерения - съблечи-облечи и чакане из коридори.

Никой сигурно не се ражда без никакви проблеми, всеки трябва да свиква със света. Някои бебета пък имат и друга занимавка - ако са родени или получили в това си ранно бебство нещо за лекуване, значи и разходки из болници ги чакат. Нови лекари, всеки те разглежда, мама и тати се тревожат. А не можеш да ги успокоиш. Лекарства, системи, операции. И вместо на бебе да миришеш на ранички. А те трябва да се почистват. Боли и ревеш, разбира се, вие как мислите?

Пак добре че покрай тия тревоги коликите и да са се появили, остават на заден план. И тъкмо посвикваш с режима на хранене, тъкмо разбереш, че онова мокрото не е страшно, а дори е приятно да те къпят и почват коликите.

Ден и нощ, преди и след хранене - щом те боли коремчето викаш. Стряскаш и държиш със сенки под очите мама и тати и те се тревожат. Пак не можеш да им кажеш какво ти е и да ги успокоиш и това те изнервя още повече. Не стига че ти е некомфортно, ами и те ти прехвърлят тревожност.

Да, има капки, чайове, компреси. Всяко помага в различна степен, но еднакво за кратко. Всички се радват, като се появят нови капки и решават, че явно ще ти спрат коликите. Как да кършиш хатъра на такива мили хора? Кротуваш си малко. После пак ще намерят нови чайчета и капки.

И на този фон пак идват баби и всички роднини и приятели и казват на мама и тати “е, то коликите ще минат, всяко бебе има - те и моите имаха колики, да знаеш какви - е-хей”. А на мама и тати им е дошло до гуша вече. Но как да ги успокоиш, като не те разбират?…

Когато спирачките на изтормозения микробус изстенаха жално на площада на селото, бяхме едновременно щастливи и много изморени. Аз, разбира се, бях и много притеснен и изнервен - все по-често взе да ми е така при пътувания. Работата като сисадмин не прощава, определено я смятам за изхабяваща. Разбива ти нервите и човек или ще пропуши от нерви, или ще откаже цигарите от много работа и пак ще се изнерви докрай. Като добавите и неусетното привикване към кофеина, работата става ясна - аз преди почти не пиех кафета. С приятели в сгоден случай в Университета гледахме да слезем в кафенето и да ударим по бира, малка водка или джентичка. Е, не до степента на алкохолизиране - само при повод и удобен случай. А пък вече бях администратор там. Но голямото вкофеинване и големите нерви дойдоха с истинското сисадминско място - имал съм дни, в които не съм успявал да запомня бройката на кафетата. От машината нескафета - дето са и по-силни. И това не е някаква прищявка - лека-полека човек започва да има такава нужда, така се събужда. Естествено, повишава се нервността, но пък тя се компенсира с друго типично админско средство - валериан. Винаги съм казвал, че сисадмините се изхабяват. И когато следващият път дойде на интервю при вас администратор и ви поиска голяма заплата, не го гледайте опулено, моля ви… Да сте видели по-възрастни сисадмини? Има хора, които остават в сферата, но по-скоро се занимават с управление. А, и ако ще кандидатствате самите вие за сисадмин някъде, не се подценявайте и искайте висока заплата и добри условия на труд! Не си струва да си разбивате нервите и да си разваляте очите, ако сте под средната за фирмата заплата. А пък ако на някой шеф парите му се струват много, нека сам си администрира компютрите - да, не е сложно, само трябва да се научи и да свикне първо.

Та пътувахме от Варна на север. Дълго се чудех дали да казвам къде сме били всъщност, защото хората може да харесат мястото и да вземат да се “изсипят” там догодина. Което ще е много жалко, защото по северното черноморие има места, които не заслужават изобщо грозната съдба, сполетяла южните курорти през последните години. И засега някак я избягват.

Когато на площада на Крапец шофьорът слезе да отвори задната врата, за да си вземем багажите, издърпах набързо куфара ни и се отдалечих. Две французойки се засуетиха малко и после с раници на гръб тръгнаха в посоката, която после разбрахме, че е към плажа. Не казах “благодаря, довиждане” на шофьора, защото му бях сърдит и леко ядосан. Не ми хареса как се държеше с нас, как караше, не ми хареса това, че се кара, когато хората отварят прозорците, а климатикът му работи само за предните седалки. Тоест - за неговата. И това, че в Шабла слезе и отиде да си купува някакви продукти от магазина, докато ние го чакахме в задушната маршрутка без климатик при изключен двигател също не ми хареса. И затова остана без “благодаря”, ще види той.

И така почивката ни на море, първата ни за тази година, започна. Изчакахме в една от двете кръчми в центъра дъщерята на хазяина да дойде с кола от Шабла. Да, кръчмите (“заведенията”, ако предпочитате) в Крапец са точно две и са на въпросния площад. Поне заведенията, които си заслужават за редовно посещаване. Иначе има хотел с ресторант и кафене в него, има няколко хотелчета-вили, в които има механи и ресторантчета. Но тези от другите места, които посетихме, бяха все с нещо неудобни - или обслужването ще е бавно, или на теб ще ти подадат менюто, а на групата руснаци на съседната маса ще им изнесат лекция върху него с препоръки за най-добрите манджи, като добавят цял куп усмивки и подхилвания на развален руско-български. Или пък ще е неоправдано скъпо.

Но двете барчета в центъра са друго нещо. И в двете освен заведение с маси за ядене и пиене има и магазини - оттам можете да си набавите всякакви хранителни глезотии - от пъпеши и сладоледи до вносно сирене и чипсове с томболи. Едното място се казва “Журнал”, а другото - “Бриз”. “Журнал” (явно на семейство Журналови, които също така дават и квартири под наем) е малко по-близо до площадчето, точно срещу кметството и е малко по-лъскавичко и по-ново. Отвън и вътре с лакирани дървени пейки и маси, там обслужването е бързо - бързо вземат поръчката ти (освен ако вътре не е пълно с чехи и руснаци, както беше веднъж и чакахме много дълго, за което жената след това учтиво ни се извини) и бързо и вкусно я сготвят. В “Бриз” пък е малко по-евтинко, но за сметка на това е леко по-мизерно и обслужването е чувствително по-бавно. Веднъж толкова дълго чакахме пикантните запечени крилца за Краси, че си допихме и доядохме почти всичко друго и когато дойдоха, бяха вкусни, но не бяха чак “запечени”. Да се чуди човек защо толкова ги бавиха. Привечер в “Бриз” се събират повечко местни, отколкото в “Журнал” и макар и в двете заведения да има климатици и да се поддържа приятна температура и чист въздух, в “Бриз” става по-задимено от усиленото пафкане на рибарите и младежите от къмпинга. А и често след мръкване можете да станете свидетели на редовна местна лека пиянска свада. Определено си заслужава да останете по-докъсно някоя вечер, като не правите впечатление и не се заговаряте, само за да видите малка селска кръчма в действие.

Като казвам, че в едното от тия барчета е малко по-скъпо, нека ви ориентирам за цените - в по-евтиното бирата е между 0.30 и 0.90 лева. 30 стотинки е 300мл наливна “Шуменско”, а 90 стотинки са най-скъпите бири - разни “Стела Артоа”, “Туборг” и подобни. Масово рибарите пият “Шуменско Светло” - от бутилките 500мл, с капачка без пръстен. За 50 стотинки. Два лева струва една порция скумрия на скара и е ужасно вкусна - препоръчвам там да опитате рибните ястия! Без пържената цаца, разбира се - на много малко места по морето могат да приготвят хубава цаца. Наистина не разбирам защо, може да е от някакво пренебрежение, но там цаца няма и ако има, не си заслужава. Но пък в Крапец порциите са стабилни - пържените картофи са по 350гр., порцията цаца също е 350гр. За сравнение - в София редовно цацата е 100 - 150гр., а картофките над 200гр. рядко се намират. Но там практически всичко от менюто на тия две заведения си заслужава да се опита. Без цацата, както казах. Но пък на кого ще му се яде някаква цаца, при условие, че има евтин и чудно вкусен всякакъв друг рибок?

Отбелязвам си, че Крапец е още едно от местата, където знаят как да приготвят джента. Джентата изобщо не е претенциозен коктейл (50% джин, 50% мента и лед в отделна чашка; някои слагат лимон за вкус, но ако се прекали, става гадно; гадно става и ако джинът и ментата не са точно 1 към 1). Но на много места ме питат най-подробно, преди да се съгласят. Да не говорим, че на много места не го знаят като “джента” и трябва да си кълча езика и да казвам “джин с мента”. Все пак джента ми правиха във въпросните две заведения, “Журнал” и “Бриз” - в механата на една вила бях поръчал, но първия път ми донесоха “погрешка” мента с водка, а вторият път не беше вкусна, явно съотношението не е било 1 към 1. Интересното е, че ментата отделно е неприятно за мен питие, джин отделно също не понасям. Мента във всякакви комбинации “1 към 1” става, универсална съставка е - върви и с водка, и с ракия, дори и с всякакви безалкохолни и т.н. Джинът пък е много капризен за смесване - на пръстите на едната ръка мога да изброя коктейлите с джин, които си заслужават. Но комбинацията с мента е уникална! Това питие може да разхлажда в най-топлите дни и да сгрява в най-студените. И е вкусно - сладостта на ментата и парфюмът на джина се неутрализират взаимно. И особено за жегите една малка джента (тоест 100мл общо:) определено е много по-приятно нещо от няколко бири.

Толкова за заведенията в Крапец. Имам много впечатления, но нека не досаждам :)

Следващия път ще ви разкажа за морето и плажовете. Дотогава ще подготвя част от снимките. Кръчмите не съм ги снимал и тази статия си е ок без снимки. Но морето е прекрасно и поне един-два кадъра може да излязат добри за показване.

После пък ще разкажа за някои случки там и за общото ми впечатление. За усещането ми за Крапец и “Къмпинга”, повлияно от видяното сега и от детските ми спомени. И най-вече повлияно от силната ми надежда това място на север да се запази горе-долу каквото е и каквото е било дълги години наред. Затова пак ви казвам - ходете там с малки компании и рядко. Пестете Крапец, за да има за по-дълго :)

Решихме да отидем тази година някъде на север на море. Поне на север от Бургас и залива му с бетонните курорти. Преди много харесвах морето на юг - с плажовете, с жежкото безветрие и почивния сезон, който продължава докъм средата на октомври поне. Винаги досега сме ходили на юг, изключая няколко “забягвания” в зимно време към Варна. Тези зимни уикенди си бяха страхотни, но ако говорим за почивка през лятото, за онова нещо с печенето и къпането, винаги първата асоциация е била с някой южен плаж.

Например Ахтопол с плажа си, до който се слиза по изтощителни пътеки и стъпала. И от който се качва след препичането под жаркото слънце и на гладен предобедно стомах по още по-изтощителните същи пътеки и стъпала. С уличките му, завързани на възли между баирчета и стълби пак. С главната, на която има чалга-заведение до чалга-заведение, но и рок-кръчма, където как да не седнеш на бира, след като тон-колоните отдалече те приветстват именно теб с “Nightwish”. С рибарското пристанище с пристана, където можеш просто да си стоиш и да наблюдаваш рибарите как се връщат с полупразни лодки. С огромната зона на лагерите с бунгала, може би по-голяма по площ от самия град. Бунгалата, които навремето явно са били поддържани от строящи социализма заводи и предприятия, но в наши дни са вече позападащи и безпарични.

Но как човек да иде днес в Ахтопол, след като за има-няма две години там са построили хотел до хотела и са урбанизирали всичко? Не, не ми е мечта на почивка да спя на земята чак, но все пак защо да ходя в Ахтопол днес, след като само ще се разочаровам - видял съм го красив, сега казват, че е застроен и че концесионерът на плажа не е оставил свободна зона и хората му даже бият, ако се ”обясняваш”?

Или пък Варвара, откъдето от почивката прекрасни спомени има май само Арти. Варвара е прекрасно място, но преди година се чу, че и там всички земи в посока към брега са изкупени от някаква голяма родна петролна фирма. И щели да строят големи хотели на терените. Още хазяите там ни казваха, че много вили-хотели са построени през последните две-три години там. Е, сигурно няма да стане чак като в Поморие или в Созопол, където вече не знаеш дали си отишъл на море или погрешка си попаднал в Лас Вегас сред пустинята. Но и там строят, няма да го изпуснат. Не защото има голям плаж, който да привлече немските баби и руснаците. а защото на юг почти няма заливи с плажове - брегът е така изяден, че са останали заливи със скали. Не зная каква е причината, но си е факт - пътувайте от Ахтопол към Царево и гледайте брега. После идете на север и гледайте брега от Шабла до Дуранкулак.

Царево оставаше единственото място в района, което си заслужава и е непроменливо в същото време. Може би защото от доста години Мичурин се е развивал като по-големичък град и ърбан-настроението определено не му е чуждо. В Царево мога да се почувствам градски, без да се насилвам изобщо. И в същото време плажът на Нестинарка е на половин час път пеша на юг, закътаните кръчми и извитите улички в богатите квартали на Василико са още по-близо. На север пък с рейс бързо се стига до Арапя. И все пак Нестинарка е посрещнал това лято с чисто нов огромен хотел, голяма част от тополовата горичка там е отишла на кино, жертвана в името на новото хотелско строителство. От северната страна, в Арапя също строят - дочува се, че някакъв си богаташ бил изкупил цялата земя там и почнал да загражда с телени огради и да строи. Браво, бърза печалба сигурно? Е, честито…

За Поморие, Созопол и Несебър даже не ми се говори. В София новите блокове са по-ниски и по-старовремски от никнещите като гъби след дъжд в Поморие и Созопол. Несебър пък е дотам комплексиран по “античното си минало”, че вече му проличава психичното разстройство. В цял Несебър няма повече от 3 (три) стари къщи. От тях едната е музей, другата се опитват да я възстановяват май, а третата е полу-съборена. Само тази с музея е по-големичка, другите са малки. Всичко останало в “стария” град Несебър е ново строителство. Както казвах на Ванката миналата година, когато кръстосвахме стария град на Созопол, това са “сгради от периода жълтиус тухлус с елементи на бетоний”. “Парапетът” в стария Созопол, култово място едно време, днес не струва нищо - нацвъкали са заведение до заведение, кое от кое по-скъпо. На някои места трудно се минава - трябва да минеш през заведение, защото то просто е построено върху самата пътека.

Е, да - остава гъделът да идеш и да се снимаш с гаджето пред някоя “развалина” и да имаш в албума си “снимка от почивка”. Нещо като “ето, вижте ме тука, дето съм край едни развалини - това е почивката ми”. Браво, браво…

Единственото място по южното Черноморие, където си заслужава човек да отиде, ако не иска да прави компромис както с чисто градското, така и с почивното настроение, е Сарафово. Но Сарафово не е точно курорт, а квартал на Бургас. То всъщност това, като се замисля, май го спасява засега. Там има всички екстри на градския живот, големият град е на половин час път с автобус с градски билетчета. И въпреки това е по-квартално, по-отделено някак от жуженето на големия град място. Е, да - ако искате да почивате там, ще ви се наложи да свикнете с постоянното “фиууууу-фиуууу” на чартърните самолети с чуждестранни летовници. Защото Сарафово, освен всичко, всъщност е и летището на Бургас. Но с шума от самолетите се свиква, а и той не е много силен - след първите два дни няма да го забелязвате - особено ако човек е в къща по-близо до брега, шумът на морето е много по-осезаем. Другото леко неудобство на Сарафово е миризмата. Между Сарафово и Бургас има заблатени езера, повечето от тях - защитени територии с редки видове птици. Но заради заблатеността си при пътуването с рейса към Бургас се усеща силна и неприятна миризма на развалено. Отново, както с шума, след втория ден няма да забелязвате нищо, но на отиване си е стряскащо.

Та дълго се чудихме дали да не отидем отново в Сарафово на почивка. Но една идея дълго време зрееше в главите ни - тази година да отидем на едно място на север. Аз исках първо да изкарам шофьорски изпит и да взема някаква кола. Макар да съм против автомобилите, все пак за дълъг път си е по-добре. Така де - така и така нали се возим на рейсове - те замърсяват не по-малко. Истинският проблем с леките коли е, че сульо и пульо ги ползват да ходят на работа в града, нищо че там няма къде да се паркира. И нищо, че живеят на десет минути с обществен транспорт от офиса си. Важното е да имаш кола, да задръстваш с нея и без това задръстената до безумие София и да паркираш в уличка в центъра досами знака за забрана, “щот си пич, ръзиръш ли”.

Но не взех изпита, не взех и кола. Затова се чудех дали да не отложим пътешествието за догодина. Много неща се промениха от предишното ми море - вече сме семейство по всички официални начини, бюрокрацията на властта може да е спокойна и да ни вписва в документите си с еднакво име, за да не се обърква горката. Вдигнахме сватбено тържество, на което се събрахме с много приятели и всички имахме дълги месеци за разказване за това тържество. Аз междувременно напуснах работа и се ядосвам всеки ден с клиенти, които хем искат уеб-страници, хем ги искат без пари, но за сметка на това бързо. Някъде по средата на този разказ трябва да е денят, в който почина приятелят ни Венци, който ни беше станал наскоро и кум.

Изобщо - много разбъркана година, с много хубави неща в нея, но и с тъжни. Желанието да отидем на ново място надделя и в събота вечерта си събрахме багажа. След като бяхме проверявали разписания, адреси и дати и след като Краси се беше обаждала и накрая беше резервирала мястото на бъдещата ни почивка. Предния ден се видяхме с Иван и Петя и ги уговорихме да идват вкъщи за да хранят Арти и да му обръщат внимание. Той, милият, е пристрастен към вниманието.

Извикахме такси, излязохме набързо - докато котаракът ни гледаше уморено и учудено от дивана. На автогарата не чакахме много, но аз бях на ръба на нервите си и едвам се удържах да не се разпадна. Защото си бях втълпил, че не е добре да отиваме с толкова малко организиране и това лека-полека повиши нервността ми много. Истинската причина може би е, че очаквах тази година да пътуваме с кола и да не се ядосвам с шофьори, билети, неспазване на места и разписания, топли бири, студени банички и какво ли още не. Всичко, каквото си представях тогава в автогарата, а то беше много.

Качихме се на автобуса и аз лека-полека започнах да се отпускам. След като преди на два пъти сме ходили на море с котарака, всяко такова пътуване ми опъва нервите в началото. По навик явно. Когато рейсът тръгна и пуснаха глупавия филм, се успокоих. Нищо, че винаги пред мен (и в автобусите, и в кината) сядат разни дългучи, които не се сещат да се смъкнат малко, та да виждам и аз и постоянно мърдат наляво-надясно. Нищо - не бях отишъл да гледам филм и почти не го гледах.

Важното беше, че пътувахме. На север.

Във Варна се прекачихме на микробус, като преди това прекарахме времето за бърза сутрешна закуска в кафенето на бензиностанцията там. Около цялата автогара няма нормално място, където човек да хапне и пийне нещо. Ако ходите с рейс във Варна, просто закусвайте в бензиностанцията. И хич да не ви пука, че може да дойде някой шофьор клиент и за него да няма място. Кафенето е за всички, не само за шофьори.

После продължихме с микробуса. На север.

Тази година няма да има “Monsters of rock” във Варна. Тъжно, но факт. Аз така и нямаше да мога да ида — не само че нямам кога, а и нямам пари за пътуването, престоя и за билетите (а билетите струваха между 150 и 180 лева). И все пак новината идва като гръм от ясно небе. Фестивалът се отменя. Защо?

Официалната причина, поне обявената засега от организатора “Universum Entertainment” е съзнателното и нарочно проваляне на фестивала от Кирил Йорданов, кмета на град Варна. След като всичко е било уговорено и организацията е предвидила всички изисквания на общината, изведнъж тези дни кметът променя изцяло отношението към музикалния фестивал. Опитал се дори да забрани консумацията на алкохол и даже да промени вечерния час на концертите. И какво е искал — рок-концерт без бира и с “осем часът е, хайде по леглата, деца”?

Обвинението към общината и лично към кмета Йорданов е отправено от Меди Крос, шеф на агенцията “Универсум”, която уж щеше да организира и проведе фестивала.

Ако тези са истинските причини за провала на концертите, нямам думи. По-глупаво и недалновидно действие на общинската власт не съм виждал отдавна. На фона на това провалянето преди години на фестивала “Берксток” в Берковица е като детска игра. И там кметството беше “писнало” заради концертите цяла нощ и заради многото хора в градското паркче. Нищо, че тези хора бяха там само за три дни и две нощи, нищо че с купената храна и бира през тези три дни правеха оборота на малките магазинчета за половин година напред, нищо че събираха всички боклуци след себе си. Не, наистина - имаше “бригади” от доброволци всяка сутрин, които почистваха и за компенсация и стимул им се даваше по нещо от наградите от томболите и игрите. Я празна касетка, я фланелка — такива неща. Но кметът забрани музиката късно вечер и тогава почти никой не отиде на “детското матине” и фестивалът пропадна. Чак след години сега опитват да го възстановят, ама никога няма да е същото.

“Monsters of rock — Bulgaria” (или както се обявяваше от организатора “Чудовища на рока в България”) щеше да бъде най-големият от всички фестивали от “веригата”, правен някога. Още от започването на традицията на фестивала през 1980г. в “Донингтън парк” рок и метъл светът не беше виждал афиши с толкова много групи на едно място за фестивал, продължаващ цели пет последователни дни. А в поляните край Донингтън са виждали какво ли не — освен “Monsters of rock”, там са се провеждали един куп други по-малко известни фестивали — “Ozzfest” на две сцени, тридневният “Download”…

Със своите пет дни музика и с огромния списък световноизвестни групи второто родно издание на “Monsters of rock” щеше да е нещо незабравимо. Дълги години вече порасналите фенове сигурно щяха да разказват на децата и внуците си как са отишли под Аспаруховия мост във Варна и са слушали наживо най-големите имена в рока и метъла. Били са пред сцената на няколко поколения в рок-музиката, слушали са песните, с които са се учели как да изразяват социалния си протест в годините, когато разделенията между две политически системи са се рушали, падали са стени в Берлин, комсомолци са горели книжките си и цял народ се е събирал на митинги с надеждата за по-добро бъдеще.

Не е чак като “Woodstock”, но все пак е нещо. Нещо важно в културната история — не на страната, а поотделно личната на всеки, който слуша такава музика.

Кой е виновен за провала на така планирания фестивал? Може би виновна е община Варна, не знам. А може би виновни са организаторите от “Универсум”, най-вече шефът Меди Крос. Все повече си мисля, че май истинският виновник е именно Крос.

Колко некадърен promoter трябва да си, за да вдигнеш шум за нещо толкова мащабно и грандиозно, като петдневен фестивал със страшно много групи в афиша си, без да сключиш договор с общината? Колко невнимателен в планирането трябва да си, за да уговориш всички тези много групи, да започнеш дори да продаваш билети (май са продадени някъде над 2000 билета по 150 лева…), без да се уговориш с най-важния в цялата схема — този, който разрешава цялата проява и я “приютява” на общинска земя, кмета на града? И накрая, колко нагъл трябва да си, за да обвиниш веднага кметската управа, след като за кратката си кариера на импресарио в България си успял вече да провалиш концертите на “Scorpions”, Gary Moore… и да не си върнал все още парите за провалените концерти, между другото… Колко?

Ами много — много некадърен, много невнимателен и много нагъл.

О, да — Меди Крос е организирал един концерт, да. “Организатор” си е — единственият концерт, който е направил, е този на Бъста Раймс в София. Страхотно. Лично за мен нямаше да има разлика и ако не го беше организирал тоя концерт, ама нейсе…

На всички рокаджии и метъли, включително и на мен самия, пожелавам някой ден да имаме възможност да станем сутрин, да си опаковаме две-три фланелки с надписи на групи, да си вземем четка за зъби (кой знае, може и да решим да си ги мием, не пречи:), да метнем това в лека раничка и с достатъчно парички в джоба за път и за бири да идем на фестивал. На истински фестивал. Не на лъжа, организирана от Меди Крос, а на действителен рок-фестивал — някъде в друга държава. Например в Англия, на поляните край Донингтън. Където хората знаят как се правят концерти и където няма да треперим дали в последния момент няма да отменят фестивала.

Някъде, където рокът е начин на живот и където и импресариа, и кметове са възпитани в културата на свободната младежка музика и на фестивалите със социални послания. Някъде, но не в България.

А, и тогава да се видим, за да изпием по една бира заедно! :)

“Жоре, айде стига думка, а? Искам да поспя малко.”

…

“Бомбардират, бомбардират, па спрат. При тебе спиране няма!”

…

Е, за нас винаги е било не “Жоре”, а “Саше”, тази е разликата. Иначе Жоро е същият образ, как иначе щяхме да се съберем със Сашо. Всички ние - аз, Дикс, Милен и Гери.

“Ентусиасти” - така ни наричаше самият Сашо и след това се разхилваше по неговия си небрежен, но заразителен начин. И именно от него се вкорени в мен тая безумна любов към “ентусиазма”, това преекспониране на “ентусиазното” във всичко. И скоро след това моето казване и убеждение, че най-важното нещо е ентусиазмът. И “ентусиаст” не е повече обидна или пренебрежителна дума. Просто да си ентусиаст е най-многото, което можеш да направиш. Е, да, можеш да опиташ да създаваш вселени, но най-накрая винаги ще се връщаш към усещането, че не създадените от теб свят, общество и тем подобни са важни, а именно поривът ти да се занимаеш с тях. Да имаш “хъс”. И да си ентусиаст.

——

Преди около година и половина се видяхме за последно за по-дълго на четири очи и две чаши със Сашо. Тогава аз вече известно време бях на сегашната си длъжност в сегашната ми работа, но все още не бях усетил безумната студена тръпка от липсата на време за приятели. Смесена с тъпото пренебрежение “нищо, ще ги видя другата седмица или след месец”. И естествено, не ги виждаш. Лека-полека и те започват да тръпнат с тая треска… абе гадно нещо е работата. Не съм казал, че мога без работа, ама… все едно.

Та тогава се видяхме, защото наш дръмър заминаваше надалеч, във Варна. За някои Варна може да е близко, но за мен не е. Винаги има един периметър, отвъд който всичко е “недостижимо далеч”. Тази граница се променя не само от свободното време и разстоянеито, но и от какво ли не - пари за транспорт (“транспорт” - ха, все едно сме товари в рудовоз…), настроение, ако щете и душевен мир и глобално затопляне.

Важното е, че за мен Варна е далече.

За Сашо София пък не беше толкова - виждали сме се през това време тук по купони, рожденни дни. Но вече не свирехме. В София останахме само аз и Диксън и не успяхме да намерим рецептата да пробваме, да се разочароваме, и пак да продължаваме. А пък и двама китаристи само… Въпреки че именно така започнахме преди… колко години станаха…?

——

Сашо се завърна тия дни. Още не сме се видели, но не е късно - по-добре да подходим към събирането на старата глутница с “ентусиазъм”. Отколкото да се видим веднъж на по бира, за да отбием номера.

Най-трудният проблем след като си намери човек постоянна работа е да нагоди личните си ангажименти към нея. Защото обикновено началството не гледа с добро око на обратното нагаждане;)

——

Добре дошъл, Сашо!

Ентусиастично се подготвям за събиране в едно помещение на едни лунни вълци! ;)

А, и непременно трябва да си пуснеш блог ;)

П.П.: Сега се сещам, че трябва да събера двама сашовци - Сашо Панов ще се зарадва на стария познат, вярвам ;)