Представете си един различен свят.
Някак познат, но всъщност съвсем далечен и чужд. Имам предвид визуална представа. За изкушенте от фантастиката може да е някой от далечните светове, в които попадаше екипажът на “Ентърпрайз” или пък ледената планета “Хот” от “Междузвездни”. Може да е градът от “Градът и звездите”, или пък “Шлемово усое”, или пък дворецът в Амбър. Ако мислите точнонаучно, може да е някакъв възможен свят в далечно място на Вселената, където най-силното взаимодействие е гравитацията и светлината е само щрих, очертващ едва забележимо битието. Или пък може да е красив залез над замръзнало зимно езеро в залечна земя, което почти сигурно няма да видите наживо дори и през лятото.
Няма значение — нещо, което си мислите, че може някой ден да видите. Че е възможно да видите и виждате между редовете, когато четете книга или след надписите в края на любимия филм. Но вътре в себе си знаете, че никога няма да го видите наистина. Никога така. Никога в точно този му вид. Никога ваше. Може би защото самото то е родено от представата за различен свят на някого другиго. Не вашата лична, с която ставате сутрин, изпълнени с ведри планове за новия ден (и ехото по навик отговаря “майката, майката…”). И с която се приспивате вечер, пак пълни с надежда. Че някой ден, някъде, по някакъв начин всичко все някак ще се нареди. Всеки има такива надежди, всеки има такива планове, всеки се приспива. Или поне би трябвало да има, защото иначе животът изглежда непредставим.
Та значи това е снимката.
Добрата снимка, истинската. Разбира се и истинската музика, истинският филм, ако щете и истинската архитектура или истинската политическа философия. Истината е може би точно това — нещо, което усещаме като близко, наше, много познато и дори някак вътрешно. Но никога сами не докосваме. Винаги най-доброто приближение е това на другите. А нашата истина е хвърлена встрани, като несполучив негатив.
И добре, че е така. Добре, че в стремежа си към усъвършенстване оставяме по пътя си храна за размисъл и съзерцание за другите. Не, не е нарцидизъм от типа “моето е най-добро, но аз великодушно го изхвърлям до контейнера за боклук, та да го намерят неуспелите в доброто”. Напротив, идеята е, че всеки прави постоянно всичко по-добро и по-добре, но очарованието в това живеене е присъщият ни отказ от възвеличаване на ”нашето”.
Защото истината е нещо общо. Нещо всеобщо, нещо, което се прави от всички, навсякъде и във всяко време. Затова и живота го мислим винаги в общност с нещо извън нас. С хора, с идеи, с представи. Със снимки, филми и книги дори. Който се отказва от общото за сметка единствено на своето, краде от света на другите и е обречен. Чисто исторически, ако щете — в политическата история има безброй примери. Но не за това конкретно говоря.
Най-добрият стих е чуждият, най-добрата песен е чуждата. Най-добрата фотография е чуждата. И не просто тази, заснета от друг. А тази, която ни дава представата за един различен свят, който ни изглежда близък, но който точно такъв никога няма да видим. Никога няма да го усетим точно така, никога няма да видим нещата под точно този ъгъл, никога светлината няма да е такава, никога хората и чувствата в кадъра няма да са същите, никога човекът зад апарата и чувствата му няма да са същите.
Но снимката е красива, близка, наша. Докосва ни по онази част от вътрешния ни стремеж, която все ни дърпа към покоя на истината и красотата на съвършения свят. Със сигурност това възприемне е несподелмо, поне в цялостта си. За другите хора това ще е просто фотография на някакви странни, може би грозни, може би красиви неща. Може би интересни или пък банални. Може би ценни с нещо друго. Може, ако образът е културно общ и близък на повече хора, снимката да стане близка и истинска за повече хора. Но никога няма да е така близка, по този начин “наша”, както е за нас, за всеки един от нас.
Защото всеки има своя представа за различния свят, който му е и близък, и далечен. Всеки чува своя си музика в песните, всеки си представя свои светове в книгите.
Преследването на тази представа е целта на изкуството. И на фотографията. Обречено занимание, защото в своите снимки никой не вижда това очарование. Но без тях умира и самата представа за света. Странно нещо. Всеки прави изкуство заради себе си, но истината е винаги “някъде там”.
