Имам чувството, че всеки ден с по нещо малко тая държава ме кара да се изнеса. Като че ли съм роден в грешна страна. Далеч назад са останали всички повече или по-малко кухи лозунги — за това, че сме си обичали родината, че сме имали дълг към нея, за това, че навън имало само носталгия и вина и тем подобни. Ако аз не отида навън, няма да е от криворазбран патриотизъм или пък от страх от пристъпите на носталгия.
Аз носталгия си имам и тук, и сега — носталгия по една по-чиста София, една по-малко населена София, носталгия по едно незастроено Черноморие, носталгия по какво ли не. Носталгия по една София без “сутрин рано в колата и бързаме всички към другия край на града, в бизнес-парка”. Една София без изобщо толкова много коли… и хора. Носталгия по детски площадки, паркове и градини. Мога дори наум да прескоча всички гадости на комунизма и да придърпам завивката на носталгията по “отпреди девети”, едвам-едвам прокраднала се до мен през булото на поколенията и на онзи постоянен страх “някой да не чуе”. Масов страх едно време.
Та ако не отида навън, ще е от страх пред неизвестното и от умора пред целия труд по приспособяването. Не от друго. Но тая държава ли е, страна ли е, родина ли е, вече ми стъпва сериозно по нервите и лека-полека и страхът, и умората може да се окажат много по-малки и лесно преодолими, отколкото са отчаянието и тихият бяс от полицейщината и безхаберието тук.
Защото се отчайвам и беснея, като се сетя, че никога няма да има чисти улици и кадърен кмет, няма да има честни или поне принципни политици и полиция, която гони престъпниците, а не обикновените хора. Че вече не възстановяването на междублоковите градинки е въпрос, а въпрос е как да се наредят колите из алеите им, че да не си пречат на излизане. Че вече толкова сме свикнали всички да ни тъпчат, че всеки започва да тъпче хората около себе си в отговор. Защото не може да влияе никак на ежедневните големи решения и тъпченията отгоре.
Домоуправителят ми иска пълни лични данни за най-обикновена декларация, за стипендията ми искат задължително да ползвам една конкретна банка, в тази конкретна банка ми искат 10 лева, за да ми открият сметка. Кърпят улиците в квартала на части веднъж на две години и където остане асфалт — натрупват го с лопати на купчинки по тротоарите. Чупят се детски колички, ама на кого му пука, бе. Стрелят поне веднъж годишно в квартала, а иначе се води “спокоен квартал”. Питам се как е в неспокойните. Ако ме няма няколко месеца, не мога да си открия блока, защото има нови ориентири — заведения, блокове, паркинги, автомобили.
За всяко нещо ме карат да се чувствам виновен, само защото претенциите ми се различават от тези на масовката. Отказвам да си давам телефона на непознати и това е подозрително странно и сякаш заплашително за системата. Отказвам да оставям лични данни и това е вече възмутително.
Навсякъде ми искат пари, а почти отникъде не ми дават. Ако си купя найлонова торбичка за 10ст. в супера, понякога благоволяват да ми редят продуктите. Ако не си купя и извадя от джоба си, никога не ги редят. Направо ги хвърлят и плъзгат със засилка. Купувам си билети за трамвая, защото когато съм пътувал без и съм протестирал за условията, са ми скачали на бой. А за условията в транспорта не ми се говори даже. Тия трамваи си ги спомням едва-едва… когато бяха нови. Старите бяха едни заоблени. Тролеите и те така. Може би като остарея, ще има модерен транспорт в града? За сегашното състояние билетите им са не просто скъпи — те са направо излишни. Трябва на мен да ми плащат, че им се возя на бракмите и че чрез мен и съгражданите ми продължават да си цоцат дотациите.
Всеки вижда, че държавата е полицейска и всеки започва да мисли и той полицейски. Ама не да следи за някакъв установен ред, а нещо малко по-друго — да следи за “спазването”. Да прилага власт. Властта се е просмукала навсякъде и тече по улиците вече. Предният път в кварталното кафене — на съседната маса едни полицаи. Разпищолили се, взели си по едно кайвенце и праскат раздумка. Не им видях заметнатите на облегалките пагонести жилетки, иначе щях да се разкарам в друго кафе. Та говорят си за всякакви далавери, кое как го правели хората. Присветна ми, че ако някой нагоре във властта изобщо реши някой ден да лови престъпници, може направо да извика малко полицаи, да им вдигне заплатите, да изпоуволни мързеливите и да каже на останалите “айде сега хванете апашите”. То не бяха разговори за схеми за крадене по магистралите, то не бяха разговори за спестяване и крадене от материалите за ремонт на пътищата в града… Сигурно самите престъпници нямат толкова широка крими обща култура, колкото имат полицаите… Донякъде е нормално, това им е работата — ама престъпността си се шири…
Всеки ден забелязвам по нещо, което ако бях по-параноичен, щях да реша, че си е пряка покана за емигриране. Ако не престъпва поне някои общоприети за престъпване правила, значи на човек работата му “нещо не е чиста”. “Какво ми се правиш на честен”, един вид. Ако всеки ден не се правят компромиси, на пръв поглед ненужни, но очевидно нужни някому, това е вредно и несоциално. Ако някой не иска да фамилиарничи с всички непознати наоколо, значи “нещо крие”.
Махам на маршрутка в пиков час, тя ми спира. Отварям вратата — вътре само мен ме няма. Ама нямам избор — качвам се, плащам си и пътувам, седнал на жабката. Наколо хората — един до друг, разни мацки се надупили и залепили бузи по прозорците. Ама никой не се оплаква, всеки гледа да се прибере след работа. Следва скандал с мен, защото съм “пречел на огледалото”. Иска ми се в такъв момент катаджия да спре маршрутката и да извади кочана с глобите. Знам, нереално е. Затова съм свален от колата и се прибирам два часа от центъра до вкъщи. Бесен на всички шофьори от пернишко, дошли да карат тук хора на жабката, да не дават билети и да държат сметка.
На всеки всички му пречат. Особено ако работи нещо с хора и най-вече ако работи държавна или общинска работа. Масово се бърка държавно с общинско, още понятията са се слели в главите на хората. И двете са нещо, дето “абе това общото, дето е некачествено”. Дето не е на никого и само за пред хората се казва, че “е на всички”.
Всеки ден ме карат да зарежа езика и културата си и да ходя някъде да говоря друг език и да уча сина си на друг език. Не зная дали това значи да си щастлив, но на мен с всеки ден ми звучи като все по-светла перспектива. Особено на фона на черния филм, който е България. Ако някъде имаше по света място, където да говорят български и животът да е поне малко по-добър, черта съм веднага натам. Езикът на детството е важен, каквото и да ми разправят. Но такива места няма. Остава дилемата българия ноар или…
Яска, уви, и на мен вече статусът ми свети по същия начин, като при теб.
Тук съм, боря се да продължа да се усмихвам, да продължавам напред с трохичките вяра, че нещо зависи от мен, че нещо ще се промени към по-добро, стараейки се да игнорирам отровните мисли и войнстващата простотия наоколо. В същото време обаче усещам колко съм фалшива и как през ден с крайчеца на окото си трескаво търся табелката “Изход”… Не е вярно, че може да се игнорира всичко лошо — не може. Или поне аз не го умея. И понеже все воювам с балканския манталитет, лесно си изтощавам батериите. А зареждането става все по-трудно. А това, за носталгията по България, докато живееш в нея — колко точно казано само.
Интересно, че повечето българи се чувстват така. Няма май друга нация, освен българската, която непрекъснато да гледа да избяга в чужбина. Дано се променят нещата.
Това, което си написал е толкова вярно — от край до край.
Прецени си +/- — ако нямаш много приятели, които ще ти липсват — хич не му мисли, само си подбери новата страна добре, почакай няколко години, колкото детето научи езика и давай. Промяната никога не е лесна и човек никога не е готов — трябва да се насили, иначе няма начин.
Не си струва да се живее тук заради едното чувство за дом, сигурен съм, че след няколко години другаде, ще започне и там да се появява.
България е кочина и винаги ще е кочина защото хората са свине, всеки гледа да не се мине и да изкяри нещо от някъде.
Жани, ти пък — свят широк, хора разни. С “няма друга нация” отиваме при статистиката, а там винаги има всякакви. А и не искам въпроса да го експонираме като “национален” или “народопсихологически” и т.н. Между нация, народ, етнос, държава, страна и т.н. има огромни разлики. Въпреки че всичките тия понятия са отживелица от миналия и по-миналия (вече) век.
Но е странно, наистина. Усещането е неприятно и силно отчайващо. Да се променят нещата? Да се оправят? Едва ли, няма начин. Най-много толкова да претръпнем всички, че да престане да ни пука и така да се оправим. Но на мен и тази възможност не ми допада май. Сто пъти по-добре е да ида да живея някъде нормално, да не ме закачат, да уважават свободите ми и мнението ми и да съм щастлив. Ама пусти “корени”… Това с “корените” също е глупост и измислица на политиката, с която се задържа население. Лошо наследство, едно от многото, от епохата на националните държави.
Иво, това е един от проблемите — че имам близки и приятели тук. Е, не са чак огромен брой, но са ми ценни. А и детето да научи езика, тоест двата езика, нали ще забрави първия. Ами ако има братче или сестриче — пак същата схема.
Проблемът с младите българи, които не харесваме тая кочина тук е, че сме бедни. Не чак съвсем бедни, справяме се. Но за стандарт “гражданин на света” сме ужасно бедни. Ако можехме да си позволим да пътуваме и така да не късаме връзки с близките, ако можехме свободно всички да се придвижваме и работим навсякъде, щеше да е лесно. А сега начинът е човек да си бие камшика и да си каже “чао” с родата и приятелите и само да се надява след 5-6 години да има вече възможност да се прибира за по две седмици годишно, за да се вижда с хората.
Затвор е това, казарма. Никакви отворени граници, никаква свобода на пътуването няма. Най-много да си позволим кратка почивка в чужбина, да разгледаме някой град и после пак обратно в тая психиатрия тук. Бедни сме и проблемът е, че дори и да изкараме някакви парички, примерно, пак положението е отвратително, защото приятелите ни си остават бедни и не могат да пътуват с нас. Затова който излезе оттук или не се връща с години, или идва “на свиждане”. Гадост.
но преди емиграцията в чужбина решихме да пробваме “емиграция в провинцията”.
Вярно е, че в цяла България има проблем, но една част от това, което те дразни е присъщо на големите градове.
Намерихме си чисто, поддържано градче с доста приятни жители и дружелюбни чиновници. Сега… със сигурност и в това стадо ще има мърша (тарикати и тук срещнахме), няма начин нещо да не ни подразни занапред, но поне засега улиците имат широки тротоари без коли върху тях, градски транспорт не се налага да ползваш, кофите за боклук не преливат, зеленина има навсякъде и като се спреш пред някой двор да питаш нещо, те канят на кафе в къщата. Сякаш не си в България. А просто не си в София…
Аз съм на повечко години и доста ясно помня както “светлото бъдеще” на строящия се социализъм, така и сините небеса на избухналата демокрация, та до наши дни. Стоях и виках по площадите, палих свещи в кучия студ на първата демократична зима, скачах, носих сини ленти, помечтах си известно време. После дойде отрезвяването. Видях просто, че хората си останаха същите. Само задръжките, подтискани от онова време отпаднаха. Но нищо ново така и не се появи. Започнахме да прехождаме в някакво ново време, което уж щеше да е по-добро от предишното, по-чисто и най-вече по-справедливо. Точно това не се случи. Справедливостта изчезна напълно и отвсякъде. Както в обществените, така и в чисто човешките отношения. Появиха се първите богаташи — незнайно откъде (по-точно знайно, но безнаказано), от приказките за РАВЕН СТАРТ за мен и доста такива като мен остана само положението нисък старт, без сигнал за начало. И така няколко години след сакралния 10 ноември си мислех, че не тези, които веднага изчезнаха от България с първите позволени “екскурзии” са авантюристи. Истинските авантюристи останахме тук, в собствената си родина. Все повече се убеждавам в това, а никак не ми се иска да е така. И си мисля, че дори и сега, ако нещата продължават в същия ред, дори и на тия години ще яхна метлата накъдето ми видят очите.
wakeop, това е и наша мечта, вече от няколко години. Вие двамата действате много амбициращо — чета, гледам снимките, чертежите и си вдъхвам по малко ентусиазъм и за нас :) Така е, София е станала като някакво парче от друг, различен свят. И това се засилва с всеки изминал месец. Усетих го миналото лято след няколко месеца в Троян. Само си представям какво ще е (би било), като се изнесем и ние “отвъд околомръсното” :) Някой ден…
Боянова, толкова близко звучи всичко. Различни поколения — едва ли, явно всички сме в капана на едно и също поколение — поколението на вечния и фалшив “преход”.
Съгласен с теб, Яска… Не знам, дали нещо може да се направи, освен верно да се изнесем “по на Запад” :-)
Че нещо… май нещо изгубих вяра за промяната у нас (промяната към по-добро)…
@wakeop, кое е това градче, ако не е тайна? сигурен съм, че доста свестни хора ще прояват интерес… може пък това да спомогне за средата там.
Мъка…
Григоре, само дано ако изобщо има разселване на север, то да е културно и полека и да е малко, за да се изгради инфраструктурата и да не се презастрои, замърси и изцапа и там. Да не стане като на юг, из Витоша. Хем скъпо, хем неуредено и мръсно. ;)
Наистина добра дискусия. Трудно ми е да коментирам и да наставлявам, защото съм извън родината от много години вече. Интегриран съм много добре и повечето ми приятели са местни, градът в който живея е великолепен.
Чувството за дом тук така и не ме е сполетяло, обаче. Не виждам вариант и да се появи.
Винаги ще си идвам през отпуските…