Arcane lore | personal pages of Yasen Pramatarov

Вътрешните избори на СДС

turin — Wed, 19 Nov 2008 02:45:48 -0800

Тези дни политическа вълна залива блоговете. Или поне политически по-податливите от тях. Днес темата на деня е “Мартин Димитров за СДС”.

Преди да продължа, нека уточним, че всичко това не е хич ново. Такъв шум сме виждали и преди, появява се периодично. Най-вече преди избори. А избори предстоят — именно вътрешнопартийните избори в СДС. Да не гледаме чак към парламентарните, макар и те да идват по-нататък — от комата, в която изпадна след протестите и качването на Костов на стола, СДС не е в състояние да прави подвизи. Нямам идея дали е “изпята песен”, дали е “партия на прехода” — аз не вярвам в “прехода”. Точно по времето, когато дойдоха на власт от много места се чуваше за малките и по-големи далавери, за политическите назначения, за вътрешните чистки. Едно към едно с вътрешнопартийната политика от 40-тина години преди това.

Но дори и тези времена в СДС да са отминали, дори и двата мандата в опозиция да са отдалечили от тази партия прикритите интереси на властта, пак не виждам за какво толкова се шуми.

За пореден път изборно активните запяват “трябва да взимаме страна” и за пореден път всеки се застрахова, че ако избранникът му нещо сбърка и не изпълни обещанията си, той, видите ли, веднага ще оттегли подкрепата си. Чудо голямо — толкова много вече избори след “промените” все хорската “подкрепа” е решаваща и политиците все си изпълняват обещанията. Но все едно. Темата ми не е за анархизма и против представителността, а за кандидатурата на Мартин Димитров.

Казват, че Мартин Димитров е по-доброто за СДС, защото е икономист. И като е икономист… какво? И Костов е икономист, например. Много хора са икономисти. Много от тях са ни управлявали. Много от тях ни управляват.

Обяснението е, че ако икономист управлява нещо, то нещото ще има пари и няма да е бедно. Много плитко мислене, ама много. Изтъква се и това, че е прокарал в парламента поправка парите за ООД да са минимум 500 лева, а не 5000, както беше преди. За това — аплодирам!

Допадаха ми първите интервюта, с които Пламен Юруков “влезе” в медиите, след като застана начело на СДС. От една страна искрено се учудвам защо не са се събрали около него седесарите, но от друга страна ми е ясно, че с идеите, които представяше, в България не може да се излети в политиката.

Та Пламен Юруков още от времето на първите си интервюта залагаше на идеи, които са почти направо либертариански. Сещам се за цитати като “повече свобода и отговорност, по-малко държава” и “аз си имам печеливш бизнес, не се и замислям даже дали да крада”. Самият той обясняваше много разбираемо и достъпно как е важно в политиката да влизат хора с идеи и без парична мотивация от самата политика. Тоест по-добре да си имаш свои доходи, свой си бизнес и ако имаш добра идея за управление, да идеш да я направиш. А не — както е масово у нас — със или без идея, влез там да се напапаш, пък все нещо ще ти се “падне” да посвършиш — я законче, я дебатче, я нещо европейско — то си идва с работенето.

Точно тази принципна нагласа за идеите в управлението и против “професионалните политици” би трябвало да е допаднала на седесарите, нали се пишат съвременни и свободомислещи… И залагането на свободата, отговорността и собствеността, за сметка на по-малкия държавен контрол също би трябвало да съвпада с идеите на СДС. Но не би — Пламен Юруков обяви наскоро, че няма да се кандидатира на вътрешните избори за председател. Една от причините е ясна — кампанията за дискредитирането му, макар и да не даде никакви доказателства, послужи за наслагането на негативен спомен. А, колкото и да е тъжно, публиката няма “разбирания”, тя има само смътни спомени и разпознава “добрите” от лошите” най-вече по телевизионните им образи.

Другата причина била, че седесарите не са се обединили достатъчно около него и сега, за да не причинява излишно разцепление в организацията, се отказва от борбата за лидерство. Пак тъжна работа. Не защото ми е колега философ, не защото не е икономист. А защото визията му за политика е ценна. Ценна поне в тези две конкретни неща, които споменах — заставане зад свободата и отговорността, вместо зад излишния силов контрол и разбирането, че политиката не е маса за наяждане и място там за гладни безработни няма.

Всъщност точно той успя да прокара в самото СДС възможността за пряк вътрешен избор. Още една от добрите идеи, може би единствената, която за краткото си време успя да реализира. Днес никой не отбелязва тази малка победа, всеки по предизборен инстинкт е обърнат към кандидатите и раздава покрепи и славослови новите и казва колко е “важно да е икономист”.

Ама какво пък — те СДС ще си решат. Може би наистина Мартин Димитров е правилният избор, може би наистина Пламен Юруков е навредил косвено на СДС с това, че твърде дълго му се наложи да се защитава от обвиненията към него. Може пък и да е вярно, че всичко в СДС (както навсякъде в политиката) е чисто и просто борба на лобита и борбата няма да е между кандидатите, а между “кукловодите” им. Нямам идея, а и нямам как да знам. Аз съм безпартиен.

Но ако ме питат “за или против Мартин Димитров”, ще кажа “за него не зная, ама глупаво направихте, дето изпуснахте Пламен Юруков”.

А за шума из блоговете — ще отмине, всеки път е така. Спокойно :)

1489

turin — Tue, 18 Nov 2008 08:53:42 -0800

Google започват да правят същото с OpenID, като преди с Jabber/XMPP, когато изнудваха общността за тяхната Jingle. Стават доставчици на OpenID, наскоро и Microsoft били станали с Live ID. Те са си лика-прилика двете фирми. Внедряват OpenID, ама както и каквото те кажат. Ще омажат още една добра идея и ще налагат “стандарт”. Гадно, дано не оакат OpenID.

1488

turin — Mon, 17 Nov 2008 10:52:43 -0800

Случайно попаднах на сайт, развиващ подобна на една моя идея. Порових и открих, че през последната половин докъм една година се е развил цял такъв “отрасъл”. Отбелязах 15-тина подобни сайта, повечето неразработени докрай или развити в по-друга посока. Но поне 3-4 съвсем работещи конкурента има. Някои са направо големи играчи. Така е, както писах в една курсова работа, идеите не са на отделни хора.

Лека нощ, бабо!

turin — Thu, 13 Nov 2008 02:19:55 -0800

Онази нощ е починала баба ми Богдана. Говорих на два пъти с мама, вечерта успях да чуя и тати — цял ден с чичо обикаляли града, за да се разправят с бюрократи. Искам тати да е спокоен и да не се товари, много му се събра в последните години. На неговата възраст е нормално да си гледа пенсията, да си почива и да се радва на внучетата. А не да тича постоянно по частни проекти към разни фирмички и да проектира електростанции вместо всякаквите там назначени млади днешни пишман-инженери в бранша. Не да му крадат колата и да му разбиват къщата. Искам светът, чиято надежда дядо Стоян така и не дочака и двайсетина години по-късно съпругата му остави за дочакване от нас и децата ни най-накрая да започне да идва. Баба е починала в съня си и сега е в по-добрия свят.

Помня как се радваше, когато отивахме горе с брат ми и баща ми или пък отивах сам. И сядахме на фотьойлите, тя намаляваше радиото и започваше да ме разпитва за моите неща. И все се усмихваше, кимаше разбиращо и започваше да вмъква в разговора нейни разкази за подобни случки от нейното детство и младост. Тогава аз вече бях някъде в началните и средните класове, а тя беше загубила дядо заради лекарска грешка. Лека-полека като че ли намаляха събиранията по празници и рожденни дни в тясната им гарсониера. Нямаше го веселият шум от едно време, когато големите вдигаха наздравици на масата в кухнята, а аз с братовчед ми и братовчетките се щурахме наоколо и играехме на гоненицо-криеница.

Обезсилвам се, като помисля, че даже нямам нейна снимка от мен, а се пиша фотограф. Но пък нали не снимаме хората, за да имаме образите им, когато не са вече сред нас? По-скоро ми е някак тежко, че не успях да покажа на баба, че фамилната история наистина ме засяга и интересува. Че не събрах и записах спомените й, а тя се надяваше някой от нас да го направи. И все пак сама е писала разни неща, подреждала е снимки и събития. Гузно ми е малко пред поколението колеги на дядо, част от които веднъж-дваж видях на сбирка на “Съюза на възпитаниците на ВНВУ и техните наследници”. Видях погледите им, когато кимаха към мен и промълвяваха “О, внукът на кап. Праматаров, браво, браво!” Братовчедките Невена и Ангелина писаха стихове, а аз дори не показвам моите никъде. Тъжно ми е, че през последните години почти не съм минавал да видя баба си, а навремето като малък съм прекарвал дълги дни под техни грижи — баба ми ме води на френски, дядо ми ме учи да рисувам и понякога на семейни вечери разказва нещо малко за войната, артилерията и “щуките” и времето преди лагерите. Та аз тогава изобщо даже не знаех, че е имало такива ”лагери”…

Но не това е важно. Всички тези неща и всичките ни близки хора са завинаги в сърцата ни. Всичко друго е преходно и извън нас. А ние те обичаме, бабо Богданке! Бог да те прости!

1486

turin — Thu, 13 Nov 2008 01:18:30 -0800

Докато прелиствах сутрешната доза емисии, видях в сайта “Нашето детство” сканираните страници от читанката по “Родна реч” за 3-ти клас от едно време. Стоя и не вярвам!!! Спомням си почти всички илюстрации. Не помня над половината книги от университета, но букварите са си друго нещо. Дали и в днешните училища и с днешните деца е така?

Червена есен 02

turin — Wed, 12 Nov 2008 04:52:11 -0800

1484

turin — Tue, 11 Nov 2008 13:57:18 -0800

OsCommerce ми беше най-бързо инсталираното “нещо”. Даже не повярвах, че се е накатерило, та проверявах в базата. Таман го разцъквам и гледам хвалят две други — Zen Cart и Magento. Бях чувал преди за Zen Cart, ама за Magento мернах, че било най-най. И трите са свободни проекти, разбира се. Още ме сърбят ръцете да си пиша аз, то най-добре. Готовите ту изкушават, ту “отрезвявам”. Увидем, здраве да е.

1483

turin — Tue, 11 Nov 2008 10:55:57 -0800

Второ хапче от депо-антибионика взех и нещо май не съм по-добре. Най-добре бях вчера, когато два часа и половина чаках пред УНГ-то. Даже сe чудех дали да не тегля една на всичко и да си ходя, ушите ми бяха почти отглъхнали. Добре, че не го направих. Докторката се учуди, че не ме боли, силно било възпалението и на двете тъпанчета. Има една “добра” страна — с капки и памуци не чувам пищящи бебета :P

10 ноември — ден на парното

turin — Mon, 10 Nov 2008 01:43:24 -0800

Днес е 10 ноември. И ако в първите години след “промяната” задължително свързвахме тази дата с помпозната абдикация във властта, довела после до кръгли маси, до СДС, митингите и шествията и няколко наистина големи промени в законите, то днес това е най-вече денят на парното. Да, днес пускат топлото в София. Първи трябва да са болниците и училищата, а другите да сме чак за утре. Но нещо клокочи в тръбите, значи може би ще има и у нас.

Изминалите деветнайсет години са като този студ в последните дни вкъщи. Нещо се променя — да, променя се. Имаме надежда — ами имаме си, но си имаме и мафията в “Топлофикация” и в цялата енергетика. Така и с политиката — промени, преход, реформи, прозрачност, честност, отговорност… Навремето пък имаше “гласност и перестройка”, помните ли? У нас я пишеха “преустройство”. Мама и тати се абонираха за “Огонек” и там пишеше всякакви явно супер-ценни и вълнуващи неща. Мен повече ме вълнуваха Скорпиънс. Wind of change някъде тогава трябва да е тръгнал по радиата. Малко по-късно ги видях наживо на стадиона, бати ме заведе на първия ми голям рок-концерт. Като се замисля, май и досега ми остава най-големият, в смисъл с най-много публика.

Не знаех, че ще завърша философия в същия факултет, където е учел и пиел президентът Желю и още няколко от брадатите “дисиденти”, дето се вясваха по телевизията по ония времена — Иван Калчев, Николай Василев. Не знаех и че студентските ни протести ще станат толкова големи и важни за медиите, а пък накрая ще се окаже, че всичко е било много шум за нищо. Само бях чувал за първите протести, първата студентска стачка. В университета мернах няколко човека, които бяха участвали активно и в тази въпросна първа стачка. И каращи второ или трето висше. Нещо като професионални студенти-стачници. Бяха само един-двама, не е било някакъв модел, но ми стана странно. Толкова години да правиш нещо и… нищо да не направиш.

Спомням си как по-преди, още в прогимназията, когато щяхме да се готвим за комсомолчета батковците и каките от горния клас си изгориха публично комсомолските книжки. Всъщност не съм го видял, де — разказваха ми. Помня как беше почнал да излиза вестник “Демокрация” и с баща ми и майка ми се редувахме да чакаме на огромната опашка пред малкия квартален РЕП за заветния брой. На практика будката работеше само заради тоя вестник тогава.

А днес децата сигурно не знаят и какво е “РЕП” и откъде идва съкращението. Нито знаят за “ХоРеМаг”, нито са яли от старите десертчета “Република”, нито знаят, че “Идеал” е “дъвка за балончета”.

Не знаят също сигурно, че днешният побъркан и болен Волен преди време беше главен редактор (тук погрешка написах “гладен”, ама дали е грешка наистина) на “Демокрация”. Даже някакво интервю бях чел някъде с него, ама нищо не си спомням. Нещо безлично беше, клиширано и неинтересно. А днес въпросният е един от двамата луди, бутащи се в политиката — дето единията е в парламента, а другият е навън, ама и двамата са с тоя болен блясък в очите, дето все едно някой им е светнал с фенерче в ухото.

Имаше и “Град на свободата”. Имаше го и “танкът Станко”. После някой запали партийния дом и той ама много бързо се разпали, видиш ли. Отнесоха звездата отгоре с хийхоптер, катурнаха и паметника на съветския Вожд. А отзад зад паметника преди това имаше магазин “Явор”. Мебелен магазин, светеха му големите букви “Явор” привечер, когато ме взимаха с трамвая от Алианса. И всеки път сочех запотеното стъкло и виках “магазин “Ясен”, магазин “Ясен”. Тъй де, откъде-накъде съученикът ми Явор ще си има магазин на негово име, а аз — не? Обаче когато минавахме през Лъвов мост, всички притихваха и гледаха предимно към източната страна. Помня, че веднъж попитах коя е тази сграда от другата страна. Леля Лили, която понякога ме взимаше от френски, ми каза тихичко, че това е милицията. А аз започнах на висок глас да разпитвам ама как така, какво е милицията — знаех какво е милиционер, това е чичкото, който стои в средата на кръстовищата и маха с една пръчка, ама милицията какво е, това е нещо като жената на милиционера ли? Милата, изтръпна цялата и взе да ме увещава да си говорим за това после, като се приберем, а дотогава да гледаме кестените и новогодишните украси наоколо…

Днес ли?…

Днес какво — пак си е същото. Нямаме една партия, но имаме коалиция, в която все се намърдва или пак същата партия, или други партии, но със същия познат ни тертип функционери. Нямаме “вечна дружба”, но пък когато САЩ каже “пращайте войски” пращаме и даже не го правим на проблем. А когато пък в САЩ изберат Обама, точно на следващата вечер официално обявяваме, че изтегляме войските си. Защото, видите ли, отведнъж им бил изтекъл мандатът. Нямаме “Кореком” и скъпи луксозни стоки има навсякъде, ама пак нямаме начин да си ги купим. Вече знаем, че държавата има огромен дълг и трябва да го изплащаме, но пък освен него ще трябва да изплащаме и личните си дългове, понеже покрай другото, покрай деветнайсетте години суматоха все някак трябваше и да се живее, да се яде.

Да, няма я вече ръководната роля на партията, няма го срастването на властите, няма преследване и дискриминация (или поне на хартия ги няма, това все пак е малка, но крачка). Има всякаква информация, словото е свободно и всеки може да говори каквото си иска. Но пък толкова много луди се навъдиха и толкова много глупости се говорят, че никой не иска и да слуша.

И макар бидейки антикомунист мога да приема, че РСО в послединте си години е било готово за реформа, остаряло и претръпнало, достатъчно ояло се, за да се спира пред прекалените изкушения на крайната власт. И всички се надяваха, и аз макар и малък също, че или ще има реформа на обществото, или ще има някакво съвсем различно нещо. Като в рекламите на западните филми, дето ги пускаха по “Телевизионен справочник”. А то какво стана? Просто дойде новият тоталитаризъм на мутрите.

Вярно — с годините нещата се понаместиха и днес май се живее с по-свободно дишане. Вярно — нямаме пари, вярно — и по-зле ще става в идните месеци заради кризата. Но поне можем да си излеем мъката и за пореден път да се самозалъжем, че самите сме си виновни. Че не сме избрали когото трябва, “а сме могли”. Че ни е лош късметът, че са ни лоши съседите. Хеле пък източният е съвсем некомуникативен. :)

Това са малките промени. Големите промени, както се очаква, са и общи, глобални. Има Интернет, който все по-сигурно достига границата на общуването ни. Обществото лека-полека се прехвърля в тази среда. Засега само с единия крак и то съвсем несигурно и неуверено, но все пак… Някои казват, че било лошо, че истинското общуване е физическо и е извън тия неща. Всъщност истинското общуване никога не е било физическо — физическото много по-лесно разделя, отколкото събира. Събират идеите, чувствата, емоциите, нагласите. А те хич не са физически. По-скоро днес да четеш хартиена книга или да подаряваш откъснато цвете или да пишеш писмо в плик е някакъв вид фетиш. Има хора, които го харесват, но това е вкопчване и втренчване във фетиша им, а не истинска култура или истинско общуване.

Много стана…

Ама и много време мина, а пак сме най-бедните в Европа и сме най-отчаяните и сме сигурно сред страните с най-много луди и кандидат-луди. Преди години с колегите в университета се майтапехме, че май за нас няма да се оправят нещата, ама дано поне за децата ни стане добре, че да растат без такива глупави стресове. Е, ето — вече синът ми расте и нито образованието ни е образование, нито здравеопазването ни е здравеопазване, нито пък властта е прозрачна или там каквато искаше да става…

Тъй че… майната му — честито ви парно! Ако все пак го пуснат, де… Че то докато не фалира “Топлофикация” все пак и на това “пускане” ще се надяваме. Или, както е тръгнало… на глобалното затопляне…

Selamore

turin — Sun, 09 Nov 2008 02:28:53 -0800