Говорещите не са част от народа, не се усещат такива – винаги говорят в трето лице. Те са други, различни. Не казват “ние искаме работа, храна и свобода” – може би защото такива неща си имат и или не са толкова безочливи, или са тъпи и не са се сетили, че може да лъжат с тъжен влажен поглед, че и те са хора като нас, и те са “народ”.

Какви са? И кой се грижи пък за техния “народ”? Хора ли са, извънземни ли са, какво са? Дали трябва да си от специална порода, че да ставаш за властник, или просто докато катериш стълбата, си продаваш на парче душата и “народността”?

И колко странно би звучало, ако някой политик се обърка и започне да говори за народа като “ние” и “нас”. А аз може да съм безнадежден идеалист, но все още вярвам в заедността на живеенето заедно и в конструирането на общото в обществената конструкция. Това е единственият начин премахването на “народа” като казване да е безболезнено, незабележимо и полезно. Толкова, колкото вредно е говоренето в трето лице от политици, които хал хабер си нямат нито от общество, нито от народ, камо ли от управление.

И за пореден път посегнаха на Сънчо!

Не ги е срам! Колко пъти трябва да виждам как децата очакват “Лека нощ деца” и изведнъж се оказва, че има нещо “извънредно”, заради което просто няма Сънчо – я някакъв глупав мач, я друг спорт или награждаване, я изявление на политик, я предизборно или следизборно студио…

Никой не забелязва, че нищо от тия горните не е основателна причина да се краде на децата филмчето преди лягане. Нашите поне почти само това гледат – и си го чакат всеки ден и все по-често са разочаровани като днес.

Измислените важности на нищо непроменящите избори и още по-малко важните бърборения на социолози, политолози и тем подобни журнало-лози са нищожни пред силата на Сънчо. Нетърпението на посръбващите след вечеря и рано заспиващи преди понеделнишкото офисно работене политически недоволни граждани е НИЩО пред трепета, с който децата чакат изненадата на детското преди заспиване. Вие били ли сте деца? Помните ли “Сънчо”? Помните ли как сте ставали рано в събота, за да не изпуснете “Смърфовете”? Как сте изтърпявали “Всяка неделя”, само за да видите “Пинко”? А Педя човек? Ум белият делфин? Джейми и вълшебното фенерче? Барбароните?

Не ме интересува как ще коментират изборите, не ме интересува и Левски ли ще бие или ЦСКА – интересува ме страната, в която за пореден път избирам да живея и да плащам данъци, да уважава децата ми. Да уважава всички деца. Децата са много по-важни от всичките премиери, депутати и журналисти, по-важни и от всичките избори и мачове на света. Това не е от днес, виждам го от дълго време – не само по телевизията, а и в магазина, на опашката в киното, в парка. Децата и техните нужди и изисквания започват все повече да се уважават по изключение, а не незабележимо и по подразбиране. “Сънчо” просто е един от най-ясно видимите симптоми. А страна, която пренебрегва децата си, ще загуби и тях, и родителите им, накрая и себе си. Знам, че населението застарява, но освен възрастовата съпричастност има и културна. Не е нужно всички да сме деца, за да знаем за детските филмчета – както и не е нужно всички да сме в инвалидни колички, за да има рампи на стълбите.

Та най-много ме дразни това с продаването и купуването на гласове. Ще го кажа кратко – ако някой иска наистина да спре търговията с гласове, да вземе да я спре! Започва се не с пресконференции, а просто като престанеш да купуваш. Вече е ясно, че няма как да стане нерентабилно – колкото и да говорят, че гласуването щяло да промени това – пълни глупости, няма 90% активност, а и да има, то винаги има фалшифициране на резултатите като резервен вариант. Да слезем от облаците – търговията с гласове е тук и ще остане. Въпросът е какво правим.

С надписи “купуването и продаването на гласове е престъпление” не става. Престъпление било – ха! Все едно мисълта за закона ги е спирала преди. Плашат кучета с кокали.

Не става и с журналистически “разследвания”. Това ми е и поводът да се подразня така – оня ден един по телевизията направил геройски репортажи и заснел как някакви цигани някъде си уговаряли търговия с гласове. Скрити камери, после полицаи, после пък в друг случай и вече без полиция репортерът замахва да се бие с продавача, гони го по улицата с микрофон, задава му “морални въпроси”… Смех, смех…

Никой не заслужава тормоз от измислени телевизионни разследвания. Ако някой наистина е търгувал с гласове, то:

1) не е работа на телевизията да наказва и да порицава

2) щом циганите продават и ги хващат тях, кой тогава купува бе, да му се не види? КОЙ, кой е този, дето е поръчвал – намажете се с боя, направете се на цигани и идете да предлагате гласове в партийните централи, че да може да “хванете” купувачите. То така, с дребните риби и баба знае

Нали “купуването и продаването” на гласове е престъпление, не видях да пише само продаването. Голямо важно, че Хасан ще полежи в ареста малко – той баш в ареста се е изучил. Но кой купува? Щото така всичко ми стои леко странно – значи върти се една бесна търговия на гласове, значи едни престъпления де, и в цялата тая търговия продавачите ги бият през ръцете, докато купувачите получават параграф от новогодишното обръщение на президента в стил “ребята, давайте жить дружно и да не купуваме повече гласове”.

Ми не е честно някак. А репортерите, дето гонят хората и се карат по улиците заради ексклузивната новина, са си отрепки така и така.

Та лошо е да се боледува, но явно стресът ми е дошъл в повече и тялото е казало “баста”. Бронхит, но като гледам как не мина след антибиотика, дано не е някаква пневмония. А яка доза пих – Аугментин 1гр. през 8 часа. В понеделник ще ида до поликлиниката – поне ни е наблизо, даже по-близо от в Надежда.

—

Между другото, сайтът ми вече не е на Drupal. От преди малко. Преди два дни някъде ми щукна да не се занимавам да копирам на ръка от Друпал в Уърдпрес, както бях почнал преди половин година (и спрял пак някъде тогава). Отворих си конзола в MySQL, за всеки случай и за по-визуално ориентиране се заиграх с пробни заявки през графичен клиент и накрая взех да копирам публикациите от едната база поокастрени и натъкмени в другата. Признавам си – не стана докрай и не стана съвсем добре, затова порових във вечното спасение – някое и друго търсене в мрежата. Не е срамно да си признаеш, а и както вика един приятел, “сисадмините без гугъл сме загубени”. Ползвах някои заявки на хора от нета и накрая съдържанието беше преместено. Само с етикетите и категориите не успях автоматично както трябва. Ще ги добавям на ръка в скоро време, тъкмо ще прегледам самите текстове. Снимките почти ги няма все още, на старото място са, но ще ги премествам и тях.

Отказвам се от всякакви допълнителни, нестандартни и рядко нужни екстри, каквито бях изсипал в Друпал и ще поддържам минимална инсталация на WordPress. Лесна поддръжка и всъщност колкото може по-малко поддръжка, това е целта. Спестеното време по-добре са го отделям за писане и снимане, отколкото за ровене в код и четене на иначе прекрасната документация на drupal.org. Та честит ми нов блог-дом!

Темата е под-вариант на TwentyTwelve, промених я доста, но нещо все още не ми харесва шрифтът, не ми пасва за четене много. Ще се дооправя в движение. Чудя се дали, за да ми е по-лесно, не преместя и фотоблога така – въпреки че Pixelpost е страхотен и удобен, само спам-контролът му куца (а и си е изоставен проект, колкото и да е кофти).

—

Най-хубавото е за десерт, разбира се. Който знае какво е “May the 4th”, може да се е досетил. Успяхме да намерим време този късен следобед и до тъмно, с една почивка за следобедна закуска по средата, да изгледаме с децата “Междузвездни войни: Нова надежда“. Или “Епизод 4″. Тоест първият… тъй де. Гледахме обновената версия, от 1997г., с добавените кадри, с надписи на български. Светко се оказа, че си ги е чел съвсем свободно и бързо през цялото време, а аз и Краси се редувахме да им четем – всъщност да четем на Оги. И двамата са много впечатлени, разказвахме им за идеите и им давахме прилики с приказките, с доброто и злото, различните видове характери и различните мотивации на хората…

Светли е много доволен и, познайте – казва, че е Дарт Вейдър. Той му бил харесал най-много, а и освен него готини били Джаба и R2. Джаба участва в римейк версията, затова. R2 – ясно, най-готиният дроид. Но Вейдър… И тогава се сетих, че и аз като малък повече харесвах Империята и Вейдър. Оня Император ми беше гаден, но виж Лорд Вейдър си е друга работа! Даже му рисувахме шлема по тетрадките… Бунтовниците и джедаите във старите серии са някаква шайка несериозници, като се замисли човек – за разлика от новите серии, където си е пълно с джедаи.

Майтапа настрана, тези филми са класика на жанра, нещо повече – обемат го почти целия.

May the 4th be with you!

Промените през годината са и много, и малко. След като преди година и половина реших да тръгна отново на офисна работа, вече я смених веднъж. Сега оценявам, че Опенкод си е добра фирма – не казвам нищо лошо и за сегашната си работа, разбира се. Плановете да защитя дисертация за PhD в БАН се пообъркаха и макар тази коледа да не ме отложиха пак с една година, както миналата, все пак се оказа, че текстът ми не е достатъчно философски и трябва да го преработя. Поне съм отчислен с право на защита – надявам се, не съм се обаждал да питам, само обещаха да ме гласуват за отчисляване на научен съвет. Текстът ми стана 120 страници и наистина не е много, а и е леко междудисциплинарен и не цитирам Кант, а хора като Лесиг, Сенгър и Дон Фалис. И малко Хаким Бей, сред другите. Така и така ще трябва да го преработвам, за да защитя – тъкмо по-скоро ще го публикувам сегашния в блога си. Само да намеря време и да преборя някоя вечер умората.

Като казах време и умора… Много взех да я трупам умората през последните месеци. Време за мои проекти пък не остава и грам. А и които ме познават, знаят как мразя shoulder-browsing, така че това още повече ме изтощава, много. Не се оценява достатъчно работенето с монитор към стената и това е.

Започнах да събирам свободни минутки за работа по свободен софтуер и връщане към проекти и дистрибуции. Освен с преводи, разбира се – това го правя от години, но все ми се ще да започна с по-мащабни, важни и интересни неща. Проектите, които приближавам с танцова стъпка, са Debian, Fedora и OpenStack. С Дебиан си имаме дългогодишна авантюра, крайно време е да се обвържа по-сериозно. Хвърлям и по едно око на непослушния тийнейджър Ubuntu, донякъде защото в работата се ползва за доста неща и донякъде защото взе да ми харесва в подробностите. Особено с неща като Ubuntu for phones, пък и Unity, което доскоро не понасях, но взех да свиквам. Телефонното, обаче, е готина идея и малко нямам търпение да пуснат кода, за да видим дали наистина ще работи на по-стари устройства. Във Федора пък вече се обадих за bugzapper, да категоризирам доклади за грешки. За първо време е добре, особено ако успявам да намирам време.

Като казах за свободно време, наличен съм, както и досега, за предложения за системно администриране – всичко, което няма да пречи на служебната ми работа (и като заетост, и като вид работа). Разбира се, достатъчно зает съм в офиса, затова ако някой има предложение за качествено запълване на свободната част от свободното ми време, може да направи справка в ClaimID, LinkedIn и всички места из мрежата, където има данни за опита и интересите ми. Включително и тук. Като споменах LinkedIn – наскоро си възстанових профила там, след като хора, които ценя професионално и лично ми бяха пращали покани (явно пропуснали, че преди време нарочно се махнах оттам). Не си променям мнението за Линкедин, но вече спазвам прости правила да не приемам HR-спам и контакти от хора, които изобщо не познавам.

Вкъщи сме добре, на ново място, както писах преди. Не е идеалната локация, каквото и да ми разправят феновете на квартала, но поне е 1) близко до офиса и 2) близко до училището на Светко. Да, Светли тръгна на училище. Е, предучилищна група, но пак си е промяна за него. Виждам, как му е леко досадно на моменти и как знае повече неща – например беше обяснявал в клас за магмата, космическите совалки и кратерите. Рисува всякакви неща и всеки ден вкъщи с Краси и Оги прави по нещо ново, което ми показва след работа. Оги напоследък попрестана да плаче, когато рисува и вече не казва, че са драсканици, а обстойно обяснява кое какво е и как го е нарисувал. От няколко дни и спи по цяла нощ. Сещам се каква промяна беше, когато Светли започна да спи по цяла нощ без будене и реване.

Колата от месец не се е движила. След многобройни опити и интервенции в обедната почивка се оказа, че трябва смяна на високоволтовите кабели. Централният кабел беше толкова корозирал откъм делкото, че като извадих куплунга, се изсипа бяло-зеленикав прах и накрая клемата се откъсна. Електрохимична корозия някаква, но пак е странно как се е получило, защото тия кабели ги сменях преди около 4 години… Сега взех нов комплект, плюс капачка, палец и четири свещи. За цяла седмица вече да ги бях сменил, но се оказа, че централният кабел много трудно се щраква в другия край, при бобината. Всичко е завряно зад двигателя, при маркучите и май начинът да достигна с нещо повече от върховете на пръстите е да сваля целия смукателен колектор. Това в ровърския случай значи и източване на антифриза и подмяна на гарнитурата на тоя колектор. Липсва ми удобството на колата – дори и в такова не-автомобилно място като центъра си е важно. За пренасяне на разни неща, за водене на децата някъде, за пазаруване, за пътуване извън града… или просто за почивка половин час на обедна в “своето пространство” на колата.

Та такива неща около мен. Не успявам да намеря време за фотография и за уеб-проектите, но дано взема да намирам. Тук никой да не се задява – наистина е трудно, не е от мързел или липса на интерес. ;)

А това, че не пиша често, си е симптом. От лекарите знаем, че има два основни начина за справяне – насочване към симптома и насочване към болестта. Стоят ни и по-общи въпроси за това къде и как да живеем, как и какви заеми да вземем, дали и кога. Но това са общи и сложни неща, за които опитвам да мисля по-малко, пък и са сложни за обясняване. Взе да звучи като оплакване, а не е. Хайде накрая пак като друг път да си припомня какво съм писал досега за тая годишнина – една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем години. Признавам – правя го заради себе си, харесва ми да се връщам назад така. Сега се сетих – местя сайта си на WordPress, но е на час по лъжичка и я стане тая година, я не. Важното е да е весело. :)

Прекарах топлите пладнета на съботата и неделята в парка с децата. Игри, езерца, катерички, жълъди, въртележки и пързалки и разговори със Светко защо някои деца се държат лошо и как трябва сам да се справя, защото не е честно аз да се намесвам. Хубави дни. Краси е по-добре. Трябва да платим наема днес – като мине това, ще се успокоя, надявам се. Бях изнервен вчера и взех да се карам на децата – поуката е, че валидолът не е лошо нещо и митовете за опасности са пълна глупост и чист HealthScare.