Arcane Lore

Новите години често са за някакви равносметки. Аз по-скоро искам да гледам към плановете си, не толкова да се втренчвам към изминалите месеци и да се усмихвам мило или пък да роня сълзи. Нали затова е “нова година” — иначе щяха да му викат “стара година”. И то планове лични за мен, не за блога — блогът ми си има свой си рожден ден и там са неговите планчета, споменчета и подаръчета. Между другото, то и този ден наближава, ама нищо.

——

Да, ще ми се нов късмет. Не че някога чак съм страдал от лош късмет — за мен всичко това с късмета е повече в отношението към нещата и в приемането на събитията, отколкото в някакво незнайно и неразбираемо “стечение”. И все пак, макар 2008-ма да не беше неприятна или много тревожна, може би е добре през следващата всичко около мен да е с една идея поне по-уредено. Да, най-вече имам предвид професионално уредено.

Миналата година работих за Marsh България като отдалечен програмист на PHP и MySQL. Няма да работя друг път по този начин. Или поне не с такава организация на работата и/или с такива хора. Харесвам много идеята за отдалечена работа, даже известно време преди да започна си търсих точно такава, но в България чисто и просто не става така. Твърдо смятам, че не е заради мен, а заради фирмите и мениджърите им. Това тук си е несериозно. Никаква обратна връзка за свършената работа и когато дойде краен срок — високи изисквания. Е не става така — работенето е процес, а не някаква магия, която се “случва” в последните дни преди приключването. Стоял съм с дни в очакване на обещаните нови задачки, на практика със скръстени ръце. Не съвсем — вършех си моя си работа, но не това е идеята на този вид работене, нали?

Вярно, с работа към фирма и подсигурени парички на месец бюджетът вкъщи е по-различен, по-спокойно се планират разходите. Но ако ще ми се налага на два пъти да чакам заплатата си “до следващата дата”, защото нещо се е “объркало” и, казано с думи прости, ще стоя без пари — е не, мерси много! Не можах да повярвам, че има счетоводители, които разпознават и внасят заплатите по имената на хората, а не по номер на договор или нещо друго такова. Така де, ако така се правят тия неща, тогава искам да се казвам Бил и да ми сбъркат заплатата с някой си Бил Гейтс. :)

Не съм справедлив, ок. Миналото — минало. Вече поне ще имам едно наум, ако ми се наложи пак да работя за другиго. Досега все се чудех и аз като Надя дали нещо с мен и с моето работене не е наред, щом съм сменил толкова много работни места. Има го този момент — като видиш биографията на млад човек и тя е изпъстрена с позиции. Някои нарочно си съкращават CV-то и пропускат местоработи, за да изглежда по-“чисто” някак. Но на мен вече не ми пука — проблемът не е в мен. Или по-точно изцяло в мен е и си е решим. Трябва да работя така, както искам от толкова много време. Да работя за себе си и по свои си идеи.

——

Накратко, става дума май повечко за пари. Не съм някакъв меркантилен тип, който все си брои стотинките в плюс, но когато не работя на заплата винаги по някакъв начин ми се налага да мисля за свързването на двата края. Не че не ги свързвам, става дума по-скоро за проблеми в планирането на доходите. За да е добре финансово семейството (наистина, тия неща с парите идват много по-ясно, когато се гледа малко дете и когато има много разходи, дето ама изобщо не може да се неглижират), трябва не просто да имаме пари днес, не просто да можем да вземем на кредит или назаем, а да има постоянен, стабилен начин за увеличаването и/или връщането на тези пари. Трябва да има работещ семеен бизнес-план. Иначе не става, или поне е толкова стресиращо и тормозещо, че не ми се ще да опитвам.

След това става дума за по-дългосрочни спестявания и работения. Става дума за купуване на кола. В това има приятна и не много приятна част. По-неприятната е събирането на парички, а далеч по-приятната е избирането на самата кола. Че ще е Subaru — Subaru ще е. Защо харесвам толкова точно тази японска марка и защо я предпочитам пред Honda и Mazda е друга и много по-обширна тема. Но какво точно Субару? Дали да реша да си начеша сърбежа под педала на газта с някоя Impreza, дали да взема за семейството Legacy (както съм се замислил от бая време вече) или направо да пренастроя естетическите си разбирания с един готин Forester? Таман ще имаме с какво да ходим и до Троян, и до баирите на вилата. И то през зимата, в снеговете на Балкана и на Конявската планина.

Става дума и за ново място за живеене. Толкова дълго вече обмисляме живеене в къща с дворче, че май е крайно време да започна да подготвям нещата и за това. Не ми се броят годините, откакто се нанесохме в гарсониерата в Надежда. И не че е кофти квартал — напротив, добър си е. Само дето е много, много изолиран от центъра с тоя серсемски “Надлез Надежда”. Дето баща ми разправяше, че сигурно навремето в соц-а някой архитект е получил бая тлъст рушвет от директора на градския транспорт, за да го проектира. Но все пак месеците и годинките си минават, Светлин расте и е крайно време да заживее в по-нормално място. Пък и ние покрай него. :)

——

Каквото и да си дудна за новия късмет, нещата няма да се наредят, докато аз не си ги наредя. Годината започва добре с докторантурата ми в БАН. Снощи пък с Краси преместихме бюрото в кухнята и сега вече пиша това от новия мини-офис. :) Така надявам се ще имам и аз време и възможност на спокойствие да работя по уеб-проекти и да пиша и чета за докторантурата, и Краси ще може да напише своята си дисертация.

Темата за електромобилите и любителските електромобилни конверсии не е спряла да ме вълнува. Не пиша нови неща, защото следя пощенски списъци и блогове по темата, все от по-“нормални” страни от нашата. Така и не знам дали и как в България може да се регистрира електромобил. Но понякога и аз се изненадвам — днес много ми хареса това: http://ur1.ca/0rvl Ел. Трабант :)

Новият свят, живеенето в него има нужда от ново разбиране. Всеки по-дързък стремеж към промяна на обществото трябва да идва от стабилна промяна в мисленето. Промяна в нагласата на хората спрямо живеенето заедно и комуникирането в общото. Промяна в морала, разбиран не като граница на свян или пък като предпоставено клише на приемливостта, а разбиран като осъзнати и постоянно изработвани в ежедневието норми за правилност на действието в общото. Промяна във визията за бъдеще — всяка общност се удържа постоянно точно през общата схема на мислене на бъдещето.

Светът се променя постоянно — променяме го. Искаме или не искаме, не можем да живеем в стари светове. А за изработване на новите и за удържането им ни трябват нови юзди, техни. Преживяването на политическото е само един от примерите — не се прави промяна, като се сменят еднакви пешки една с друга по дъската. Промяна се прави с разместване на цялостната позиция. Или с измисляне на нова игра.

Но все пак първо промяната трябва да бъде измислена, споделена, обяснена, разбрана и приета. Като всичко, което е работещо. Ако ще се променя уредбата на обществото, тоест ако наистина ще се прави качествена промяна, а не пренареждане на властовата номенклатура, то тази промяна трябва първо да бъде измислена. Но и да я е измислил някой, никъде не се чува все още обяснение, камо ли нещо повече.

Да се протестира срещу управниците е лесно. Трудно е да се протестира срещу управлението.

Казионните протести от вида “нека излезем на улицата, защото живеем зле и ни се ще да се оплачем и да обвиним, а пък после все ще намерим кой да ни обясни, поведе и представлява” са лоша парктика. Те са болестта, която пречи на здравата промяна — промяната на ума, промяната на нагласата, промяната на културата.

Тези неясни протести са като гласуванията на недоверие на правителството в парламента. Не променят нищо, но ако случайно променят нещо… пак не променят нищо. Или са като общите избори — не променят нищо, а ако случайно нещо променят, то пак нищо не се променя. Не променят нищо и революциите — те са и преносно, и буквално… едно “завъртане” (лат. “revolutio”). По идея — смяна на идеи, на практика — смяна на кадри.

——

Не казвам, че няма нужда от промяна и от смяна — има. Но смяна на идеи и обществени концепции, а не на партии и предизборни програми. Смяната на една партия с друга, на една заявена централна политика с друга не е промяна за хората, а само за някои от върхушката. Казването, че ако тези всичките неща променяха нещо, щяха да ги забранят е познато и изтъркано, да. Тогава да го кажем другояче — ако всички тези неща променяха нещо, отдавна да сме го забелязали.

Шуми се сега за протест пред парламента. Казва се “да изметем боклука”, но на практика от такъв протест се възползват една-две от опозиционните партии. И всички ги знаем даже кои са тези партии… Не, не звучи изобщо странно — идват избори. До изборите ще видим не един и два протеста и гръмки декларации.

Това не е моята промяна, не е моят протест.

——

 
“‘That government is best which governs not at all’; and when men are prepared for it, that will be the kind of government which they will have.”
Henry David Thoreau, философ от 19в., цитирайки неточно Thomas Jefferson.
 
“Things are not revolutionized by making revolutions. The real revolution lies in the solution of existing problems”
Buckminster Fuller, архитект от 20в.

Вчера имаше протест срещу централната власт, който нямаше ясна визия, но за сметка на това има видими оплаквания. Не ми се пишеше, но не протестът, насилието, битите или оправданията на едни и самовлюбените хвалби на други политици ме накараха да пиша. Накара ме отвращението. Отвращение от лъжата, че сме свободни, че избираме, че влияем, че изобщо имаме право на планове за бъдещето и че печелим нещо от всичко това. Лъжата, че живеем демократично.

България не е излизала никога от тоталитарния режим. Много е тежко да си го кажем, особено след толкова години, но е по-вярно, отколкото да твърдим, че сме свободни. Днешният тоталитаризъм е невидим и само се усеща — както и предишният тоталитаризъм беше (е бил) невидим и само се усещаше. Няма официално “срастване на партията и държавата”, защото номенклатурата е плъзнала сама навсякъде и се е укрепила и размножила. Ако т.нар. “комунизъм” и РСО бяха гнойното възпаление на обществото ни, то днес вече имаме метастази. Живеем в тоталитаризъм, от който изъмкване не виждаме, защото е добър, оправдан и съвременен. Живеем в мимикрия на свобода, която ни успокоява и в същото време ни поробва, без да усещаме.

——

Периодично статуквото “позволява” изблици на възмущение и възгласи за свобода. Не че не ги подкрепям и аз, но днес протестите са безмислени, защото са безгласни. Искам протест, който да идва отвътре, от умовете на много хора — такъв протест дори няма да има нужда от агресия, защото нещата сами ще се оправят. Когато всеки човек с визия аз бъдещето се погрижи да направи нещо за това по-добро бъдеще, колкото и малко да е, тогава може да има поне шанс за свобода. И всеки с вътрешна тревожност за благото и свободата на обществото започне да полага усилия да подобрява живота на хората с по нещо малко, но ежедневно. И да учи и детето си така.

——

Вчера полицията би хора на площада и това е отвратително, съгласен съм. Но още по-отвратително е, че хората търсят проблема в отделни лидери и чиновници, вместо във всички. Защото виновни за тоталитаризма в България днес сме всички. Всички, които уж не търпим потисничество, но в същото време не виждаме, че сме роби.

Винаги съм го казвал — в България има огромен излишък от власт.

Стигнали сме дори до абсурда когато има проблем със самата власт, някаква неадекватност вътре в нея, да търсим още власт, с която да я закърпим. Полицаите са нарушили нещо — няма проблем, ще викнем още полицаи, за да ги контролират тях, ще сложим още и още камери навсякъде. Депутатите лъжат и крадат — няма проблем, ще направим нови избори, за да вкараме в кацата с меда нови депутати, че те горките гладни и жадни се облизват отвън из партийните централи. Власт, власт навсякъде — контролира се телевизията, затова дайте да контролираме и Интернет, защото, видите ли, той много лошо нещо е и много неконтролирано и опасно. Един вид — ако нещо лошо стане, то сигурно е дошло от Интернет, иначе щяхме да сме проконтролирали.

В България няма автономност, самоуправление и нищо не може да се случи, ако не бъде “организирано”. Иначе думички си имаме, но нямаме смисъл в тях — казваме “свобода” и в същото време мислим как да заглушим гласа на несъгласния. Или поне да го разобличим пред драгия зрител като некомпетентен, незапознат с темата, идеалист — малцинство някакво.

——

Протестът ще мине и отмине, използван или не. Въпросът е какво парвим оттук нататък — дали ще си живеем със сладкото чувство, че “нещо все пак е направено” и така до следващия разрешен от системата изблик, до следващото пукване на пъпка или ще започнем да променяме нещо в живота си малко по малко.

Започвайки от себе си. От работата или шофирането си например. От мисленето си.

И трябва да започнем да мислим нещата по-малко и по-рядко през власт. Тя не е единственото решение — свободата винаги стои отвън на прага и ни чака да я повикаме.

Възможен мой проблем с философията е, че не чета много. Имам предвид класици, авторитети. Май все съм гледал да чета “достатъчно”. В средните векове би било много неприятен навик, но днес може да е дори предимство. Все се сещам за онзи стар виц, в който питат студента какво прави след лекции, а той веднага отговаря “чета в библиотеката, разбира се!”. Професорът го пита “а какво правите през уикендите” — “чета”. А през ваканциите, а на празници, а вечер — пак чете, все чете. Професорът въздъхнал тежко-тежко, позабърсал малко пот от челото си и леко притеснено казал “Колега, а кога мислите?”.

Иначе чета досататъчно, даже може би малко повече. Под “повече” имам предвид това, което не ми остава време да разбера и за което не ми остава време да си мисля. Особено текстове в мрежата, особено някои по-нови автори, особено пък ако са с блогове — казано накратко, типичното уеб-четене, само че специализирано.

И все пак е леко притеснително да знам доста от имената от историята на философията, но когато ме питат за основните имена от школа, за която съм учил цели два пъти за изпит — изобщо имена, които би трябвало да зная — да мълча и прелиствам наум с леко объркване страници в главата си. И в същото време да се сещам или за Лесиг, или за Сартуел. За студент е идеално, но дали е добре за докторант? Може би е проблем само привидно и винаги времето за свое мислене е по-важно от робуването на старата максима, че философията е предимно работа с текстове. Все пак… казва се “предимно”, а не ”само”.

Сетих се за това, защото ми беше странно объркано, когато съвсем наскоро ме питаха какви са философските ми пристрастия. Имайки предвид кои са любимите ми автори-класици, тоест през чия “школа” философствам въобще. Разбирате — Кант, Хегел, Рорти, Витгенщайн, Дерида… все някой такъв “трябва да има”, за да е разпознаваем “профилът” на колегата. А мен това само ме обърква, защото нямам такива пристрастия и не твърдя, че познавам достатъчно Платон или Кант (например), за да мога да вкарвам в говоренето си техните имена.

Да, объркващо е понякога. Но какво пък — притеснението е само външно, проблемът е привиден. ;)

LinkedIn беше една от много малкото социални мрежи, които успяваха да запазят идентичност встрани от ежедневния спам. На срещуположния полюс на донякъде пубертетските истерии в Orkut навремето, после във Facebook и безбройните бързо нароили се “други подобни”, LinkedIn успяваше да стои твърдо на позицията “работната социална мрежа. точка.” Има и други подобни проекти, разбира се, някои от тях са доста по-интересни от LinkedIn, но тя все пак е най-известната такава мрежа.

Защо говоря в минало време ли? Ами защото когато за пореден път получа HR-спам там и когато проверя профила на пиклата и видя, че ми е 2-ро ниво на познанство, тоест контакт на моите контакти… И после като видя, че почти целият ми списък с контакти е изреден там, тоест почти всички са цъкнали лекомислено едно “Accept” на поканата… Ще ми се направо да си затрия профила там, защото идеята е за свързаност между хора, работили заедно по някакъв начин. А не да е безплатната база от данни за мързеливите пишман HR-и. Защото бас ловя, че масово хората, приели такива покани, изобщо не са проверили поканата, а веднага са я приели. Радостни, че някой им обръща внимание.

Какво правя аз? Ако е контакт с предложение, което не ме засяга и не познавам човека, маркирам го с “Don’t know”. Ако е нормален човек от познатите ми или от по-широкото обкръжение — разбира се, че нямам против да приема контакта. Но ако е поредната HR-мърла, отбелязвам поканата като спам и давам на самите LinkedIn да се оправят. Все някакви мерки ще вземат, особено ако повече хора са така “гадни” като мен.

Всъщност “гадно” ли е такова докладване за спам? Според мен — не. Нямам никакво намерение да участвам в спам-мрежата на HR-и, които не знаяк как да си вършат работата. За сведение — работата им е управление на човешкия ресурс, а това означава поне най-малкото познаване на кореспондентите на такива “покани”. Не мога никога да повярвам, че някой, който ми пише подобни неща наистина и конкретно се интересува от работния ми ресурс:

…Ne se poznavame lichno, no otkrih profila ti v Linkedin i mi se stori, che bi bilo interesno da ustanovq kontakt s teb. Nie sme IT/Telecom recruitment agencia i rabotim s dosta ot nai-dobrite firmi na pazara v Bulgaria (samite nie idvame ot tozi bransh). Osven che postoqnno imame interesni predlozhenia, tyrsim i da razshirim mrezhata si ot kontakti i razchitame na profesionalisti kato teb za preporyki po referentnata ni programa…

Кои сте вие, за какво се борите, как сте ме намерили, защо съм ви интересен, кой ме е препоръчал, за какъв бранш става дума, изобщо какво общо имам аз с “IT/Telecom” и каква е тая вашата “референтна програма”? Защо търсите да си разширявате мрежата и откъде-накъде си въобразявате, че ще можете да разчитате на мен за някакви препоръки, след като хич не ви знам? А-ха, ясно — “имате предложения”! И това трябва да ме впечатли, трябва да вдигна температура от вълнение и да ми потекат лигите. А после като погледна снимката на профила, където сте с широка усмивка и развята коса, трябва направо… не знам. В началото се чудех защо всичкият HR-спам пристига от името на млади жени.

И не, не принизявам изобщо работата на HR-специалистите. Може би дори бих казал, че това е работа предимно за дипломирани психолози със завършена специализация по трудова и организационна психология. А не както е масово у нас — да я работят филолози, журналисти, или пък направо само красиви момичета. Но това е друга тема.

Това, което исках да призова всички, които ползват специализирани виртуални мрежи е да спазват специализираността им. Ако някой HR толкова ви е “харесал”, в тези сайтове има и други начини за връзка (преки форми за контакт с човека и др. под.). Не е нужно да ви добавя като работен контакт и да ви моли и вие да го добавите — за какво му е, за да ви намери по-лесно работа ли?

Laconica е с нова версия и Identi.ca е с нов дизайн. Знам, че така изглежда “по-уебдве”, но не ми допада. Бях свикнал със старата кожа, макар да беше леко ръбеста. Не виждам в настройките нещата, свързани с Jabber/XMPP. Иначе ботът си работи, но са забегнали настройките в сайта. Новото в кода е поддръжката на групи. Не беше най-важното, ама айде. Ама дизайнът… дано е с темплейти, че да се сменя.

Моето мнение е, че всяка власт е провал, но едно е сигурно — нашата избива рибата с динамит [1], [2]. Какво друго може да е government.bg, освен провал? Време е не само да си го признаем, а и да го показваме.

П.П.: линкът “провал” към government.bg е махнат.

Откакто обнових Drupal до версия 6.х, някои неща вместо да заработят по-добре взеха да се получават странно. Преди всичко беше настроено и “заспало”. Работеше предвидимо. Сега не мога да разбера още по каква логика се изпращат автоматични pingbacks. Когато пиша текст и сложа линк в нова статия, не се изпраща нищо. Когато редактирам стара публикация, сайтът пуска pingback. Нещо с кеширането е…