Daily moods

Как пък се намериха идиоти, дето точно на първи април да правят “техническа проверка” на сирените? “Внимание! Внимание! Внимание! Извършва се техническа проверка!” И после десет минути вой на сирени с “национален сигнал за тревога” и “национален сигнал за край на тревога”. Смях – тя нацията си имала и сигнал за тревога, бе! Явно или сме го пропуснали, или е умряла много бързо и не е сигнализирала.

До поликлиниката за преглед и документи за Краси. После до Ася и малката Мила, в детския център до тях. Закъсняха и ги видяхме за малко. Светко се стресира много от другите деца там. Свикнал е в Троян децата по площадките да са весели и готови за игра заедно. А тук едно нервно бебе му крещеше. Скарах се на баба му. Следобяда спа, но се събуди с рев. Впечатлен. Съседът не е тропал. В София, ден 2.

Миналата седмица колата пукна (пак) маркуч и изхвърли антифриза на пл.Журналист (или както се казва сега). Баща ми ме изтегли до квартала, иначе никакво добро отношение от “колегите” шофьори. Един даже опита да мине между нас, през въжето. Бибипкания постоянно, псувания, юруш. Идиоти. Толкова за “шофьорската взаимопомощ”. Сега Рошко е на майстор, да оправи тоя маркуч. Дано е последна неизправност.

Огънал съм (само леко) джанта в софийските дупки. Ударих дясна предна преди седмица в квартала. Мъничка дупка, ама коварна. Този вторник треснах лява предна при влизане под моста на бул. “Витоша”. Малка, много коварна. Тресна като бомба направо. Сега видях, защото левият тас нещо не пасваше. Опитах да го наместя и се усъмних. Свалих го, гледах джантата — видимо огънат кант. Бате Бойко се грижи.

Автомобилът дава само привидно усещане за организираност и справяне. Всъщност разчитането на него действа обратно. Като знам, че съм с кола, поемам в пъти повече ангажименти и накрая все не успявам за нещо. Или направо закъснявам за всяко, за което “успявам” — заради търсенето на място за паркиране. Днес така се разминах с Мишел и Ани. И пообиколих за две паркирания и накрая за измъкване от града.