Daily moods

До поликлиниката за преглед и документи за Краси. После до Ася и малката Мила, в детския център до тях. Закъсняха и ги видяхме за малко. Светко се стресира много от другите деца там. Свикнал е в Троян децата по площадките да са весели и готови за игра заедно. А тук едно нервно бебе му крещеше. Скарах се на баба му. Следобяда спа, но се събуди с рев. Впечатлен. Съседът не е тропал. В София, ден 2.

Миналата седмица колата пукна (пак) маркуч и изхвърли антифриза на пл.Журналист (или както се казва сега). Баща ми ме изтегли до квартала, иначе никакво добро отношение от “колегите” шофьори. Един даже опита да мине между нас, през въжето. Бибипкания постоянно, псувания, юруш. Идиоти. Толкова за “шофьорската взаимопомощ”. Сега Рошко е на майстор, да оправи тоя маркуч. Дано е последна неизправност.

Огънал съм (само леко) джанта в софийските дупки. Ударих дясна предна преди седмица в квартала. Мъничка дупка, ама коварна. Този вторник треснах лява предна при влизане под моста на бул. “Витоша”. Малка, много коварна. Тресна като бомба направо. Сега видях, защото левият тас нещо не пасваше. Опитах да го наместя и се усъмних. Свалих го, гледах джантата — видимо огънат кант. Бате Бойко се грижи.

Автомобилът дава само привидно усещане за организираност и справяне. Всъщност разчитането на него действа обратно. Като знам, че съм с кола, поемам в пъти повече ангажименти и накрая все не успявам за нещо. Или направо закъснявам за всяко, за което “успявам” — заради търсенето на място за паркиране. Днес така се разминах с Мишел и Ани. И пообиколих за две паркирания и накрая за измъкване от града.

Аз съм от София, повечето ми приятели са родом от друго място. Който ме познава знае, че изобщо не боледувам от разделението “столица-провинция”. Аз не дружа с простаци, но напливът им в последните месеци се усеща вече и от някои приятели, дето не са родом оттук. Не става дума за “софиянство”. Щом в София се пълни с “временни” жители, които правят проблеми, значи има проблем и той е точно от тях.