Daily moods

Нов ден, ново тичане по и от децата, ново броене на стотинки, спане следобед за отърваване от главоболието (трябва да си направя нови очила, ама…). После ново къпане, укротяване, обличане, укротяване, четене на приказки, гушкане за укротяване на децата. И нова вечер, в която се залъгвам, че уж напредвам по мои проекти. А нито текстът върви, нито имам работа. Е, как да не се депресира човек?

Малко след като писах за откраднатия ни акумулатор, са ограбили съседна гарсониера. Посред бял ден, по обяд, в неделя. Съседите наоколо не са чули нищичко. Не знам какво да мисля вече – вземам сериозно да се ядосвам на себе си, че преди години отказвах работа в чужбина. Каквото и да е, досега да бяхме ОК вече. Ядосвам се и че бавя мои проекти (или направо офисно работене), че да се изнесем в къща.

Не пиша. Заспивам в 12, ставам като сомнамбул около 7. Пускам филмче на Светко, имам десетина минути да си долежа, после му правя попара. Закусваме с Краси, после се почва дневното лудеене. Следобяд спят, а аз излизам да обикалям центъра за авточасти за ремонта. Вечер се лудее, после идва къпане, обличане, приказки и приспиване. Всичко с безкра-айни убеждавания. Към 11 спят и имам час за Интернет.

Разминават ми се периодите на внимание с тези на будност. Дори и да спя следобяд с децата, вечер не мога да остана да работя до късно, защото и да не ми се спи, вече нямам достатъчно внимание. Обратно, да будувам през деня и да се опитвам изобщо да свърша нещо е безумие, щом през няколко минути Светко идва да ме пита нещо, да ме врънка за “Мечо Пух” или да го изпишквам. И на фона Оги реве. Идилия.

Светко не ме оставя почти хич, Оги пък не оставя майка си. Майка й, обаче, ни остави и замина някъде за десетина дни. Уж е по-спокойно, но не съвсем. Защото щом сега не мога да се добера до компютъра да посвърша нещо, какво ли ще е след месеци? Когато успявам пък, сред плача на Светко, който ме вика да е с мен, ми е виновно. Ентусиазмът ми за уеб-проекти е малък, за фотография – никакъв. Празници.