Преди десет години един народ беше принуден да загърби политическите си пристрастия и да се обедини в недоволството си от властта. Хората в градовете блокираха кръстовищата, натрупваха гуми и ги палеха. Младежи и вързастни няколко дни не се прибираха по къщите си и пазеха барикадите на смени. Студенти се събираха да измислят стратегии и тактики, обзети целите от необясним и плашещ революционен ентусиазъм. Отиваха в други градове дори - само защото са разбрали, че в Дупница има нужда от помощ на барикадите. Без да знаят, че точно по същото време е имало атаки на барикадите в София. Беше нужно само едно “хайде” и пламък в очите. И аз бях от тези студенти.
Преди десет години хората из българските земи бяха използвани по най-лошия начин - беше им подведена вярата в промяната. Оттогава българите не вярват в революции. След като дори застанали заедно на улицата комунисти от предишните времена и репресирани от същите тези комунисти не успяха да направят промяна, кой би могъл?
Преди десет години хората се събираха из площадите и кръстовищата с вяра в бъдещето и с огромно вътрешно усещане за историчност. Тогава всичко беше важно, защото всяко нещо беше пропито с разбирането, че се твори история. Днес не е така. Днес историята и революцията могат да се изживяват само лично, само така не позволяват вярата в бъдещето да се използва и подвежда от други. Преди народът беше принуден да влезе със сила там, където е определен на хартия като върховен суверен - в своя си парламент. И беше изгонен с палки, димки и откоси във въздуха. Е, поне влязохме в централните новини по света.
Днес никой не иска революции, никой не вярва в промяната - била тя “шокова терапия” или “бавен преход”. Няма “за бога братя, не купувайте”, няма купони за захар и олио. Никой вече не се реди на опашка от ранни зори за първите броеве на вестник “Демокрация” - но то пък и такъв вестник вече не съществува, нали? Всички повече или по-малко приемат членството в ЕС като развитие, като символичен край на “прехода”. Преход, дето ни остави на едно място в калта да тъпчем толкова години. Никой не вярва, че ЕС ще промени нещо истински, но и никой не вярва в друга ”перспектива”.
Ако някой недоволства днес и ако недоволството му завихря хората около него, то е или свързано с акциза върху ракията, или с “боклука” на столичните кметове. И все пак… Ако имате вяра, имате възможност, подадена ръка, шанс за по-добро и поне малко останал пламък в очите… Нима не бихте опитали да застанете до другите на улицата? Аз поне мисля че все още бих…
