Arcane Lore

Блогът ми стана на осем години – какво трябва да е това, втори клас? Все едно беше вчера студеният януари 2004г., когато на работа в енергото качих на видим отвън сървър Blosxom и му насочих безплатен поддомейн. Известно време след това си напазарувах lindeas.com, а известно време пък преди това – трябва да е било в късните месеци на 2003-та може би – си обсъждах с Йовко, Калоян, Роси, Пейо и другите разни неща за това чудо блоговете. Те си направиха, после по някое време реших и аз. На една от първите срещи на тогавашното бъдещо сдружение за свободен софтуер в Пловдив разпалено разправях на Дончо и Владо какво точно е trackback и каква е разликата с pingback и linkback, как обсъждането може да става разпределено, да се разклонява… Търсех философски основи на всичкото и донякъде май ги намирах – обяснението куцаше, но какво пък. ;)

едно, две, три, четири, пет, шест, седем

През годините съм писал доста за отношението ми към блогването (или бложенето – последно наложи ли се или не?), понякога съм сливал рождения ден на блога с новогодишна равносметка – че така и така все не ми е оставало достатъчно време за отделно и/или често писане и по традиция съм смесвал. Имах (е, имам и сега, де) отделен етикет “разхвърляно” в блога, където е… разхвърляно.

Мисля, че разбирам защо все ми се пише, пък все не намирам време. Не се отказвам от блогването, но все не мога да напиша всичко. Може би просто с времето и особено по някои теми (политика, философия) започнах да пиша дълго. А това пречи. Не, то си е хубаво, даже си е супер, когато се получава, но пречи на честото писане. Затова 140-те знака в identica ми идват така добре. Или пък микроблогът тук, в сайта – с малко думи гледаш да кажеш ясно едно, а не десет неща. Просто казваш десет пъти и готово. ;)

От друга страна – блогът ми, както казах в началото, е бележник, а не дневник. Така че няма проблем. Важното е да имам какво да казвам. Жалко само за многото пъти, когато ми се е искало да пиша, а съм нямал начин – я време, я сили. Както сега, с новата ми работа – нямам кога да си отворя лаптопа вкъщи и все служебния монитор гледам, все за служебни цели… Както и доскоро, с дисертацията ми (която е тема с продължение, така че ще ви “досаждам” с текстове през годината, надявам се).

Новините около мен – и много, и никакви са. Трябва да пиша отделно. Имам страшно много неща за уточняване в живота си, в плановете си, дори в ежедневието – всъщност особено в ежедневието, щото ходене на работа в другия край на града след няколко години свободна практика са голяма тежест. Ще ме разбере, който е бил на свободна практика и знае как се свиква после с офис…

Тези дни в Щатите опитват да сложат ръка на Интернет. В CERN се надбягват със светлината, американците тръгнаха към Марс, а на мен ми се иска да имам свободното време като растат децата ми, да играя на смислени и ентусиазиращи игри с тях – например да пуснем самоделен балон в стратосферата, защо пък не и да сме от първите, самоделно и любителски извели полезен товар в стабилна стационарна орбита. Да печатаме и сканираме триизмерно и да им предам очевидното откритие, че всички имаме подкрепата да сме свързани и свободата да сме независими. Да започна да правя неща с arduino, да подготвям електромобилна конверсия на Рошко, да започна да уча някой екзотичен език – компютърен имам предвид, но сега като се замисля… защо не и говорим. Тъкмо да си обновя не-английските езици, че ако току-виж се обадят от CERN…

Не са много неща за човек с ентусиазъм и свободно време. Даже малко са – имам още доста, но е ясна идеята и с тези. Но лошото е, че не съм нито с ентусиазъм, нито със свободно време. Нека това да си пожелая за новата година – ентусиазъм и свободно време. Добро начало са за пътя към смислена и ценна работа и богато, пълно прекарано свободно време. Лошото е, че двете неща са свързани – като нямам грам свободно време, какъв ентусиазъм ме гони? Нищо – нали пожеланията са за неизпълнени неща, затова – ентусиазъм и свободно време, нали чу, Дядоколеданаблоговете? И, разбира се, вкъщи да сме живи-здрави – това е с дребния шрифт, допълнително обвързващо споразумение.

Честита нова година на всички! Както си казахме наскоро – остават още 11 месеца и нещо, докато хората престанат постоянно да говорят за маите.

Да, толкова станаха и да, и на мен ми е леко странно. Блогът започна не на шега, но някак леко, безгрижно и замечтано. И като всяко дете не броеше годините, а само дните и седмиците. Сега се сещам – така си беше, пишех често и доста пъти с нетърпение съм чакал да се прибера, за да запиша настроения, планове, радости, провали и тревоги. Сега ми е трудно да намирам начин, но желанието си остава. Всяка година повтарям и на себе си, и на блога, че не съм се отказал и не ми е престанало да ми е интересно. Но каквото и да си говорим, щом не се намира начин, и желанието започва да страда. Но кът дъ крап – днес е празник, ден за торти и конфети.

Седем години… броих ги – една, две, три, четири, пет, шест и сега седем – вече мога да се успокоявам, че не ми липсват първите седем години. :)

Прелиствам прашните страници и си мисля, че май доста съм се оплаквал на тия рождени дни. Но то е едно по-особено мрънкане – не отчаяно, а по-скоро нещо като план за справяне, списък за пазаруване, жълти бележки за справяне със следващия ден. Не успявах в справянето, но вече разбирам – не в мен е грешката, а в грешно поставените проблеми. Скоро, при едно много дежа-ву пиене на кафе ми беше напомнено нещо – “Стига си мечтал, действай!” Трудността идва, че когато опитваш да действаш, течението става толкова силно насреща, че ти се иска още повече да се ядосваш и мрънкаш. Не за друго, а защото има очевидно основание. Но това не е важно, не трябва да е важно, не трябва да ми пука за трудността. Защото не са важни всичките глупости за тежестите и трудностите в живота, а важното е само това, че има вече трима човека, които гледат на мен малко по-различно от другите. Разчитат на ентусиазма, на енергията ми и на това да успявам да бъда аз. Пък майната им на трудностите – да ходят да затрудняват другиго. :)

——

Какво стана през тази година? Ох, ужасна година. Готиното беше, че синовете ми растяха и всеки ден ни радваха с по нещо ново. Но другото беше тъпо, гадно и… абе нека няма друга такава година.

В тази година, след като първите месеци живяхме в Троян с тъща ми, се решихме на пренасяне обратно в София. Всичко стана за около ден, Рошко събра огромно количество багаж и четиримата ни с Краси и децата и на осми март се върнахме. Промяната беше огромна, защото цяла есен и после цяла зима аз бях идвал до София не само за задължителните (и безмислени, но все едно) административни събрания в БАН, а и за да търся квартира.

Това беше междинното ни решение, квартира. Къща под наем из околните квартали, по-специално витошките на югоизток. Къща, в която децата да могат да играят на воля и спокойствие и да не се ядосваме на селянина от македонско под нас. Къща, която да приюти и мой кабинет, за да мога да започна да изкарвам лека-полека пари за следващата стъпка, когато вече няма да сме под наем. Но не стана така и трябваше да се върна в гарсониерата, която съвсем сериозно я бях изключил от представата за дом. След лек стрес всичко си дойде на мястото, защото все пак това е нашият си апартамент, който сме го ремонтирали преди години с много желание и любов.

Продължих да пиша чужди сайтове за пари. А парите все бяха малко, работата все беше повече, а и от БАН постоянно ме натискаха да пиша текстове, да се отчитам на научния и да взимам изпити. Е, взех изпитите – но само аз си знам какво е било да тичам между БАН, лаптопа и все пак да помагам поне малко на Краси за вкъщи и децата.

След провала на последния проект реших да не взимам повече нищо. Само за да си върна нервите ми трябваха седмица-две. И вече не правя чужди сайтове – на принципа “който иска сайт, да си направи” съм. И без това чуждите сайтове винаги имат кусури и или клиентът не разбира, или посредникът вика “абе остави, да си трошат главите”. Ми не е гот. Да не казвам и че аз толкова време, години вече, от разработка на сайтове някакви по-добри пари не съм видял. Изваждам от сметката случаите, когато съм работел към фирми, защото тогава не съм правел точно сайтове. И нещата, които остават са някакви проекти, от които аз виждам мизерни пари, често с голямо забавяне и накрая не съм доволен и от качеството. Когато Светко беше бебе, работех за един англичанин – той поне беше стриктен във всичко, особено в обещанията за нови проекти. Но пак бяха малко пари, макар че тогава успявах да карам само на тях.

——

И така, сега съм свободен и се уча да го ценя. Имам лични тревоги напоследък – например всичко около тръгването на Светко на детска градина и особено смяната на полудневната с целодневна наскоро много силно ме разтърси. Там е обширна темата. Но отново най-важното е да успявам да удържам ентусиазма и спокойствието си и да ги пазя в баланс.

А, това е и годината, в която най-накрая успяхме да идем на море с децата. Шкорпиловци форевър! След няколко години прекъсване и ние видяхме голямото мокро. За Светко беше голямо изживяване, а и Оги видя път. Това беше и най-дългото ни пътешестване с Рошко засега. 1019 км. с тръгване от базов лагер Троян и връщане пак там. От и до София – отделно.

Преди морето пък ремонтирах колата пред блока. Първо скъсах маншон на външно каре няколко дни преди рождения ден на Светко и после на самия рожден ден ги карах до парти-центъра без да ползвам изобщо спирачки. Защото бях решил, че тая зеленикава маслена течност, която е опръскала целя подкалник и джантата отвътре е спирачна течност… После пък водихме Светко до италианския лицей в Овча Купел, да го препитат за детската им градина там. Но той отказа да влезе, защото не хареса лелите, а на връщане Ровър-ът изби гарнитурата на главата и смеси маслото и антифриза. Един месец ремонтирах това – пак сам, пред блока. Нямах време да пиша тук и направих грешката да пиша в ровърския форум – сега знам, че прекаленото участие във форуми спира блогването. Сега Рошко е тип-топ. (Мерси на феновете от BGdriver!)

——

Като цяло интересна година, но все се сещам за нея с лошите й неща. Затова имам план (хехе, и аз като сайлоните) и тази година при всяка удобна възможност ще си повтарям “стига си мечтал”. Е, което значи, че ще мечтая – щом ще казвам “стига”. :) Но все пак – крайно време е…

А, и Арти не се върна. А го чакахме. Даже сега, по Коледа като ходихме, пак обикалях привечер площада в зимната мъгла и се оглеждах, виках го тихичко. Дано е добре и дано е намерил дом, милият. И Светко се сеща за него и казва, че му е мъчно, хълцайки.

Преди година гледах назад петте години (05, 06, 07, 08), през които се радвах на блога си и неусетно взеха, че станаха днес шест. Реших да пусна Blosxom, един прост, но гениален за времето си блог-скрипт на Perl някъде в средата на януари 2004г. Намерих време чак на 20-ти – не че имахме много работа като сисадмини на енергото, просто аз все се заривах в разни странични, странни и, накратко, безсмислени неща като iproute, bash-скриптиране и врънкане на шефа за бракувани машини, за да си направя клъстър. Да, знам, да ми се чуди човек. Но важното е, че сайтът стана за нула време и на следващия ден вече Arcane Lore се радваше на уеб-детството си. Като помисля сега, сайтовете винаги стават за нула време… е, след това им трябва вечност, за да влязат горе-долу в релси…

Една година – много време, ако пишеш всеки ден и сигурно още повече, ако следиш рейтинги, класации, ефект на промотиране в социалните мрежи и процент на посещаемост по ключови думи в Гугъл при пълнолуние. Или наистина малко време, ако все не ти достига за писане. Не, даже не за писане – за сядане пред клавиатурата. Не, още повече – само за събиране на ентусиазъм за нещо толкова трудоемко и очевидно ненужно. Когато вместо това можеш да използваш половин час тишина между така редките бебешки заспивания и следващото кресчендо на ежедневието за… разходка… или бързо кафе навън.

Мислех си за блога, докато карах днес до София. Може би трябваше да мисля за колата и да слушам равномерния й (на моменти) шум, за да знам дали е наред и дали не е чиста проба глупост да карам на дълъг път кола, която май си има своите проблеми. Но все се сещах за блога и за това, че все по-често забелязвам отслабващия ми ентусиазъм за две неща – блога и фотографията. Китарата е даже извън класацията, за жалост или не – та кой има време за свирене на китара, когато трябва да играе със сина си, да помага за мъничкото му братче и да стиска зъби, докато инатливата му мечта за своя работа, свой “бизнес”, свое свободно време и отказ от работа на бюро все повече и повече стои… абсурдно. Най-вече финансово.

Защо нямам ентусиазъм ли? Ами не е защото съм решил да не блогвам, или пък защото някак снобски съм решил, че това с блоговете е глупост, че не е модерно или пък че има някакъв закон, по който на всеки блогър му “идва времето” и спира да пише. Глупости. Всъщност ми се пише. Но и ми се спи. И ми се стои на някое спокойно място, в което не трябва да се прави нищо и за това никой не е виновен или закъснял. Както казват, “с чаша бира на плажа”, макар да не държа изобщо нито на бирата, нито на плажа, а само на спокойствието. Разбира се, лесно щеше да е, ако вземех просто да се наспя и после да си отворя да пиша тук. Но не става, трябва и да се тормозя – я за пари, я за докторантурата, я за все по-изплъзващите се планове за живота с изтичащи срокове.

——

През тази година ми се случиха доста неща и всичките са критични, определящи. Влязох в БАН да ходя три години на едночасови седмични административни събрания, да пиша малко текстове и накрая да напиша и дисертация. Само по себе си е добре, а и аз и семейството ми много го приехме. Даже Светко лятото, когато пътувах всеки понеделник от Троян до София за тия административни сбирки (на които нямам право на глас в гласуванията, които понякога без предупреждение не се провеждат, но пък съм длъжен да посещавам), ми казваше “Тати ходи бан”. Веднъж каза, че трябвало тати да иде до бан, да вземе малко старци, за да си сготвим да папаме. (Май това последното може да е неразбираемо след време, но сега поне се сещате ;)

Роди ми се вторият син, Огнян. Краси издържа предизвикателствата на бременността и сложностите около преместването ни първо в Троян, после обратно в София, после пак в Троян. Накрая и майка й дойде и, някой би казал, забрави да си тръгне – но това е друга тема. Светко издържа ужасното за него очакване на взимането на мама от болницата, и то неведнъж. Аз също издържах да съм край него и далеч от майка му и да успявам и с нервите, и с мотивацията. Бременността, за щастие, успя да приключи само с тези тревоги и станахме четирима. Тоест сега петима – но това е друга тема.

Това е годината, в която наистина започнах да се уча да карам кола. И то защото в същата година купих първата ни кола – Рошко. След обикаляне и оглеждане, може би около месец или два, накрая отидох, видях една кола – беше в центъра и беше за кратко, защото собственичката бързаше за зъболекар. Бял Rover 200 RF. На тия коли им харесвах единствено външния вид. Иначе бях и съм “за” японски марки, и то две или максимум три от тях. Но след като за Subaru чисто и просто не можах да събера пари, а всичките Lancer-и, които гледах бяха за боклука или някъде около него, накрая като видях тоя бял Rover, просто казах “стига, тази ми харесва, точка, скачам и я взимам, че ми втръсна вече”. И я взех. Въпреки че един добър подробен оглед може би щеше да ме разубеди бързо. След това развих и завих сам доста болтчета по нея, но все още не е дообслужена и може би има и други проблеми. Дано да бъркам! Не, нямам предвид гарнитура на главата, макар че то при ровърите кой знае.

Колата ни заведе на много места лятото и ни помага сега по-лесно да издържаме студа в Троян, като обикаляме магазините и детската кухня на Светко. Имаме планове за нови завеждания на места идното лято – така че, Рошко, дръж се! Днес, когато се прибирах към София, километражът вече доближаваше интересна стойност, която чакам от известно време. Когато я купих, показваше 192 хил. км. и нещо, а днес на влизане в София наближи 200 хил.

По-точно превъртя наистина съвсем на края на пътуването – когато стана 199 999, отбих в един паркинг между блокове тук в квартала и снимах таблото. По радиото пускаха Perfect Strangers” на Пърпъл. След това прибрах колата до нашия блок и когато спрях, километражът показваше точно 200 000 изминати километра, а радиото пръскаше “Sympathy for the Devil” на Стоунс. Не, няма символика, няма защо да я търсите – просто съм запомнил песните.

Далеч съм от убеждението, че колата е наистина на 200 хил. км. Със сигурност броячът е превъртан, може би неведнъж. Ако не е поне на 300-350 хиляди, пък на. Но няма значение… 8 хиляди километра за половин година – за някои може и да е малко, но на мен бензинът ми е с пари. Хм, тъпо – казах за сина ми и за докторантурата с по един абзац, а за автомобили още не съм спрял… Мъже…

——

Случиха се и много други неща. Даже всеки ден се случваха по много. Но кой да ги помни. И то да си ги спомни наведнъж, че да ги изпише… Абе, наздраве! След 6 години блогване тук има: в блога 554 записа с 1856 коментара, в микроблога 258 записа със 108 коментара, в галериите и фотоблога 977 снимки с 37 коментара. Чудо голямо, статистика някаква. Но не го бях правил и ми стана интересно колко са наистина, та ги преброих. Скоро може би и видеоблог. Отдавна си мисля, но с моите фотографски изисквания към визията, все не става с наличната ми техника. А видеоблог от типа “яз пред лаптопо с уебкамерата” нещо не ме кефи. Бе, ще видим…

Пожелания? А, за какво – няма смисъл. Пожелавам си само каквото си пожелая да се получава. Или накратко – да започнат да ни се подреждат нещата, че нещо в последните месеци взеха да се объркват. Иначе каквото и да си пожелае човек, след една година като си го чете, изглежда някак странно и не на място. Така че си оставям пожеланията направо за следващата година.

Това го бях написал вчера, но едва сега успях да се свържа към отворена точка, за да го изпратя. Все още блогът не може сам да си честити годишнината, но пък това едва ли му липсва. Take care, good night!

Сайтът ми има празник — преди пет години Arcane Lore се появи и оттогава личното ми браузване на мрежата е по-различно. Имам свой си “дом”, свой си остров, където да почивам и своя си работилничка, където да пробвам всякакви неща. Сайтът започна всъщност на 21-ви януари 2004г., но лека-полека присещането за това се измести към 22-ри. А ето днес е вече на 23-ти, малко на патерица. 05, 06, 07, 08…

Идея от доста време за сайта ми е да напиша нещо, което да избира случайна публикация от миналото и да я показва на видимо място цял ден. И на следващия ден — пак друга случайна. Не че са толкова важни и ценни публикациите — по-скоро на мен самия ще ми е приятно да се сещам какво ме е вълнувало преди и как съм го мислел. Може да не са само статии от блога, а по един запис от всичките видове съдържание — блог, снимки, микроблог, уики.

Уикито тук затихва, но напоследък ме занимава идеята за видеоблог. Ако имам досаттъчно време и ако успея да направя всичко достатъчно удобно, бързо и лесно за публикуване… и, разбира се, ако имам какво да снимам, може да се появят и движещи се снимки.

Съвсем в началото на новата година правих промени по софтуера, който движи това място. Дълго време ползвах серията 5.х на Drupal, но реших да обновя до 6.х най-вече заради pingbacks. Другият вариант беше да напиша сам нещо, например да мигрирам приставката от версия 6, за да е съвместима с по-стария API на Drupal 5.х. Но честно казано не ми се занимаваше изобщо. От друга страна, автоматични обратни свързвания не е най-важното нещо на света — така и така слагам адрес на trackback и всеки, който иска да ми прати свързване към негова публикуция, може да го направи. Но WordPress доста разлигави блогърите в това отношение. ;)

От това обновяване се получиха някои проблеми и общо около ден и половина някъде не всичко в сайта работеше правилно (или изобщо работеше). Ако точно тогава сте влизали тук — извинявайте за неудобствата! След това вече оправих външиня вид на (почти) всичко и разчистих разните грешки, които се появяваха тук-там (например нямаше емисии, после снимките в емисиите не бяха в пълен размер).

——

Промяна за блога ми е и липсата на реклами. Малко преди Нова година Google ме наказа за платени линкове от TLA [1503, 1504]. Въпреки че от един момент нататък бях сложил “nofollow” (с което пък не бях коректен към TLA). Изведнъж отнемане на 2 точки от Page rank и то точно там, където има реклами е силен намек. Сега вече отдавна въпросните платени препратки са махнати, писано е на Гугъл и точките са ми върнати. Много хора веднага ще кажат “ами много ясно, то при закачане към TLA хем се нарушава идеята на ранка и на “nofollow”, хем и не знаеш дали някой як спамер няма да ти се “лепне” там и така да те зарази и теб и да те накажат”. Да, така, знам го и това. И все пак TLA правеха, макар и по много гаден начин, осребряване на такъв сайт като моя. Google AdSense е съвсем друга бира. (Което ме подсеща да си пожелая да благоволят да ми махнат ban-а и от там.)

Има още много неща да се случват на този сайт в близките месеци.

Ще има реклами. Но истински — свързани с общата тематика на сайта и евентуално с линк към отделна страница с описание. Тоест не реклами за вдигане на Google PR, а слотове за сериозни таргетирани платени реклами. Когато го доизмисля това, ще пиша. Не само за тук, а и за в другите проекти, които развивам. Надявам се вече да започна по-сериозно и с фотография — фотоблогът ще е едно от основните места тук, а по някое време ще се появи и сток-секция. Зависи дали ще имам някакво развитие в продуктовото снимане. Новата страст, видеото, няма изгледи да надделее над фотографското в мен и ще си остана по-скоро и доколкото успявам фотограф.

——

Пожелания? Мога само да си пожелая да ми е все така приятно да зареждам тази страничка и да намирам достатъчно време, за да правя всички тези нови идеи за промяната й. И, разбира се, може би да не я зареждам прекалено често, за да не ми и омръзва. Все съм успявал да стоя встрани от жълтото и скандално блогване, блогването на всяка цена и за всяка “класация”. Възнамерявам и занапред. Така е най-добре. :)

Четири години по-късно…

Преди четири години Arcane Lore се роди. Започна като малък и скъп личен проект и такъв си остава и днес — без излишни претенции, без превзетия шум от гоненето на класации, но с приятната привързаност, която всеки път ми дава сили отново и отново да отворя празен бял файл и да започна да пиша. Със защитеността на личното, вплетена здраво с подкрепата на публичността. Личната публичност.

Започна, мина една, после две, че и три години и макар да пиша рядко (поне в сравнение с някои други, но то пък защо изобщо да се сравнявам), блогването постоянно ми липсва и недостига. Стремежът и недостигът май са по-добрата възможност тук — безметежността е крайна ценност другаде.

Случиха ми се много неща през тази изминала година. За кратко работих отново щатна офисна работа, занимавах се с основите на ITIL и добрите практики за управление на ИТ. Сред страхотен екип от колеги, но се оказа че просто това не е за мен. Веднъж изкушен от свободната практика и работенето от вкъщи, нямам как да се върна към офисна наемна работа и да се чувствам добре. Останах с няколко ценни нови познанства и приятелства, с Велин примерно си паснахме хобитата, и двамата изкушени от фотографията (хей, трябва да излезем да поснимаме пак;).

Преди това успях да се разкарам от НАП, след като потроших професионално няколко месеца там ми дойде акълът в главата и вече нямам никакво желание да работя отново за държавни институции. След енергото и данъчните мисля че съм видял достатъчно. Отидох и да си взема дипломата, с Емо заедно размятахме черно-лилави тоги и се дуелирахме с карамфилите, дето ни ги подариха из стълбите на аулата на СУ. Някои ни гледаха странно — правим се на харипотъровци в такъв “важен” и “тържествен” ден. Нищо, те повечето наоколо бяха хлапета, на около пет-шест випуска след нашия. Мернахме и Маги с дъщеричката й — също беше в тога и си взимаше дипломата (тя, не момиченцето й;).

Мислех си, че магистърската ми промоция ще ми е важен ден, че ще се чувствам някак “по”. Но най-готиното в цялата дандания беше, че след това отидохме с Емо и Ася на кафе и побъбрихме бая, макар и за кратко време и бързащи. Гаврътнахме и по една жива бира, това също направи деня различен. Е, вярно — и самата промоция ми беше приятна, не крия. Мислех, че ще ми е кофти така толкова след випуска си, но като бяхме заедно с Емо ми стана едно готино и свойско. И бях пълен с положителни емоции, като се качих на подиума последен или пред-последен (ех, този азбучен ред…) и поех подадените ръце на ректора и разни други в черно-лилави рокли там.

Иначе университетът не струва. Убедих се, като кандидатствах есента за докторантура. Всъщност не е само университетското, и в БАН явно са подобни нещата. И не е само в София, и на другите места сигурно е същото. Ама нищо де, карай да върви ;)

Видях се много пъти с приятели, с които не се бях виждал отдавна и още повече пъти с приятелите, с които често се срещаме. С някои пък още не успявам да се видя — или те са заети или неоткриваеми, или аз… Важното е, че все пак се сещаме и като можем, се търсим. Някой ден, живот и здраве да е… ;)

Не ходихме на море, нито имаме почивка вече девет месеца. Или май бъркам — май цели девет месеца вече вкъщи си имаме най-великата и най-готината почивка! Да, точно така — малкият ни син Светлин е домашното ни съкровище, милият сладур той. Събитието на годината е раждането му — първо с очакването и тревогите, после с радостите и трудностите по отглеждането му. Или може би той ни отглежда, зная ли ;) Започнах да пиша статии за отглеждането на дете. Имам още теми, Светко расте все по-бързо и по-бързо, всеки ден е уникален и все по-богат да нови и нови изненади, игри, усмивки, закачки, бърборения и зъбчета. Девет месеца, в които имаше и много притеснения и надежди, в които пообиколихме пътищата заради едни доктори.

Заради тези здравни тревоги изпуснахме един много важен за нас ден, сватбата на Петя и Иван. Толкова много се готвихме, още от предната година, обсъждахме и планирахме с тях нещата, но накрая не можахме дори да идем на празника им. А те са ни близки приятелчета и искрено се надявам да успеем да им се реваншираме някак занапред.

Сега Светли бърбори и се смее зад мен на леглото, аз пак работя. След като цяло лято успявах с отделни уеб-проекти на парче, като наемен специалист на свободна практика да изкарвам насъщния, от нова година пак работя към фирма. Само че отдалечено. Много се зарадвах, като разбрах за тези подробности около работата — търсил съм доста, но никога преди не съм намирал работа в София или дори в България, която да е отдалечена. Имам предвид работа за уеб-програмиране или системна администрация на GNU/Linux. Просто няма — всеки шеф е готов да ти плаща за чистачка, вода, ток, храна, транспорт и т.н., но само и само да може да влиза в офиса и да те вижда, че си там, наведен над монитора и копаш нещо. Не могат да проумеят, че работа може да се върши и отдалечено. Доколкото зная, Apple са едни от първите, които преди години въвеждат практиката за работа с отдалечени програмисти и вместо да поддържат огромни халета с нагъчкани вътре програмисти-роби, разчитат на личната и домашна мотивация на служителите си. Които освен че си свършват работата, са и доволни и щастливи, че работят от дома си.

Фотографията ми е постоянно в ума, но апаратът все по-рядко е в ръцете ми. Чувствам се леко изчерпан, имам нужда от някакво презареждане. Да, снимам, даже се събираме на стрийт и правя доста кадри, снимам и семейството си и приятели… Но не си харесвам снимките. Не, не че са лоши, особено ако хората, които съм снимал са ми важни, ми е приятно да ги гледам. Но художествено не се справям с предизвикателството.

Затова и напоследък все по-рядко публикувам снимки тук във фотоблога и галериите ми. Виждам как от доста време нямам достатъчно добри неща и най-много ме грабват все кадри отпреди година-две поне. Даже доста от нещата, които съм качил тук, ми стоят някак кофти. Имам идеи много и постоянно, но все не стават. Все снимките или са добре технически премерени, но нямат тръпка вътре, или пък изобщо не стават… Гледам снимки в мрежата, разлиствам фотографски албуми и книги вкъщи, зяпам на някой хубав филм по телевизията как е снимано — гледам боке-тата, композициите… Гледам и после се отказвам да изваждам аз апарата… Трябва ми някакво вътрешно побутване и вярвам, че скоро в новата година ще го намеря.

Това са нещата, и са все готини неща. Важните неща. На годишнините блогърите нали пишат защо бложат, кое е важното за тях в това, как става при тях, кога и защо… И аз съм писал за това предишните години. Сега не зная какво да допълня на “защо”-то, освен едно — “затова”. Заради всичките тия неща, за които бърборя вече половин час… Лек ден! И лека година!