Arcane Lore

Паметникът с автомата тези дни беше център на внимание и страсти. Не успях да видя наживо графитите, а и няма да мога вече – общината умело и бързо ги заличи. След полунощ – когато е времето на всяка истинска конспирация. Както са се учили като малки от разказите вкъщи за партизани, ятаци и свирепи фашисти. Но да не говорим за това, че само “фашизъм” е в главата на шепата русофили и носталгични комуни^W социалисти, защитаващи толкова години “паметника”. Няма да споменавам и че нито са се били и загивали на наша земя съветски войници, нито изобщо имаме за какво да сме им признателни. Да говорим какво ще става оттук нататък.

Властта бързо реши проблема, като си зарови главата в пясъка. “Графити ли, къде видяхте графити?” Има графити – има проблем. Няма графити – няма проблем.

Та властта я пиши бегала. Какво правим обаче ние, хората? Наистина ли ни трябват 20 години, за да наречем нещата със собствените им имена? Защото ако авторът само е загатнал по фин начин, то тълпата от хора, която се е събирала и е снимала изрисувания паметник няколко дни, е казала отчетливо – това не е паметник, а е декор на представление, което свърши много отдавна. Време е да си вземем якенцата и да прекрачим от залата в истинския живот, където няма декори и паметниците са винаги за нещо, което помним и с което сме свързани лично.

А как сме свързани лично със съветската армия? По не по-различен начин от връзката ни със Супермен, Дядо Коледа и Робин. Само дето тези вторите поне бяха забавни. А първите опустошиха страната и оставиха рани в много семейства. Това е истината – както не е на Супермен, така не е и на съветската армия. И както измиха графитите, така трябва да измием и всички фалшиви декори – вън и вътре в нас.

Проблемът не е в паметника като предмет. Не е в бутането му, махането му или преместването му в музей. Това са технически подробности. Толкова дълго продължи този спор, че вече е ясно – проблемът е вътре в нас. А това там – то не е никакъв паметник.

Другите страни преболедуваха треската на тоталитаризма. При нас стана хронично.

Представете си един различен свят.

Някак познат, но всъщност съвсем далечен и чужд. Имам предвид визуална представа. За изкушенте от фантастиката може да е някой от далечните светове, в които попадаше екипажът на “Ентърпрайз” или пък ледената планета “Хот” от “Междузвездни”. Може да е градът от “Градът и звездите”, или пък “Шлемово усое”, или пък дворецът в Амбър. Ако мислите точнонаучно, може да е някакъв възможен свят в далечно място на Вселената, където най-силното взаимодействие е гравитацията и светлината е само щрих, очертващ едва забележимо битието. Или пък може да е красив залез над замръзнало зимно езеро в залечна земя, което почти сигурно няма да видите наживо дори и през лятото.

Няма значение — нещо, което си мислите, че може някой ден да видите. Че е възможно да видите и виждате между редовете, когато четете книга или след надписите в края на любимия филм. Но вътре в себе си знаете, че никога няма да го видите наистина. Никога така. Никога в точно този му вид. Никога ваше. Може би защото самото то е родено от представата за различен свят на някого другиго. Не вашата лична, с която ставате сутрин, изпълнени с ведри планове за новия ден (и ехото по навик отговаря “майката, майката…”). И с която се приспивате вечер, пак пълни с надежда. Че някой ден, някъде, по някакъв начин всичко все някак ще се нареди. Всеки има такива надежди, всеки има такива планове, всеки се приспива. Или поне би трябвало да има, защото иначе животът изглежда непредставим.

Та значи това е снимката.

Добрата снимка, истинската. Разбира се и истинската музика, истинският филм, ако щете и истинската архитектура или истинската политическа философия. Истината е може би точно това — нещо, което усещаме като близко, наше, много познато и дори някак вътрешно. Но никога сами не докосваме. Винаги най-доброто приближение е това на другите. А нашата истина е хвърлена встрани, като несполучив негатив.

И добре, че е така. Добре, че в стремежа си към усъвършенстване оставяме по пътя си храна за размисъл и съзерцание за другите. Не, не е нарцидизъм от типа “моето е най-добро, но аз великодушно го изхвърлям до контейнера за боклук, та да го намерят неуспелите в доброто”. Напротив, идеята е, че всеки прави постоянно всичко по-добро и по-добре, но очарованието в това живеене е присъщият ни отказ от възвеличаване на ”нашето”.

Защото истината е нещо общо. Нещо всеобщо, нещо, което се прави от всички, навсякъде и във всяко време. Затова и живота го мислим винаги в общност с нещо извън нас. С хора, с идеи, с представи. Със снимки, филми и книги дори. Който се отказва от общото за сметка единствено на своето, краде от света на другите и е обречен. Чисто исторически, ако щете — в политическата история има безброй примери. Но не за това конкретно говоря.

Най-добрият стих е чуждият, най-добрата песен е чуждата. Най-добрата фотография е чуждата. И не просто тази, заснета от друг. А тази, която ни дава представата за един различен свят, който ни изглежда близък, но който точно такъв никога няма да видим. Никога няма да го усетим точно така, никога няма да видим нещата под точно този ъгъл, никога светлината няма да е такава, никога хората и чувствата в кадъра няма да са същите, никога човекът зад апарата и чувствата му няма да са същите.

Но снимката е красива, близка, наша. Докосва ни по онази част от вътрешния ни стремеж, която все ни дърпа към покоя на истината и красотата на съвършения свят. Със сигурност това възприемне е несподелмо, поне в цялостта си. За другите хора това ще е просто фотография на някакви странни, може би грозни, може би красиви неща. Може би интересни или пък банални. Може би ценни с нещо друго. Може, ако образът е културно общ и близък на повече хора, снимката да стане близка и истинска за повече хора. Но никога няма да е така близка, по този начин “наша”, както е за нас, за всеки един от нас.

Защото всеки има своя представа за различния свят, който му е и близък, и далечен. Всеки чува своя си музика в песните, всеки си представя свои светове в книгите.

Преследването на тази представа е целта на изкуството. И на фотографията. Обречено занимание, защото в своите снимки никой не вижда това очарование. Но без тях умира и самата представа за света. Странно нещо. Всеки прави изкуство заради себе си, но истината е винаги “някъде там”.

Без да наблюдавам отвътре архитектурната общност у нас, мога само да се възхищавам на ентусиазма на активното поколение български архитекти. На лекотата и размаха, с които мислят и правят проектирането си. Лекота, която заразява силно. И размах, който е внимателен, нежен. Не пречи на средата и цели да улесни, запази, подпомогне и подобри. А не да разчисти всичко и да строи наново или пък да строи според статуквото, без да се интересува дали е добро или не.

След WhAT Association и блога им, наскоро открих и друг екип архитекти, адекватни на средата в Интернет. ProvoCAD подържат блог, който със сигурност ще е интересен на хората, които вече са забелязали WhATa. Представяне на проекти и макети, които са достатъчни, за да ме “залепят” пред екрана за доста време.

Като гледам неща като това и това си мисля, че е някак жалко, дето във времето на все по-честото говорене за свобода, за комуникация, за граждански решения, за обществени дебати никъде няма… форум. Няма къде хората да обменят идеи и проекти, няма къде да ги критикуват пряко и къде да ги изпитват в обсъждания. Да, имаме паркове и градинки, но отиваме там, за да се откъснем и да помълчим. Имаме кафенета и барове, но в тях дебатът е леко странично занимание и по кръчмарски е “между другото”.

Всички “дебатираме” единствено пред телевизора. Не че чак абсолютно всички гледат телевизия, но моделът е ясен. Няма начин за истински дебат, просто няма изградена физическа среда. Да, обсъждаме в Интернет, но не е съвсем същото — за добро или за лошо все още живеем предимно извън него. Нямаме форум.

Ще цитирам текста на проекта на Милен Мечкуев и Тодор Кузнецов от ProvoCAD: “Целта на проекта е именно превъплъщението на „революционния комитет”, като обществен форум, като съвременен център за дебат. Възрожденците присъстват в него и остават едни от нас, такива, каквито винаги са били – хора от народа. По този начин се почитат не само отделните личности, но и се продължава святата идея за общество.”

Надявам се, че няма проблем и разчитам на правото си на цитиране, защото сайтът не е освободил права (не бих посмял и да попитам, най-малкото защото има толкова много и подробни проекти вътре, че само и единствено авторите му трябва сами да решат дали да освобождават някои издателски права или не). Но това не ми пречи да се радвам на още един сайт за култура и изкуство и да го препоръчвам на всички, които са имали или имат интереси към архитектурата, рисуването, дизайна и градските технологии въобще.

Това не е някаква блог-реклама със скрита цел, каквито стана модерно да правят тези, които си следят постоянно броячите на блоговете и подскачат от радост при всяко ново записване за емисията им. Който ме чете по-отдавна знае, че аз такива реклами никога не правя. Всъщност и не познавам хората, които са зад ProvoCAD, нито тези от WhATa. Но извън глупавите блог-класации и всекидневния шум, който от жълтите вестници бързо и лесно навлезе и във “вървежните” блогове, тези уеб-проекти са от сравнително малкото, които вършат точно каквото трябва. Работят по развитие на разбиранията и вкуса на читателите им. Затова всеки може да намери по нещо, което да го разтърси и нещо, от което да се възхити. Както например аз намерих това. Вие намерете своите… :)

Разказвам почти постоянно, най-вече вечер преди да заспя. Може и след това, но не помня. Перманентен блогър. И най-интересните, най-ценни неща са така разказани. И незаписани. Нямам наблизо клавиатура, за да ги запиша. А и да се пресегна, всичко поне леко се променя, някак се нагажда, за да излезе навън и да се отпечата на екрана. Трябва малко да се убият мечтите, за да се запишат. В природонаучния има цял етаж със заковани пеперуди, бръмбари и всякакви буболечета. Една игла през тялото и стои застинало там с години. Под стъкло, с описание отстрани и щатни чистачи, дето забърсват прахта наоколо. Винаги писането променя света. Който не го забелязва е безчувствен, който пък постоянно гледа с жал това обръщане на мислите в думи е лигльо. Средата търсим, но дали я има?

А да можех да записвам мечтите си в суров вид… Помните ли доктор Аки Рос от “Реална фантазия”? Тя записваше сънищата си. Аз си мисля за далеч по-просто, “дневните” сънища. А когато пък съм навън и ходя или пътувам, мисля в музики. После не мога да ги изсвиря, защото все става нещо различно и все самото свирене ме придърпва надругаде. Пак карфици — и под стъкло. И няма как да се запише и това, трябва да се измъчи с прехода към изсвирване. Да се роди в мъките и да стане друго. Да, хубави песни се получават понякога. И някои текстове и те са хубави. Ама не е същото…

Как бързо някои неща застанаха на мястото си. Не говоря чак за “просветление”, за него или не се говори, или се говори без нужда. А пък и моето усещане не е чак толкова тотално, колкото си мисля, че би следвало да е “просветлението”. Просто няколко от нещата ми станаха някак по-отчетливи. Тук се сещам за Павката и безкрайните словесни дуели с него по време на лекциите в СУ, превръщащи се на моменти при нужда в стихоплетски “състезания” под банките. От типа “куплет и половина от мен, куплет и половина от теб” и така докато издържим или докато професорът издържи да се прави, че не ни е видял. И който се е “поизложил” - черпи кафе на “Петия етаж” или в “Яйцето”… Та Павката още си има навика когато сме заедно и се запознаваме с някого, да избързва с едно “Той е ясен, а аз съм отчетлив”. Истината при Декарт е мисъл за нещо, която се явява “ясно и отчетливо” в разума. Познайте колко малка част от въпросните нови ни познати разбираха за какво иде реч. Но ние продължавахме с майтапа - когато се заблее, аз го отменям. И заедно сме истината. ;)

——

Та подредиха се доста неща, вече зная какво искам да свиря. Какво искам да снимам. И как да го представям. Разбирам защо от толкова време искам да се занимавам с кино и знам вече какви са кинематографските ми интереси. Разбирам защо все нещо “не ставаше” и с рисуването като малък, и с китарата като по-голям. Казвах в разгорещените диалози с Дикс, че свиря за себе си и се сърдех, като ми казваше, че съм свирел за другите. Проблемът е бил, че не съм “свирел себе си”.

С рисуването също - дядо беше офицер, не е било прието да е и художник, но все пак е рисувал. За себе си. А аз рисувах донякъде заради него, заради спомените ми за него, донякъде и заради окуражителното отношение на нашите. А е трябвало да рисувам единствено заради себе си. Това е искал да ми каже другарят по рисуване, когато плахо влязох на първия (и един от малкото преди да се откажа) час на кръжока по рисуване, заедно с “големите” от прогимназията. Казваше ми да не гледам другите - аз си мислех, че ми казва “да не преписвам”, все едно може да се преписва като на контролно. А той ми е казвал да рисувам за себе си.

——

Проблемът и разрешението е в киното, защото то е проблемно. Не може едно и също нещо да е холивудска боза и документален военен филм, без да е проблемно в същността си. Това, което разбирам лично за себе си е, че и музиката, и фотографията, и живописта са само начини на изразяване, но определящо винаги трябва да е изразяването, а не начинът.

Ограничаването в “начините” на изкуството е личен избор на твореца, различен вид усещане на вдъхновенията, нищо повече. Важно е самото изразяване, не процесът му, не нарцистичния авторов контрол, а изразът, който може да бъде уловен и усетен от другите. И може да не бъде уловен. Или усетен.

Това е и смисълът за мен на стария разказ за най-великата поема, която е на един обущар, но пък той е неграмотен. Не помня кой го беше казал, и може би така трябва. Важното е, че изкуството е най-великият хазарт - не виждаш на коя страна пада зарът. Нещо повече, не гледаш изобщо къде пада.

Почти толкова мащабно дело, колкото и животът.

——

Другото е включване и изключване и включване и… Защо “spirit off - spirit on”? Не зная. Spirit of Baraka.