Arcane Lore

В Студентски град след доста време и то сам. Странно е да вървиш по същите улици, да подминаваш същите блокове и накаря да сядаш в едно от същите кафенета, а нищо да не ти е познато. Е, или може би почти нищо. Нищо от ориентирите, нищо от разбитите тротоари и от празните междублокови паркинги. С тук-там паркирани коли и по няколко невървящи трошки навсякъде. Когато преди години излизахме от компютърен клуб с Юнуз и Емо, след поредната “нощна” и се майтапехме, че трябва да пренастроим преценките, защото в риъллайф-а пешеходците ги газят, за разлика от тези в Midtown Madness, хич не съм си и представял, че ще ми се наложи да обикалям почти час из квартала, търсейки място за паркиране. Даже не толкова място за паркиране, колкото пространство за оцеляване в движението.

“Грошъ” си е почти същото местенце, макар навремето да не ни е било от любимите. И може би и днес днешните мами, татковци и техните колеги наричат градинката тук “Стоте майки”. Макар градинката да е малко по-“облагородена” някак и появилото се навремето лъскарско заведение да работи с пълна пара от другата страна. Може би и пералнята отсреща си стои, евентуално с нови перални машини, след като старите са уморени от котления камък, за който ни облъчват в рекламите. Поправка — няма пералня, вече е фитнес. Хлапетата из блоковете със сигурност са други, сигурно и учат други неща. Със сигурност вече са и малцинство, като гледам избучаващите черни беемвета наоколо. Но все пак… ако има някакво значение, мястото би трябвало да е същото, нали?

В отсрещното кафене говорих за последен път с Венци, на пейките пред него при пързалките за последен път съм сядал с Ийори, докато Мишо още беше малък и си играеше из градинката. Днес вече е гимназист и всичко това може лесно да ме накара да се чувствам поне малко поостарял. А не би трябвало — нали мястото си е същото и съм тук. Какво е едно пренаселване и комерсиализиране на Студентски на фона на Вечността? Както би казал с лека усмивка някой медиавист.

Всъщност това са неактуални въпроси. Местата са и във времето, както и миговете са в пространството. Ако можехме да мислим двете заедно, нямаше да изпадаме в такива неактуалности. Но не можем и в това е леко смешната ни патетичност. Припознавана като отчаяно лигавене с малко носталгия и доста объркване. А всъщност всичко е смешно, смешно в приятния смисъл. Защото как ли ще се чувствам, ако дойда тук след още 5-6 години…? А сигурно има доста хора, които са преживели тези 5-6 или 10 години точно тук и за тях променливото и странно комфортно-некомфортното е другаде.

Е, поне всички мрежи наоколо са заключени и имам време със себе си и без нет, за да пиша това. Такива места опровергават микроблоговете, “актуалното писане” в блоговете и форумното тролене. Които иначе ни завладяват. Е, за радост мен успява да ме изкуши само първото. Та защо ми е да ходя вдън планина, за да съм “сам”, като мога да дойда до Студентски и два часа да съм сам, с част от мен, останала тук и променила се — чужда, нейна си, но все пак позната.

След това — среща с Велин, разговори за коли, фотография, култови сериали и накрая — към час шофиране към вкъщи. В тъмното, на фарове — сам с Metallica, DIO, Scorpions от радиото. Имах чувството, че чак и на колата й беше кеф да кара с rock из нощна София.

Вкъщи няма интернет — спрял съм нашия достъп, за да не го плащам излишно, докато сме в Троян. Ползвах свободна точка на съсед, най-вероятно. Но днес не работи. Отивам до СУ по работа — в двора няма безжичен. Просолвутата “мрежа” на университета всъщност май е само вътрешна кабелна и ограничена безжична. Сложили са тук-там киоски и това е. Безжичен достъп няма. Няма начин човек да иде със своята си машинка и да достъпи университетски учебни ресурси, какво да говорим пък за достъп до външния уеб.

Да не говорим, че то кой всъщност ползва уеб-киоски? В днешни дни, и то в България? Ами никой — и показателно е, че половината от киоските в СУ не работели. Инцидентно сигурно се налага на някого, ако няма начин да се върже по друг начин, а и сигурно тези киоски са с крайно орязан достъп, по стар познат властови принцип.

Сядам във второ кафене и след като ми донасят поръчката, момчето ми казва с извинение, че в момента нямат връзка, да имам предвид. Страхотно. Да не би гръм да е ударил целия софийски център? И защо хората не пускат свободен достъп през безжичните си рутери?

Някой ще им “открадне” нещо? Няма как, освен ако нарочно не са пуснали навън нещо от машините си, ама едва ли.

Някой ще върши нещо “неправилно” и после ще ги обвинят тях? Може и така да си мислят, ако слушат полицейщините в публичността, истериите по “пиратство”, авторси права, “ограбване” и тем подобни.

Някой ще им използва трафика и ще им го “изхаби” или ще им забави връзката? Ако човек е на фиксиран трафик на месец, донякъде е оправдано, но масово се използва достъп с неограничен трафик. А връзката какво толкова ще я забави моят достъп до месинджър, малко поща и малко уеб? Изобщо някой от “заключващите” има ли представа колко нищожно малко трафик е това?

Да, ако закача да тегля торенти, може и да им забавя връзката и да им заема сесиите. Но никой не казва да ми дават пълен достъп до канала си. Съвсем лесно се настройват рутерите да ограничават такива неща. Поне по-читавите рутери — а като гледам оставените по подразбиране служебни идентификатори на точките, масово става дума за достатъчно “яки” рутери.

Наскоро четох за една много добра инициатива — проектът OpenNET, представен от krassyo. Идеята е точно това, което аз наричам “правилно” — отваряте си рутерите за свободен достъп, като разумно ограничавате трафика на свързващите се, за да няма никакви грижи за “открадване”, “задръстване” и “забавяне” и поставяте идентификатор “OpenNET”, за да знаят хората, че съвсем официално това е свободна точка и да я ползват.

Масово и в заведенията с лепенки на витрините “Wi-Fi” достъпът е с парола или ако не е, то е отчайващо бавен. Срещал съм и орязан зверски с прокси, което често през уеб те подсеща и предупреждава, че ползавш еди-какво си от еди-коя си фирма или кафене. Защо? За да е сигурно, че връзката ще се ползва само от клиенти? Добре, и защо? Какво ми пречи да си взема едно кафе и да го ближа два часа, както ще правя сега? Много по-добре и за мен, и за заведението ще е, ако достъпът е свободен и мога да си свърша работата на близката пейка в парка. И после така и така, когато ожаднея или огладнея, ще вляза да си взема нещо. Нещо повече — ако знам, че там има свободен достъп, ще ходя по-често на въпросната пейка и съответно по-често ще сядам в кафенето — най-малкото ще ми е все пред очите, а от това по-добра реклама здраве му кажи.

Грешката е в това, че интернет-достъпът се мисли като добавка, като лукс към нещо друго — в случая пиенето на кафе. А за все повече хора е точно обратното — кафето е добавка към порцията интернет. Докато не разберат това фирмаджиите, няма да прокопсат. Докато не разберат това и професорите, училищата им няма да прокопсат. Защото днес не учебникът на еди-кого си е по-важен, а търсенето на ресурси по специалността в уеб — второстепенно, а е точно обратното. Учебниците и статиите на отделни локални академични “явления” са само допълнение към големите научни изследвания в областта, достъпни в мрежата. Докато не разберат това и отделните потребители на домашен интернет, няма да прокопсат — защото когато отидат някъде и видят, че наоколо всички точки са заключени, това значи, че много други хора са с тяхното ограничено мислене.

Започва отдавна, може би в училище, може би преди. Някъде по времето, когато започваш да можеш да помагаш в работата на големите, но губиш интерес към нея. И затова започват да ти я възлагат. Първо те пренебрегват. Малък си — на ръст и години, на титли и звания, на връзки или пък на акъл.

После трябва да се нагодиш към всякакви чужди изисквания. Учиш глупости сред хулигани, за да получиш някакви знания, които уж щели да ти послужат занапред. Говорят ти веднъж за обща култура, а следващия път те давят в конкретики, които само се зубрят. Ставаш мнителен към всичко предпоставено и градиш свой си вкус за всяко нещо. Обличаш се в каквото ти решиш черно и примерно си пускаш коса. Смеят ти се, защото добрите деца са вече в елитни колежи или пък са посетили пет страни. Не разбираш защо това е важно, не разбираш и тия добри деца. Намеква ти се, че изоставаш и изпускаш влакове, но си спокоен, защото градиш вкус и си създаваш културата. Която не ти показаха, защото бяха заети с оценки, класирания, дисциплина. Дали ще е било училище, или пък казарма — едно и също е. Карат те да учиш съкратено умножение, митохондрии, скорост на затвора и кумулативен заряд. Правиш ненужни, но критично важни неща, като контролно за бензолните групи, спортен полуден със скок от място в някаква жега, през ден караул в някаква друга жега. Или намираш великия смисъл от всичкото, или си за подигравка, защото няма да си конкуренция за изпита в n-ската гимназия. Или пък самото сочене с пръст ще спаси другите от забелязване.

След това изведнъж всичко се променя и те блъскат отпред. Да излезеш, да работиш, да строиш живота нов, да направиш промяната, да извървиш прехода, да построиш завод и да получиш медал от далечен университет. Казват ти, че ти трябва да оправиш нещата, да наредиш света и сложиш навсякъде справедливости. Защото си млад, сега било времето, а пък на другите им било минало и затова само ще те гледат. Хайде де, давай — нали все критикуваш, все си с мнение. И те нападат. Трябва да мислиш политически, и то да си коректен към установените норми. Да се грижиш за малките свободи, които хората са отвоювали. Сякаш изобщо ги има тия свободи и сякаш някой е воювал точно за тях. Не може да отричаш, трябва винаги да даваш алтернативи. Не да посочваш грешките, а да влизаш в машината и сам да я поправяш. Сякаш изобщо може да бъде поправена и сякаш не си само поредната брънка, поредната смазка, жертвана в олтара на бъдещи обществени отвоювания. Жертвана за времето, когато ти ще подтикваш следващите и ще цъкаш с език “ех, какви бяхме ние”. Какви бяхте?

Това е моментът, в който можеш да избереш два пътя. Или да продължиш да градиш себе си и да си честен към наивните очакващи, че няма такива решения, каквито очакват. Или да решиш да се бориш за елитните училища, високите оценки и градските отпуски на твоето си вътрешно грешно, но успокоено политическо съзнание. Това е дилемата дали да изгасиш лампата заради помпозна ненужна кампания с еко-привкус или тихомълком да започнеш да мислиш за личния си “въглероден отпечатък”, без да занимаваш другите. Дилемата дали да идеш да гласуваш и да агитираш за политици и партии, защото “нашите ще оправят нещата най-накрая” или да гледаш на изборите като на процес, а не събитие. Процес, който няма установен край, а удържа в себе си в постоянен водовъртеж каймака на политиците, на тези, които печелят от тях и на тези, от чиято наивност печели цялата тая хидравлика. Каймак или пък мръсна пяна, знае ли се. И гледайки го, решаваш да не си цапаш обувките — ясно е, че нито отдолу има шахта за отпушване, нито тинята е до коленете ти. Това е дилемата дали да продължаваш година след година да се залъгваш, че нещо ще се оправи “по принцип”, или да оправиш нещо в своя си живот, без да обръщаш внимание на медийните истерии я за политика, я за живота на другите. Има толкова вили на хълм край езеро, толкова залези за гледане, толкова смислени и близки разговори за разговаряне.

Моментът, в който ако решиш да отлагаш постоянно и все се оставяш на мозъчното гладене на припознаващите се като общество власт и медии, няма да направиш нищо повече. Но ако продължиш като преди — сам да преценяваш кое е истина, кое е смислено, кое е възможно и правилно и кое — не и да преценяваш за себе си, а не за каузи, може някой ден да спечелиш усмивката и погледа на някой друг, който също като теб и заради теб се бори за истината си. За своята истина и истината на двама ви. Не зная как стават тези неща. Не зная дали свободолюбието и чувствителността се предават, но може би аз в голяма степен съм ги приел. Истинската промяна, истинският преход, истинското разбиране, култура и свобода е работа на поколенията. Но не на поколенията като нещо далечно и нещо отвъд. А като тук-и-сега усещане за част от цяло, стъпка от процес, който е много по-мощен и ценен от всичките модерни залитания на деня.

And then you win.

Имам чувството, че всеки ден с по нещо малко тая държава ме кара да се изнеса. Като че ли съм роден в грешна страна. Далеч назад са останали всички повече или по-малко кухи лозунги — за това, че сме си обичали родината, че сме имали дълг към нея, за това, че навън имало само носталгия и вина и тем подобни. Ако аз не отида навън, няма да е от криворазбран патриотизъм или пък от страх от пристъпите на носталгия.

Аз носталгия си имам и тук, и сега — носталгия по една по-чиста София, една по-малко населена София, носталгия по едно незастроено Черноморие, носталгия по какво ли не. Носталгия по една София без “сутрин рано в колата и бързаме всички към другия край на града, в бизнес-парка”. Една София без изобщо толкова много коли… и хора. Носталгия по детски площадки, паркове и градини. Мога дори наум да прескоча всички гадости на комунизма и да придърпам завивката на носталгията по “отпреди девети”, едвам-едвам прокраднала се до мен през булото на поколенията и на онзи постоянен страх “някой да не чуе”. Масов страх едно време.

Та ако не отида навън, ще е от страх пред неизвестното и от умора пред целия труд по приспособяването. Не от друго. Но тая държава ли е, страна ли е, родина ли е, вече ми стъпва сериозно по нервите и лека-полека и страхът, и умората може да се окажат много по-малки и лесно преодолими, отколкото са отчаянието и тихият бяс от полицейщината и безхаберието тук.

Защото се отчайвам и беснея, като се сетя, че никога няма да има чисти улици и кадърен кмет, няма да има честни или поне принципни политици и полиция, която гони престъпниците, а не обикновените хора. Че вече не възстановяването на междублоковите градинки е въпрос, а въпрос е как да се наредят колите из алеите им, че да не си пречат на излизане. Че вече толкова сме свикнали всички да ни тъпчат, че всеки започва да тъпче хората около себе си в отговор. Защото не може да влияе никак на ежедневните големи решения и тъпченията отгоре.

Домоуправителят ми иска пълни лични данни за най-обикновена декларация, за стипендията ми искат задължително да ползвам една конкретна банка, в тази конкретна банка ми искат 10 лева, за да ми открият сметка. Кърпят улиците в квартала на части веднъж на две години и където остане асфалт — натрупват го с лопати на купчинки по тротоарите. Чупят се детски колички, ама на кого му пука, бе. Стрелят поне веднъж годишно в квартала, а иначе се води “спокоен квартал”. Питам се как е в неспокойните. Ако ме няма няколко месеца, не мога да си открия блока, защото има нови ориентири — заведения, блокове, паркинги, автомобили.

За всяко нещо ме карат да се чувствам виновен, само защото претенциите ми се различават от тези на масовката. Отказвам да си давам телефона на непознати и това е подозрително странно и сякаш заплашително за системата. Отказвам да оставям лични данни и това е вече възмутително.

Навсякъде ми искат пари, а почти отникъде не ми дават. Ако си купя найлонова торбичка за 10ст. в супера, понякога благоволяват да ми редят продуктите. Ако не си купя и извадя от джоба си, никога не ги редят. Направо ги хвърлят и плъзгат със засилка. Купувам си билети за трамвая, защото когато съм пътувал без и съм протестирал за условията, са ми скачали на бой. А за условията в транспорта не ми се говори даже. Тия трамваи си ги спомням едва-едва… когато бяха нови. Старите бяха едни заоблени. Тролеите и те така. Може би като остарея, ще има модерен транспорт в града? За сегашното състояние билетите им са не просто скъпи — те са направо излишни. Трябва на мен да ми плащат, че им се возя на бракмите и че чрез мен и съгражданите ми продължават да си цоцат дотациите.

Всеки вижда, че държавата е полицейска и всеки започва да мисли и той полицейски. Ама не да следи за някакъв установен ред, а нещо малко по-друго — да следи за “спазването”. Да прилага власт. Властта се е просмукала навсякъде и тече по улиците вече. Предният път в кварталното кафене — на съседната маса едни полицаи. Разпищолили се, взели си по едно кайвенце и праскат раздумка. Не им видях заметнатите на облегалките пагонести жилетки, иначе щях да се разкарам в друго кафе. Та говорят си за всякакви далавери, кое как го правели хората. Присветна ми, че ако някой нагоре във властта изобщо реши някой ден да лови престъпници, може направо да извика малко полицаи, да им вдигне заплатите, да изпоуволни мързеливите и да каже на останалите “айде сега хванете апашите”. То не бяха разговори за схеми за крадене по магистралите, то не бяха разговори за спестяване и крадене от материалите за ремонт на пътищата в града… Сигурно самите престъпници нямат толкова широка крими обща култура, колкото имат полицаите… Донякъде е нормално, това им е работата — ама престъпността си се шири…

Всеки ден забелязвам по нещо, което ако бях по-параноичен, щях да реша, че си е пряка покана за емигриране. Ако не престъпва поне някои общоприети за престъпване правила, значи на човек работата му “нещо не е чиста”. “Какво ми се правиш на честен”, един вид. Ако всеки ден не се правят компромиси, на пръв поглед ненужни, но очевидно нужни някому, това е вредно и несоциално. Ако някой не иска да фамилиарничи с всички непознати наоколо, значи “нещо крие”.

Махам на маршрутка в пиков час, тя ми спира. Отварям вратата — вътре само мен ме няма. Ама нямам избор — качвам се, плащам си и пътувам, седнал на жабката. Наколо хората — един до друг, разни мацки се надупили и залепили бузи по прозорците. Ама никой не се оплаква, всеки гледа да се прибере след работа. Следва скандал с мен, защото съм “пречел на огледалото”. Иска ми се в такъв момент катаджия да спре маршрутката и да извади кочана с глобите. Знам, нереално е. Затова съм свален от колата и се прибирам два часа от центъра до вкъщи. Бесен на всички шофьори от пернишко, дошли да карат тук хора на жабката, да не дават билети и да държат сметка.

На всеки всички му пречат. Особено ако работи нещо с хора и най-вече ако работи държавна или общинска работа. Масово се бърка държавно с общинско, още понятията са се слели в главите на хората. И двете са нещо, дето “абе това общото, дето е некачествено”. Дето не е на никого и само за пред хората се казва, че “е на всички”.

Всеки ден ме карат да зарежа езика и културата си и да ходя някъде да говоря друг език и да уча сина си на друг език. Не зная дали това значи да си щастлив, но на мен с всеки ден ми звучи като все по-светла перспектива. Особено на фона на черния филм, който е България. Ако някъде имаше по света място, където да говорят български и животът да е поне малко по-добър, черта съм веднага натам. Езикът на детството е важен, каквото и да ми разправят. Но такива места няма. Остава дилемата българия ноар или…

Възможен мой проблем с философията е, че не чета много. Имам предвид класици, авторитети. Май все съм гледал да чета “достатъчно”. В средните векове би било много неприятен навик, но днес може да е дори предимство. Все се сещам за онзи стар виц, в който питат студента какво прави след лекции, а той веднага отговаря “чета в библиотеката, разбира се!”. Професорът го пита “а какво правите през уикендите” — “чета”. А през ваканциите, а на празници, а вечер — пак чете, все чете. Професорът въздъхнал тежко-тежко, позабърсал малко пот от челото си и леко притеснено казал “Колега, а кога мислите?”.

Иначе чета досататъчно, даже може би малко повече. Под “повече” имам предвид това, което не ми остава време да разбера и за което не ми остава време да си мисля. Особено текстове в мрежата, особено някои по-нови автори, особено пък ако са с блогове — казано накратко, типичното уеб-четене, само че специализирано.

И все пак е леко притеснително да знам доста от имената от историята на философията, но когато ме питат за основните имена от школа, за която съм учил цели два пъти за изпит — изобщо имена, които би трябвало да зная — да мълча и прелиствам наум с леко объркване страници в главата си. И в същото време да се сещам или за Лесиг, или за Сартуел. За студент е идеално, но дали е добре за докторант? Може би е проблем само привидно и винаги времето за свое мислене е по-важно от робуването на старата максима, че философията е предимно работа с текстове. Все пак… казва се “предимно”, а не ”само”.

Сетих се за това, защото ми беше странно объркано, когато съвсем наскоро ме питаха какви са философските ми пристрастия. Имайки предвид кои са любимите ми автори-класици, тоест през чия “школа” философствам въобще. Разбирате — Кант, Хегел, Рорти, Витгенщайн, Дерида… все някой такъв “трябва да има”, за да е разпознаваем “профилът” на колегата. А мен това само ме обърква, защото нямам такива пристрастия и не твърдя, че познавам достатъчно Платон или Кант (например), за да мога да вкарвам в говоренето си техните имена.

Да, объркващо е понякога. Но какво пък — притеснението е само външно, проблемът е привиден. ;)