Arcane Lore

За гугъл-бомбата на правителствения сайт ще кажа. Не искам да съм “лош” в нечии будни блогърски очи, но разберете ме правилно — еднопосочната линк-кампания вече си свърши работата. Некадърно направената интернет-страница на българското правителство излиза на първо място при търсене в една от търсачките по ключова дума “провал”. Нещо повече — акцията си свърши работата “прекалено” добре. Сайтът на правителството ни вече има Google PageRank 8, като така стана един от адресите с най-висок ранк за Гугъл в целия роден Интернет.

Естественото питане тук е: Този висок GooglePR заслужен ли е? Входящите връзки стабилни и смислени ли са? Наистина ли government.bg е толкова авторитетен сайт, колкото е българската Уикипедия, например?

Затова въпросът ми днес е: След като всичко се получи, хората чуха гласа ни и търсачките индексираха и съхраниха мненията, коментарите и дискусиите ни по куция сайт на правителството и по самото куцо правителство, днес готови ли сте всички да изтрием тези линкове?

Защото вече лека-полека те започват да работят против първоначалната идея. IT-тата в government.bg все ще позакърпят сайта, той ще започне да се индексира, Google ще започне да събира адекватно и актуално съдържание от самия него и външните линкове ще започнат лека-полека да се оценяват само като “тежест” от влиятелни сайтове, а не толкова като смислов елемент в подреждането на индекса.

И така, ако тези линкове останат, полека с времето по-скоро ще пренасочват авторитет и GooglePR към домейна на правителството, отколкото изобщо ще внасят “провал” смислово.

Някой ще каже “ама те нищо няма да оправят в сайта и никой няма да обърне внимание” — да, може и така да стане. Но по-добре да изчистим терена за следваща такава бърза кампания. Ако пък оправят точно този проблем — да следим за други неадекватности там. Мисълта ми е, че дори и да не ни обръщат внимание на кампанията, не си струва да държим този уеб-натиск. Махнете линковете, върнете си PR-тежестта и я ползвайте отново следващ път. Не подарявайте линкове на government.bg без нужда.

——

Някои хора вече предложиха нова кампания, с нова ключова дума — “корупция”. Макар емоционално да ми се иска да се съглася на момента, разумната ми част ме възпира — вижте, властта (и особено тази нашата власт) може да носи много негативи. “Провал” и “корупция” далеч не са единствените ключови думи, които биха могли да се използват за смислова атака на индексирането на правителствения сайт в търсачките.

Но все някъде трябва да спрем. Защото иначе ще събудим някой ден, за да осъзнаем, че сме прехвърляли тежест от многото ни сайтове към един-единствен, като сме се заблуждавали, че така променяме, порицаваме и поправяме смисъла му. А всъщност само сме му “преливали” pagerank и входящи линкове.

——

Истинската работа е свършена. Съгласен съм с Юнуз, който в Re:TV каза, че това е спонтанна гражданска проява и гражданска оценка на нещо, което очевидно не сработва в обществото. Аз също си дадох гласа в тази кампания, макар и не от заглавната ми страница. Но вече всичко е казано и всичко казано е индексирано от търсачките.

Време е да “накажем” отново сайта на правителството и самото правителство, като махнем линковете и си вземем изкуствено дадения им уеб-авторитет. Да, всичко стана много бързо и да, минаха само ден-два — така е в Интернет. Ударът е понесен, време е за следващо действие.

Аз оставям текста си, но махам от него линковете към сайта на правителството. Вие готови ли сте да го направите?

От месец и нещо опитвам да пусна новата версия на “Свободна планета” на новия адрес. Техническата работа по сайта и доизпипването на нови функционалности е нищо, нищо, нищо в сравнение с обгрижването на самите емисии. Редакция, преосмисляне и преподреждане е нужно практически всеки ден. Преди имах само бегла представа, днес вече знам — масово хората не се грижат за емисиите си, нито етикират и категоризират статиите си, да не говорим пък за такива “екстри” като вграждане на емисия за коментарите към всяка съответна статия. Защо?…

Идеята на новата “Свободна планета” е да е профилиран агрегатор. Това беше искано от много хора и най-накрая се надявам да го направя. Основните теми (“континенти”) засега са някакъв краен брой и донякъде случайни. Случайни в смисъл, че са такива, каквито съм намерил в темите на досегашните записани блогове в стария агрегатор. И в дългия списък на настолния ми четец. Но с всеки изминал ден се убеждавам, че поддържане на профилиран агрегатор е огромна занимавка и хиляда пъти по-лесно е да се пусне един Planet или Venus или каквото там и само периодично да се добавят “интересни блогове”. “Дневник” това правят и от това печелят, пускат реклами — е, в новата версия и аз ще въведа начин за някакво монетаризиране. Няма да се натрапват, няма да пречат, малко ще са, но все пак ще са реклами. Според мен хвърляният труд по сайта го оправдава стократно. Разбира се, ще има дълъг период на уточняване на това с хората, които публикуват с Non-Commercial клауза.

——

Друго ми е чудно. Как да отделям тематични емисии от сайтовете, като масово хората са луднали по тая глупост FeedBurner? И преди съм писал, пак казвам — моля ви, не правете това на емисиите си! Чудо голямо, че FeedBurner ви нормализира емисията! Можете и сами да я пипнете да стане ок, а дори и да не е съвсем валидна, чудо голямо! Чудо голямо, че FeedBurner ви дава статистики — за чий са ви тия статистики? Пука ви за тъпите статистики на тая некадърна услуга!

FeedBurner взима всички статии от сайта и ги сплесква в една единствена емисия. Няма категории. Няма етикети. Няма автори. Няма архиви. Няма нищо, бе! Има само feeds.feedburner.com/alabaladrundrun. Как нормалният читател да може да се абонира за определена категория от блога и да чете само нея? И какво да прави, ако изведнъж се окаже, че адресът, за който се е бил записал, пренасочва към емисията във FeedBurner, която вече започва да бълва всичко?

Някои спазват “препоръката” на некадърниците от FeedBurner и си пренасочват всички заявки за емисии към акаунта във FeedBurner. И така дори и да знам точния URL в съответния блог-софтуер на търсената категория или етикет, пак не мога да извлека тематична емисия. Защото всичко се мята към… FeedBurner.

Не казвам, че хората не пишат интересни неща. Нямам нищо против да чета пълните емисии на блоговете — и го правя. Но с FeedBurner никакво тематично разделение не може да се направи. И за какво са ви тогава категории, за какво са ви етикети? Може да пишете всичко в една категория “Uncategorized” (или която ви е по подразбиране в блог-софтуера) и без етикети и готово!

——

Другата трудност е точно с пишещите без категории и етикети. Пак казвам — нищо против съдържанието на хората, говоря принципно и оперативно за трудностите при правенето на агрегатор. За невъзможността направо в някои случаи. Когато няма категории, няма начин да бъдат отделени темите, които влизат в обхвата на “Свободна планета” от другите, които са извън него. Няма и начин статиите да бъдат разпределени по “континенти”. Защото просто няма никакъв начин машинно да бъде поставена статията на съответния рафт в съответния раздел…

Имена на категориите в WordPress. И това е мъка. Ако категориите са с числа и ни интересуват три броя, да кажем 3, 11 и 21, винаги можем да заявим емисия от вида /?cat=3,11,21&feed=rss2. Но ако категориите са именувани, няма начин да стане с изброяване. Става при етикетите — при категориите не става.

Някои стигат още, още по-далеч. Всички заявки с параметър “feed” се пренасочват в сървъра към адреса на основната емисия. И независимо дали търся емисия на категория, емисия на етикет или дори емисия на коментари към отделна статия — пльоска ми се основната емисия със статии. Кеф, кеф ви разправям… И за чий…?

Мислил съм си да започна агрегатора начисто и да включвам само емисии, за които хората специално сами са ми се обадили и са ми дали. Но така къде отива идеята за свободна споделимост, която всъщност всички заявяваме с тези ни CC-лицензи? А и понякога ми е било малко кофти, когато са ме търсели нарочно за включване в планетата. Моята представа е, че един такъв агрегатор трябва да се поддържа от редактора и от читателите, а не от автори, които си “промотират” сайтовете сами. Заради някакво “SEO”, заради чест и слава или каквото там…

Моля, не правете това на емисиите си! На вас не ви е нужно, а на другите само пречи! :)

Страхът на блогъра

“Ако пиша само вървежни простотии, ще стана телевизия”

Телевизията не е най-манипулативната медия по начало, просто е най-манипулативната днес. Защото е най-чуваната медия. Пардон, най-“гледаната”. Никой не чува какво му се говори от екрана, всеки блее и фоново смила готови послания, докато вечеря. Или докато говори по телефона. Например. Телевизия може да се гледа и с едно око и пак целта й ще е постигната. А целта на зрителя? Абе какъв зрител…

Изкушеният от блог-живота си прави най-лоша услуга като гледа много телевизия. Същият ефект се постига и с прекаляване с вестници, но за щастие точно тази форма на обезлесяваща пропаганда вече е леко демоде. Блоговете са ценни точно защото не са телевизии. Защото са не-медии, без-посредници.

Който неистиво се опитва да стане телевизионна звезда в блог-пространството, просто не е наясно нито с блоговете, нито с телевизиите. А сигурно и нито със себе си. Отстрани тези нарцистични напъни лесно се заобикалят, въпросът е как всеки сам да се предпази от изкушението да стане свръхчетена и в същото време свръхбезмислена ”медия”.

Ужасът на блогъра

“Ами ако нямам какво да пиша вече?”

Е, и това е вариант. Никой не казал, че балансът си идва сам или пък че всички неща са вечни. Ако нямаш какво да пишеш, ама ако наистина нямаш — значи не пишеш. Иначе става като лоша тема по литература — личи си както ненужното излишно писане на всякакви засукани повтаряници, така и огромното усилие и мъчение на изписалия го. И за какво? За по-високо място в някаква блог-класация? Или за “поддържане на формата”? Че то това да не е фитнес… А, да, вярно — за да се спаси светът. От лоши политици, от автомобилисти, от велосипедисти, от наближаващата комета, от ядрената енергетика, от експериментите в ЦЕРН. От привържениците на легализирането на тревата, от противниците на легализирането на тревата…

Накратко — от тези, дето са “wrong on the Internet”. Ох, я спокси! Пийте вода, пийте водка, намерете си хоби, вземете си гадже, “вземете си живот” (както казват по английски) и като не ви иде да пишете, просто четете. Ако не блогове, то библиотеката зад вас — все има книги, дето не им е стигнало времето, а и никога не е вредно да се препрочете “Парижката Света Богородица” или “Силмарилион”, нали?

Истината е, че със или без вас и мен светът ще си се върти и политиците все ще са си мръсна порода и все ще се изсичат тропически гори. Да не говорим, че нито автомобилистите са ви с нещо виновни, нито пък ядрената енергетика не е екологично най-щадящото за момента производство. А и светът определено няма да свърши с експериментите в ЦЕРН, както и с пушенето на марихуана заради “пътя към себе си”.

Истината на блогъра

Както и да пишем, все е в повече и все е недостатъчно.

Бложенето е като стрелите на изкуството, за които дон Хуан казва, че все уцелват много близо около целта, но никога точно в нея. Както всяка друга литература, и поддържането на блог е силно безмислено занимание. Да, има някаква ценност и в него, но обречеността му го прави безмислено, погледнато откъм някаква по-мащабна от ежедневното скитане цел. Обречено е, защото най-добро е в заиграването с несъвършенствата си и така е несъвършено в развитие, в действие. В действителност. А като всяка литература все е обърнато към всеобщите истини — обърнато, но през рамо. И крачи към пропастта си.

Нищо лошо, всъщност. Това, че писането е несъвършено не е причина да не пишем. Той животът е несъвършен, да не би да е причина да не го живеем? Самата абсурдност на живота в писане го прави толкова специален.

Та истината е, че както и да го погледнем, цялото това занимание се крепи на усилието ни. Както и всяко друго занимание. Който е решил, че е открил някакъв самодостатъчен светлик, дето ще му осветява нощите пред екрана и ще му налива в пръстите велики и непознати на другите истини, с които ще просветли неразумните други и ще го харесат гаджетата… нещо е сбъркал приказката.

Готиното е, че всичко това не е повод за тревога. Може да е повод за дълга пиянска вечер с разговори на философска и религиозна тематика — може, вярвайте ми — но за тревога не. Виж, тревожно може да е защо ми стана повод за писане… :)

Хубав ден, вчерата. Топъл. Имах да дебъгвам един мой пооспагетен леко код и пак не излязох на разходка с Краси и Светли, но към файф-о-клок се поразтъпках из квартала. На уговорка на “халите”, а те — заляти с масички с мартеници и суетящи се около тях лели и баби “ей тия, момче, и те са хубави и не са скъпички”. Поотвикнал съм от лятната топлина, а взе сериозно да ми липсва. Винаги съм го казвал — моят любим сезон е следващият. Не, не точно пролетта, а… ”следващият”.

Прекарах няколко часа в разговор за културата, образованието, нагласите в обществото, интернет-тенденциите и, разбира се, блоговете. Тихичко се прокрадваше думичката “медия”. Говорил съм преди време тук в коментари с Ила за това какво са медиите и дали блоговете са медия. И вчера над чашите с кафе ми се засили усещането, че не посредникът е важен, а посланието. Ако правим блогове, само за да са на върха на купчината с други подобни им, не забелязваме някак, че тази купчина е със смет и сме се изхвърлили. Не че няма ценни блогове — напротив, има. Не че всеки блог, взет поотделно, не е ценен — напротив. Но е много лесно да забравим, че не медията е важна, а това, което ни дава и дали то е качествено и истинско или развалено, престояло и подменено в склада. Дали е премислено, почувствано и преживяно или е конфекция. Лесно е да приемем телевизията, например, за стъклен екран с движещи се образи зад него, когато тя в същността си е нещо съвсем различно. И важното трябва да бъде какво се казва, как се интерпретира, как и защо се обговарят обществените тревоги… а другото е чалга.

Вечерта угасваше и следобедът отвъд витрините на кварталното кафе замръкваше, а ние двамата с Боби пиехме кафе и говорехме за култура. Който както я разбира и който както вижда болките и лековете й, утехите и тревогите й. Кварталът ни е най-изолираният в София и само мисълта за придвижване из него или навън ни носи умора. Но в тази изолираност е запазил много други неща, например хора, които във въртежите на всички други дневни грижи намират време и ентусиазъм да мислят за по-важните неща. Било то в политиката, било в културата или пък в спорта… Успява да ни запазва и дава някаква свежест. Засега.

Помислете и вие някой път за такива неща… Може и с кафе, може и в Надежда.

Наблюдение първо (блогове-млогове…)

Бложенето стана мода, или казано по модерному — стана “фешън”. Някои с леко пренебрежение отбелязват как до съвсем скоро блогове имаха (имахме) предимно работещите в ИТ, които тъй или иначе по по-естествен начин заживяват в Интернет. И още по-точно — изкушените от темата за софтуерната свобода. Което за мен беше прекрасна среда и днес, във фешън-гмежта взема сериозно да ми липсва.

Какво е лошото на модата? Ами честно казано нищо, стига да не става самоцел. И понеже дълго време с удоволствие следях все по-нарастващ брой блогове, започнах да усещам неудобство в тая среда. Ако някой каже нещо, то се преповтаря пет пъти, четири от които без никаква обратна връзка към първата статия, сякаш всеки е сам за себе си перфектната “медия” и не изпуска ресурс наникъде. Има блестящи изключения, разбира се, има хора, които със самото си бложене работят за цялостта на смисъла в мрежата.

И тук идва проблемът — тези ценни места мога да си ги следя и да си ги чета с кеф и спокойствие и с чаша кафе в ръка и сам. Или с пряко отваряне на сайта, или през настолния ми четец на емисии, или през препратки, намерени в други подобни им по качество блогове. За какво ми е общ уеб-агрегатор тогава? Ами правилно, не ми трябва. То е все едно да се видя с приятели за да обсъдим нещо интересно и да идем насред голям магазин преди нова година. Или пък в кръчма по време на световното, застанали точно под телевизора.

Освен че не си чуваш приказката, или направо събеседниците отказват за се настроят за разговор в тоя шум, или всеки идва отнякъде непознат и незапознат с общите теми и вълнения и почва да си дава мнението. И в двата случая — кофти тръпка и се прецаква ищахът. Е няма начин — не, мерси.

Приближение първо (осмисляне на публичността)

Имам своя си нужда от преосмисляне на бележника ми, от преоткриване на чистия кеф от списването му. Минаха четири години и може би е нормално да не ме влече вече еуфорията на “айде да се съберем”, “айде да си коментираме колкото може повече”, “айде да се линкваме за щяло и нещяло”, “ама ти за оная кампания писа ли”, “айде да сме по-нагоре в класациите”. Като си помисля, май мен и преди никога не ме е тресла тая треска.

Едно от първите неща, които съм започнал да правя, е да събирам и определям по-ясно идентичността си в уеб. Вече ако тръгвам да оставям коментари някъде, то е само през OpenID. (N.B.: да си включа и коментарите тук към openid-поддръжката) Сайтът ми работи като OpenID-адрес за моята идентичност, още преди месеци включих делегиране на yasen.lindeas.com към доставчика ми на OpenID. Доставчик, на който имам доверие за личните си данни, който е доказал се и се развива постоянно — http://yasen.myopenid.com е профилът ми. Единственият друг OP (OpenID Provider), който ползвам, е http://claimid.com/yasen и то не за друго, а защото дава по-добра видимост на профила в уеб. Използвам claimid.com за уеб-профил и myopenid.com за автентикация.

Така поне хората, които мнението ми ги интересува, ще знаят, че наистина съм го дал аз.

Второто нещо е да се отдръпна настрани от общите уеб-агрегатори. “Общи” разбирани едновременно като публични и като такива без ясна и конкретна насоченост. Няма да казвам имена на сайтове, но много шум влиза оттам, ама много. А аз на шум не мога да пиша, не мога и да снимам напоследък. Който наистина иска да следи сайта ми, искрено вярвам, че ще продължи да го прави и след това — има много начини. Или през специализирани агрегатори, или през емисиите ми (те си работят нонстоп, запишете се сами при вас, настолно), или пък с директно зареждане на сайта ми.

Това е стъпка, за която на няколко хора в лични разговори съм казвал вече и в тия ни разговори сме стигали съгласие с “мда” онлайн или замислено утвърдително кимане с глава наживо. Светът не свършва с “фешъна”, а пък е по-добре да влизаме с удоволствие в сайта ми — и аз, и читателите.

Наблюдение второ (фото-криза…)

Напоследък не мога да снимам, казвал съм го на фото-аматьорите, с които дружа — и онлайн, и при срещите ни наживо с някои от тях (много редки срещи напоследък, но и това ще оправим). Донякъде нарочно, донякъде и поради липса на пари в края на миналата година не съм си купувал нищо ново за SLR-системата. Държа си обективите, които имам от доста време. SMC Pentax-M 50/1.7, Super-Multi-Coated Takumar 105/2.8, Super-Takumar 135/3.5, Pentacon auto MC 135/2.8, Pentacon auto 50/1.8, Osawa MC 75-150/3.8 и обектива от комплекта на Pentax *istDL, SMC DA 18-55/3.5-5.6. И отделно филмов пълнокадров Canon EOS 3000 с китов обектив EF 38-76/4.5-5.6.

Непретенциозна система отвсякъде, но допреди половин година ми вършеше страхотна работа, ентусиазираше ме да разработвам фото-идеите си. И днес с ръка на сърцето бих препоръчал на всеки започващ с това хоби да си вземе възможно най-евтиното и да снима. Например един *istDL втора ръка вече струва смешните 300-400 лева, пък аз съм го купувал за хиляда, и то пак от човек. А Pentax *istDL е страхотен апарат, наистина страхотен! Има много неща, на практика всичките достатъчни неща за любителско снимане. С peterst си говорихме, че дори има функции, които са заключени във фирмуера, просто защото няма достатъчно копчета на тялото за управлението им. Той например наскоро си настрои сам фокус-системата на неговия *istDL — през настройки в менюто при включен режим debug на фирмуера. Абе Пентакс са супер, коригиране на бекфокус при Канон или Никон сигурно няма да мине без сервизен стенд в лицензиран сервиз и съответно една кофа пари…

Но ми липсва желанието да снимам. Идеи имам, даже се тормозя от прекалено много идеи и прекалено много “канене”. Трябва ми фото-“reset”. Сигурен съм, че е период и ще го преодолея. Предполагам, че е нормално и е някакъв етап от доброто ми, “здраво” развитие като фотограф.

Иначе продължавам да обичам да седна на спокойствие пред екрана и да разглеждам снимки на други хора. Най-вече на хора, които познавам наживо или онлайн — нещо не ме влече да ровя из големите фото-общности. Дори и в 23hq.com влизам в моя си профил и разглеждам новите снимки на хората, които вече съм добавил в списъка си. И да, разбира се — прелистването на папката “photo” в настолния ми четец е удоволствие, към което пристъпям с жар и нетърпение всеки ден. ;)

Приближение второ (моите снимки в уеб)

Ищахът за снимане сигурно ще си дойде от само себе си, когато разреша нещата, които са наоколо и които му пречат. Първо започнах да интегрирам фото-идентичността си в уеб по подобие на блог-идентичността, за която говорих. Отписах се от всички сайтове, които или не ми допадат съвсем, или пък изобщо не ползвам. Останаха само 23hq, където периодично влизам да дооправям и развивам превода на български и UrbanStyle.org, който пък администрирам.

Махнах се отдавна и от всякаквите родни фотографски спам-форуми, то и без това там не само форумната част, а и средното качество на снимките май западна. Оставам си за “вратичка” форума Bokeh club, който ми е близък и тематично. Но дори и там ако някой ми убива ентусиазма, просто няма да обръщам внимание — за мен точно ентусиазмът е важен.

UrbanStyle ще е един от двигателите за новия ми фото-интерес. Другият двигател ще е личният ми фотоблог. И двата от доста време се каня да реорганизирам. ЪрбънСтайл има много изчакващи идейки, доста от тях дадени от хората от общността там (за което съм им много благодарен и страшно им се кефя). Ще има много нови неща, на практика ще е изцяло нов сайт, като се запази досегашното съдържание и общност. Да, хората в ЪрбънСтайл не са просто “потребители”, защото участват със свой си ентусиазъм, напоследък практически те движат сайта и са точно уеб-общност. Макар и в малки за Интернет размери.

Фотоблогът ми е това, което преди повече от половин година взе много да ми отеснява и донякъде беше причина за фото-спънките ми. Drupal е хубава система, когато става дума да се направи бързо и качествено наистина мащабируем и голям сайт. И аз я познавам достатъчно добре и в подробности. Но за личен проект, дори и за такъв с толкова много и различни раздели като Arcane Lore си е малко излишно претоварване.

Отдавна смятам да пренапиша сайта си, lindeas.com, urbanstyle.org и изобщо всичките си проекти, но все се чудех на какво да започна. Хем да не се забия в девета глуха, хем пък и да не е нещо ограничаващо и да ми отеснее. А пък и все нямах време. След разговор по джабър със zbrox ми се загнезди идеята за Django. Бях започнал малко неща с Pylons и Rails, но като се замисля… мнението на Рос ми стига. А и по-важното е да започна сериозно и фреймуърк-ът да е удобен, всичко друго ще си дойде само.

Та основното ми приближение към проблема ми със снимането в близките седмици и месеци ще е реорганизиране на кода и на дизайна на фотоблога ми. За да ми е по-примамливо да качвам нови снимки, а нови снимки искам да качвам, много искам и искам да качвам по много. ;) След това ще дойде наистина запретването на ръкавите около строежа на новия UrbanStyle.

Когато се постопли малко времето (че сега за един месец вече втори път боледувам), ще направя и втора атака на фото-ентусиазма ми. При всяка удобна възможност — стрийт с фото-тайфата в София. На малки групи, максимум трима или четирима човека — които когато успеем. С повече хора акцентът на вниманието пада върху самата тайфа, а не върху търсенето на кадри. А кадри в стрийта има много, страшно много. Ако има нещо, което да ме вдъхновява истински, това е street- и candid-фотографията. Не “репортажната”, не — репортерите са тия изроди, заради които хората по улиците ни гледат с неодобрение и притеснение нас, стрийтващите фото-любители.

Пък ще видим какво ще излезе. Ако се позакрепя финансово с новата ми отдалечена работа, може да се пресегна за един FA 50/1.4 — ще ми пасне ама много таман на моя стил снимане и ще ми е допълнителен стимул.