Arcane Lore

Поредният трети март – някои ще се сетят за ученическите години през соц-а, други ще гледат новини с чипс и бира в ръка, трети просто ще се радват на почивните дни и на свободата да кажат “майната му” на целия работен цикъл, на цялата екипна мотивация и да си идат по родните места за няколко дни. И те ще бъдат най-прави. Точно свободата е важната – не плакатите, не рециталите и определено не новините по телевизията.

Както много други, и аз имам проблем с 3-ти март. Освобождение – ами-и-и добре, да кажем, че е освобождение донякъде. Братска признателност – ох, това е още по-трудно, но хайде, нека си признаем, че солдатът с крепостно мислене бие целият път дотук, за да освободи от потисничество народ, в много отношения по-богат и по-свободен от неговия си.

Защо и днес не можем да въстанем, защо и днес не може някой да ни освободи – така обичат да крещят някои по такива празници. О, я се вземете в ръце! Точно днес е най-свободното ни време и точно днес е най-добрият ни живот! Защо го казвам ли? Ами защото от времето след първите години на комунистите досега по тия земи се живее в мир. И да – това е добро.

Никой не воюва из българските земи, никой не убива народа и не го кара да ходи да убива другаде. Вярно – властта ни е потискала и продължава да ни потиска всеки ден и до днес. Потискани са всички различни – както на политически, така и на етнически принцип, потискана е и религията. Но не е имало кланета, не е имало гражданска война – няма и днес.

Наскоро четох за Априлското въстание, препрочитах от записките на Захари Стоянов, рових за клането в Батак, после за войната. Ако някой не си спомня за подобни неща, нека препрочете и порови. Днес не можем да възприемем мащабите, по които е мислено и преживявано насилието по онова време. Не искам да си припомням подробностите, защото са ужасяващи. Хронологически последни масово избиват хора т.нар. “комунисти” (които даже не са и истински комунисти, но все едно). Днес? Днес, за щастие, не можем да мислим такива масови зверства. Дългите години мир са ни научили да уважаваме живота. Вярно – имаме още много да учим за свободата, още много повече пък за отговорността. Но имаме основа за развитие. :)

Не принизявам геройството на всички, участвали в онези съдбовни и бързи години – напротив. И от двете страни, и в тези две страни техните две страни и тъй нататък има забележителни личности. Били са времена на ярки, заслепяващи контрасти – на едно място убиват хора, на друго място правят нови политики. Днес? Днес сме щастливи, че тук живеем в по-безлични времена. Истинското лице на времето, истинският контраст е вътре във всеки от нас и се прави на свое, лично ниво. Това е и по-голямото геройство.

Така че трябва да сме благодарни за всичко и на всички от онова време – те са ни направили каквито сме днес. Направили са ни да сме търпеливи, но и да не търпим. Научили са ни да сме толерантни, но и да се пазим. Научили са ни, през дългите десетилетия на “свикване”, да осъзнаем ценността на живеенето заедно.

Четох отново и за Левски. Дали това е била мечтата на Левски? Дали е предполагал, че именно провалите и неосъществената вяра в революцията ще ни накара да извървим дългия път на обществената еволюция? Защото България след Освобождението категорично не е България на Левски – чистата република, в която всички са равни и живеят заедно, макар и с различни вери, обичаи и езици. Дали днешната България има поне малък шанс да бъде тази на Левски? Не като власт, не като правителство, политическа шайка и административно управление – той Левски и без това не е говорел за такива неща – а дали като усещане и преживяване днес сме по-добри заедно? Казано просто, дали днес ежедневието е по-добро? Преживяването заедно всеки ден с конфликти, но в мир, с неправди, но и със свобода.

Аз смятам, че да. Определено да. И искам децата ми да могат да се учат на ежедневие в мир, пък бил той и скучен и незабележителен.

Честит празник, всички!

Наскоро Златко Попов, който досега координираше екипа за превод на KDE на български, ми предаде поста, заедно с правата, задълженията и отговорностите. Формално от началото на тази седмица (13 април 2009г.) съм координатор на българския екип преводачи в KDE. Все още не съм влязъл в работата, нужно ми е време, за да си подредя всичко така, щото да не пречи на другите ми занимания — най-вече вниманието ми към семейството и също така на работата по докторантурата. Но лека-полека намирам време за KDE и започвам да подреждам идеите за развитие на проекта.

Бях начело на екипа и преди време, но тогава всичко беше по-скоро проформа и лидер в сянка беше Радостин Раднев. Аз бях поел ангажимента от името на сдружение “Свободен софтуер” да съм на видимата позиция, докато Радостин вършеше същинската координация и концептуализацията на превода. Това, смея да твърдя, е едно от нещата, които съм свършил за Сдружението и макар да е било винаги леко пренебрегвано от другите, беше и резултатно, и имаше отчетност за него. Доста други неща, свързани със ССС не са изобщо такива — например закриването му. Но това е донякъде тема встрани.

Ще работя по KDE 4.х, което е актуалната версия на графичната среда. Серията 3.5.х е почти изцяло преведена от предния екип, а за KDE4 има засега малко преводи, най-вече преобразувани и внесени от 3.5. Заслугата за пълнотата на превода на 3.5 е на предишния координатор и досегашните преводачи. Златко ще продължи да е част от KDE на български и може да превежда и участва в работата на екипа когато сам прецени. Предполагам, че още известно време версията 3.5 ще има нужда от обгрижване.

Техническите промени в проекта ще са откъм наличните инструменти. Едно от първите неща, които смятам да направя, е система за докладване на грешки. С нея всеки — преводач, разработчик или само потребител — ще може да изпраща малки отделни съобщения за грешки и неточности, да предлага промяна в стила на превода и др. под. Периодично ще правим цялостни проверки на раздели на KDE или на отделни програми и резултатите от такъв bug-squashing ще се виждат в тази уеб-система.

Основната страница на проекта за превод ще претърпи огромни изменения и ще стане портална за всички инструменти на българсикя екип. Но това ще стане постепенно и засега не е приоритет, какъвто е bugtrack-системата.

Всеки, който има интерес да превежда KDE, нека се свърже с мен.

Ангажиментът не е постоянен или пък задължителен — тоест превеждате когато имате време или изобщо желание. Важното е да имате ентусиазъм за идеята да се превежда свободен софтуер. Все пак имайте предвид, че тъй като се превежда цялостна настолна компютърна среда, с огромен брой различни програми, основно нещо в превода ще е да се спазва единен общ стил. Това означава, че ако е вече прието някъде да пише, например, “Конфигуриране” или “Изглед”, то трябва и в новите преводи да е така. За да могат потребителите на преведено KDE да имат консистентен и подреден опит от ползването на средата на български. Промени в този стил, въвеждането на нови понятия и доуточняването на вече приети е възможно, разбира се. Но ще се прави бавно и постепенно, за да няма неудобство за потребителя. И ще се прави само при нужда и то след обсъждане в екипа и в пощенския списък “dict” на преводачите на свободен софтуер. Всеки, който сега започва с превода на свободен софтуер, е добре да се запознае с общите правила — описани са на страницата на превода на KDE, в нея има и препратки към важни външни ресурси. Прегледайте ги, ценни са. След това се запишете за dict и при всякакви затруднения питайте. Или лично мен за нещата, свързани с KDE, или в списъка — там четат и пишат хора, които от доста време са в тези преводи.

Няма да има тоталитарно “лидерство” от моя страна — идеята на този пост е да координира, а не да води и задава конкретни задачи. Няма да бъда и в другата крайност, безгласен наблюдател — все пак поемам заедно с другото и отговорността за това, което ще се върши. Моята позиция ще бъде по средата между тези двете — отворен съм за идеи и сътрудничество, давам свобода на самостоятелно действие на вече доказалите се преводачи в екипа, но в същото време по-големите промени и по-важните решения ще минават през мен. Вярвам, че това ще създаде среда за работа, която ще е най-вече приятна и удовлетворяваща. В един свободен проект, към момента без външно спонсориране, това е най-важното.

На всички — приятна работа по превеждането или ползването на KDE! KDE4 е много различно от KDE3, аз самият имах огромни резерви, когато обявиха промените преди време. Но се надявам лека-полека да се стопят съвсем. Причина за това може да бъде и един наистина добър превод. ;)

Сигурно много хора се замислят, преди да кажат за някого, че е “женен” или “омъжена”. Преди време май и аз казвах по-честичко “женена”, но лека-полека, с такива замисляния съм си наложил да казвам “омъжена” за бракосъчетана жена и съответно “женен” за съпруга й. Разбира се, за много хора всичко това не е проблем и те си следват някаква тяхна неосъзната езикова логика, като почти винаги казват на всички, че са “женени” и точка.

Не се бях сещал, но май всъщност “женена жена” хич не е неправилно или пък некоректно към статута й на такава “с мъж”. Думичките идват от “женене”, “женитба” и др. под. Няма думи “мъжене” и ”мъжитба”.

Жената е оженена, защото е преминала през ритуала на жененето, инициирана е с женитбата си в това свое ново, оженено състояние. По същия начин е и при мъжа — и той е “женен”, но не защото до него има жена, а защото и той е иницииран в “женеността” си.

Няма никакво “омъжване” в цялата работа. Поне не етимологически, от тази въпросна връзка с “женитба”. И не е “политически некоректно” (арргх…) да се казва, че жена е женена за мъжа си. Дума “омъжване”, разбира се, има. И тя се отнася директно и само до жените, които вземат за мъж съпруга си, “о-мъж-ват” се за него.

Ако някой търси “коректност”, то може точно “омъжването” да се атакува. Защото “жененето” не е “зависимост от жената”, а е свързаност с ритуала на женитбата. Докато “омъжването” винаги пряко препраща към принадлежност към мъжа — просто няма откъде другаде да идва, няма ритуал по ”мъжене”.

Понякога точно очевидното е припознато грешно.

Днес е трети март, на тази дата преди 129 години Санстефанският мирен договор слага край на една странна и сложно мотивирана война, на мощта на една велика империя и на дългото и мъчително домогване на народа ни до свободата и независимостта. На тази дата се слагат и много начала - на политическата ни близост с друга велика империя, на административния, инфраструктурен, военен и културен разцвет на млада нова България.

На тази дата си спомняме героизма и саможертвата, но не чак така трагично и поетично, както го правим на втори юни, деня на Ботев. Когато честваме годишнината от смъртта на Левски пък сме настроени по-приказно, по-мечтателно и в мир с тихата, но непоколебима вяра в свободата.

Единствено на трети март мога да се вживея и аз във военните паради, проверките с траурния марш, запловете на зарята и нескритата, но не и безцелна помпозност. Защото Освобождението и всички загинали или жертвали младостта и здравето си войници и опълченци го заслужават. Заслужава го и онази родова, земляшка привързаност, която за няколко десетилетия изправя страната от нищото, от кървавата пепел на Батак и я прави една от първите сред равни европейски. И завиждам малко, защото тогава, в началото и до средата на миналия век не е било важно дали си от град или си от село, дали си по произход българин, турчин, евреин, арменец или друг, щом ти е скъпа родната земя. И както днес някои хора са все още разпръснати и разделени, така и навремето всички напротив са били заедно - и в боя, където всичко е било ясно и правилно, а и в политиката, където никога не е всичко съвсем ясно, нито пък правилно.

В годините, когато няма значение държавата като територия и администрация, когато етническата отлика не е така силна или важна и когато най-големите възможни разделения са тези на езика, заплатата и мечтите се надявам, че има още място за зари, проверки и паради. Не заради кухия конформизъм на традицията, не - заради чувството, което дядовците ни са имали и което ние трудно откриваме. Чувството, че имаме нещо общо и можем да се гордеем с него. Нещо повече - че можем да градим над тези основи и да сме щастливи в българските земи. И ние, и децата ни.

Днес е 24-ти май - денят, който отбелязваме като празник на славянската писменост. Не искам точно днес да се задълбаваме много във въпроса доколко е славянска и дали Константин-Кирил и брат му Методий са създали първо глаголицата или първо кирилицата. Има историческа хипотеза, според която двамата братя създават глаголицата, а след това ученикът им Климент Охридски създава кирилицата. Има и обратно на това твърдение, което казва пък, че кирилицата е създадена именно от Константин-Кирил Философ, а глаголицата е създадена по-късно от учениците. Има и други предположения, едно от друго по-интересни и всяко подкрепено с достатъчно логика или част от оскъдните от това историческо време писмени източници.
Но най-важното е, че азбуките, съставени от братята Кирил и Методий са предназначени да обслужват езика, който днес наричаме с общото име “славянски” и представлява всъщност старобългарския език. Който се е говорел из българските земи по времето на последния български кан, Борис I и синовете му княз Владимир и един от най-образованите български владетели, цар Симеон Велики. Вярно е, че тази същата азбука, в двата си варианта, които в началото са се срещали заедно и едва времето е наложило по-близката графично до византийските букви кирилица, е била използвана от много други народи, все близки на България. В близки земи географски, които различни владетели ту са присъединявали към границите на България, ту са отстъпвали. И в близки културно земи, където се е разпространило християнството. А след Византия именно България е била най-развитата културно страна из целия познат тогава в тази част на света цивилизован свят.
Само примерът с влиянието на кирилицата върху руското развитие е показателен. Някои историци дори изказват мнения, че Руската империя се е стремяла да повтори славата и да “възстанови” в себе си Източната римска империя и съвсем осъзнато са имали предвид не Византия, а България. Причина за такова приемане на имперското наследство от България, а не от Византия някои виждат в езиковата близост, довела до такова развитие на съвременния руски език, че днес сравнително лесно българите разбират руския и руснаците разбират българския. Но не можем дори да намекнем за такава езикова близост на някой от тези езици с гръцкия, езика на оцелялата и велика източна християнска империя.
Но как точно са се смесвали езиците, кои думи какъв път са извървели е въпрос, с който следва да се занимават съответните науки. Днес не бива да ни вълнуват въпроси за наследството на Кирил и Методий, защото такива теми само пораждат и подклаждат безмислени вражди за някакво въображаемо историческо равновесие. В историята не могат да бъдат търсени възмездия, защото историографията се пише от отделни хора, с техните лични разбирания и светогледи. Затова историографията, конкретният разказ за събитията се променя с всяко ново изследване, с всеки нов прочит и в това е част от очарованието на историческата наука.
Историята като историческо разбиране, от друга страна, не оставя място за съмнения относно историческата справедливост или пък за националния реванш. Историята като постоянно развитие е част от нас днес така, както е била част от пламъка в гърдите на революционерите ни в края на 19в. Или в плановете на първите български канове по тия земи, в религиозното и културно развитие на тракийците векове преди това. Част от всичко.
Толкова пъти са ни го казвали. И ние или сме го приемали за нещо “отнесено”, някаква лишена от съдържание религиозна фраза и не сме го разбирали, или със страхопочитание сме го записвали в учебниците. И пак не сме го разбирали. Например “Времето е в нас и ние сме във времето”, думите на Левски. Историята не е откъснат от нас факт, замразен в учебниците по история. Тя е живо развитие на света ни, животът на живота ни и всеки нов ден я допълва, без тя преди това да е била “непълна”. Може би само е била мъничко по-млада.

И разпространението на новата ни писменост през 9в., “златния” девети век, е част от историята ни така, както и ние днес сме част от нея. Това, което са направили Константин-Кирил, Методий и учениците им Климент Охридски, Наум Преславски, Ангеларий, Горазд (станал първият епископ на Краков) и това, което са правили всички християнски мисионери из български, руски, сръбски и други земи и владетелите им, когато са интегрирали в местните традиции старобългарския език, наричан още църковнославянски, е едно и също по важност. Това, което днес правим за удържане и подхранване на въпросното развитие също е еднакво по важност с делото по съставяне на глаголицата и кирилицата.
Можем винаги да кажем, че солунските братя са велики с творението на живота си и че нито един днес не може да ги доближи, но няма как да сме прави. Животът, делата на хората и историята на културите са така ценни днес, както са били ценни и преди. Няма по-велики хора, няма недостижими примери - има хора, които са изпълнявали делото на живота си. И не са си губили времето в прекалено обмисляне величието и недостижимостта на предците. Защото времето е в нас и ние сме във времето, нали? :)

Честит празник!